Тя беше поне на 90. Върху превитото й дребно тяло,

Тя беше най-малко на 90. Върху превитото й дребно тяло, като че ли кацнала предишния век, гордо се кипреше яркочервена шапка с външна страна. Червени бяха и обувките й, толкоз дребни, че приличаха на детски. А може би бяха детски… Под дългата й тъмна пола закачливо се подаваха бели чорапки, които завършваха с дантела. Нещо в тази дантела ме сепна, навя спомен.

Той бе дваж по-висок и като че ли по-млад. Обувките му бяха лъснати, панталонът – с борд, шлиферът, въпреки претърпял евентуално няколко десетилетия, бе прилежно изгладен. Вървяха постепенно, доста постепенно. Жената едвам се движеше, тежко провлачваше единия си крайник.

Колко ли дълго бяха вървели дотук? Може би цялостен живот…

Спряха. Точно пред моята скамейка. Тя изглеждаше изтощена. Облегна глава на неговата ръка. Той се приведе и нежно я целуна по челото. Тя погали ръката му. Той се усмихна. Не си споделиха и дума. Очите им разказваха. Прииска ми се да ги поканя да седнат до мен. Да чувам с часове историята на тяхната обич. Трябва да е била красива. И още бе.След няколко мига безвремие продължиха. Към дома. Или към вечността…

Сълзите ми се стичаха. Не знам за какво заплаках! Тази жива картина на заедност, с мирис на обич и тръгване, бръкна нейде надълбоко в душата ми.

Какво ли бяха претърпели в живота си? Бяха ли стояли, раздрани в средата му, чудейки се дали да поемат всеки по собствен път? Бяха ли се наранявали, разочаровали един различен, крещели ли си бяха до полуда? Бяха ли губили себе си? А другия? Имаха ли деца? Внуци? Какво си подариха за последната Коледа? Целуваха ли се за " лека нощ "?

Дали цялостен живот са били по този начин – дружно, постепенно, безшумно, грижовно? Или пък преди са били луди, бързащи, вплетени в личната си значимост? Дали тази доброта не беше пристигнала по-късно, поради чувството за наближаващ край? Това ли бе ключът – мирисът на финала?

Прииска ми се да ги поканя да седнат до мен. Да чувам с часове историята на тяхната обич. Трябва да е била красива. И още бе.

– Аз… прощавайте, желая да ви попитам нещо – се чух да изказвам.

Мъжът ме изгледа съмнително и изсъхнало съобщи: – Не, благодаря!

Тя обаче видя сълзите в очите ми и ми кимна.

– Кажете ми по какъв начин се обичате по този начин? Цял живот ли по този начин се обичахте? Каква е рецептата? Има ли рецепта? Защото доста желая да я знам.

Тя се усмихна. Погледна го. Очите й проблеснаха и безшумно ми прошепна:

– Така си обещахме. Много от дълго време. Че ще сме дружно до края.

– И по какъв начин съумяхте да спазите това заричане?

– Прощавахме си. Много пъти си прощавахме…

Тук тя го погледна, погледна я и той, засмя се и й намигна. Колко споделен път бе събрал този взор.

Благодарих. Пожелаха ми обич и продължиха. Аз поех към дома. За да потърся алена шапка. За да облегна глава на рамото му. А сърцето ми туптеше с заричане. Да бъдем до края.

 

 

Деница е като босо хлапе с раничка на гърба, поело по една криволичеща пътечка във вътрешността към себе си. Пътеката е много непроходима тук-там - обрасла в шубраци от публични правила и непознати упования, с бодливи, трънливи истории от детството, дерета, цялостни със страхове и неизказани думи. Понякога й се коства, че е намерила вярната пътека и крачи решително, по-късно се случва да падне мъгла и да се почувства изгубена. Но колкото и да е мъчно и мъчително, тя знае, че това е нейният персонален път към личното й осъзнаване. Държи душата си отворена, с цел да вижда красивите гледки, да  се любува на хармонията, да усеща дъжда. А в раничката си носи своята обич, няколко хапки оптимизъм и глътка ентусиазъм.

 

Деница е и майка. И точно синът й е повода тя да тръгне на странствуване из дебрите на душата си. Защото има вяра, че, с цел да порасне едно дете свободно и щастливо, родителите му също би трябвало да бъдат такива. Посветила е част от сърцето и времето си на идеята за родителските кооперативи и демократичното обучение.

 

Деница още е създател на детска книга, обича танца и учи психотелесна психотерапия. С всичко за и от нея можете да се запознаете в Потока.