(Царят из Европа“, Илия Бешков) Бацилите и карикатурата Какво може

(„ Царят из Европа “, Илия Бешков)

Бацилите и карикатурата

Какво може да се направи за развиването на българската подигравка?

Но тя се развива. И съгласно мен добре се развива. Тя не би трябвало обаче да се развива допълнително, тъй като има заплаха да се трансформира в язва. Тя би трябвало да се развива толкоз, колкото е нужно и естествено. Карикатурата се развива съгласно бацилите, които атакуват даден публичен организъм и защитните сили на този организъм.

Доколкото разрешава да бъде критикуван…

Да – доколкото разрешава. Има хора, които не разрешават да бъдат съветвани и осмивани. Те се считат за безпогрешни. Някои споделят, както в този момент, че самокритиката е задоволителна. А карикатурата е рецензия, не – самокритика. Тя осмива. Има хора, които по доста аргументи са твърдо уверени, че тяхното заболяване е изключение, или в случай че се появи такова, то единствено по себе си е здраве, разноската на което – между нас казано – я заплащат другите. Всеки болен досажда на близките. Карикатурата е напълно социална демонстрация. Тя живее единствено в обществото. Тя не може да бъде отстранена от обществото. Тя или мълчи и си трае, или пък взема такива форми и тип, каквито й се дефинират. А карикатуристът няма за какво да съжалява за това, защото карикатурата не е доста здравословна и за самия него.

В какво се показва?

В това, че той би трябвало да борави с доста неприлични неща; самичък се огорчава и огрешава с непознати закононарушения. Не е наслаждение да се прави подигравка. То значи умишлено да вземеш непознати грехове на собствен тил. Все едно да имате един другар, който всеки ден ви посвещава в своите персонални извращения и грехове. Това ви натъжава, нали?

Но нали задачата на карикатуриста с да се бори срещу тези грехове?

Да се бори, да. Но един карикатурист не може да изживее удоволствието на един художник, който съзерцава. Той би трябвало да търси постоянно отрицанието на нещата и самичък да страда от това. Тук карикатурата е жертвена. Ако един карикатурист стартира да изживява наслаждение от осмиването на хората, той става към този момент злосторен, става клеветник. У нас има такава заплаха – настъпила е и е към този момент блестящо изразена. Карикатуристите ни изживяват някакво наслаждение. Затова, когато осъжда някого или го осмива, карикатуристът би трябвало да вложи вътре и съжалението, и драмата, с цел да има отживялост. Трябва да се заплащат нещата. Един открит минус би трябвало да се изкупи първо от карикатуриста – тогава има изгода. Защото посоченият минус, в случай че не го изкупи някой, той не може да изчезне. Той не може да отиде у свинете или у говедата. Той би трябвало да бъде съпреживян от карикатуриста. Тук към този момент карикатурата минава от присмеха в преживелицата, в драмата, в скръбта и тогава тя се задържа в съзнанието на хората като художествено произведение, а не като клевета. Какъвто и да ти е врагът, ти нямаш право да му отрежеш главата, без да пророниш за него една сълза. А малко рядко ще срещнете убийци, които първи да оплакват жертвите си.

Как избрахте този тип творчество?

Безкрайните неуредици – и политически, и морални – в нашия живот. И моите персонални. Но кой знае: може би съчувствието и състраданието към другите ме насочи нататък… Не можеш да напишеш да вземем за пример хумористично писмо. Никой не се изяснява в обич по комичен метод, тъй като с това ще оскърби и обичаната, и себе си. Карикатурата се демонстрира там, където има място за комизъм. В любовта няма комизъм.

Ако не се неистина, почнали сте още през Априлските събития, или малко по-рано?

Да, по-рано – в 1921 – 1922 година. Беше по земеделско време. Тогава бях тук, в София, студент. Аз подлагах на критика самия режим, въпреки че бях земеделец. Той като власт – както всяка власт – правеше и неща, които не са приятни на ръководените. Аз ги подлагах на критика. Да не си вършим никакви илюзии: по този начин е постоянно! Аз подлагах на критика самата власт, а те ми споделяха: „ Какво правиш? Ти си наш човек! “ Какво значи „ наш човек “? Аз правех карикатури, които бяха срещу неуредиците и нито на разум не ми е идвало, че съм престанал да бъда земеделец. И се оказа фактически, че съм бил по-добър земеделец от някои други. Пряката задача на карикатурата е да реши и осъди една демонстрация. Обаче това, което е по-ценно у нея, е, че тя, присъждайки, е принудена да изследва добре събитието и характера на това събитие. Именно в този втори пункт тя става изкуство. Личността, събитието, характерът, видът, обществото я вършат изкуство. Тогава тя характеризира, съответно типизира публично съществуващите облици. И без това карикатурата продължава да извършва своята социална функционалност, само че тя не може да прерасне в изкуство.

А за какво опитите на някои художници да създадат карикатурата изкуство са по този начин плахи?

Те ще бъдат плахи, в случай че има заплаха, която да основава уплаха… Но дали такава нерешителност има, дали някой заплашва, или карикатуристите сами се плашат като деца от Баба Меца – не зная. Има фактически застрашени хора, а има и уплашени хора. Изплашен е таман този, който заплашва!…

(„ Интервю с овцата “, Илия Бешков)

От: „ Словото “, Илия Бешков, изд. „ Георги Бакалов “, Варна, 1981 година
Снимка: Илия Бешков (1901-1958), nationallibrary.bg
*Рисунки на Илия Бешков от сбирката на Художествена изложба „ Илия Бешков ”, Плевен