Два свята, единият е излишен! ~ Христо СМИРНЕНСКИ
(Тройка - Василий Григорьевич Перов, 1866, Государственная Третьяковская галерея)
Босоногите деца
Привечер е. Бaвно, дебнешком като че ли, се спускат лилави сенки над града. Огромният безоблачен кръг догаря в потоци злато и алена кръв. Като мъртва сива змия лежи шосето измежду стихнали поля. И ето босоногите. Три, четири, шест. Впрегнати в мънички колички, натоварени с дърва и съчки, те опъваха мускулите на своите млади тела. Фуражка с отпрани козирка, черни кръпки на сивите панталони, а жилите им изпънати като корабни въжета. Пот струят челата. А градът е така надалеч. Малки плебеи, впрегнати в ярема на своята немота, деца, в чиито очи гори тихата тъга на старци. Далече е градът! Далече. Край вас ще отминат още доста доволници, край вас ще профучат колите на тези, които нивга в живота си не са пили горчивата чаша на мизерията – те, зарад които е вашата тъга.
Какво знаят те? В заведенията за хранене на Чамкория свирят оркестрите, във вилите е така уютно и нехайно. Черната сянка на глада не протяга там ръце. Не сплита лепкавите мрежи Грижата. Какво знаят те?
– Мамо, за какво са се впрегнали тези деца? – пита невръстният доволник от автомобила.
– Носят дърва за зимата.
– А не им ли тежи?
– Не, маминото, те са привикнали.
Босоногите стопират с тежка въздишка, стрелват бляскав ненавист взор и отново повличат количките си. Трият с ръка изпотени чела, изпъват жилите на почернелите си вратове и пристъпят. Облаци прахуляк ги заливат, прахуляк, сив и задушен като живота. А върху втората количка от горната страна на дървата седи дребна помагачка – синеоко сестриче. Кръв, тъмночервена линия кръв, е засъхнала по крачето му. Но то поглежда небето, поглежда полето и се усмихва. Кому се усмихваш, дребна златокоса робиньо? На тъгата?...
На своята белоснежна детска душа се усмихваш ти. Твоята младост гледа с меки, кадифени очи. Но на следващия ден? Утре сивият поток на живота ще повлече и твоята младост, и твоята усмивка. И повлякла количката, изпотена, изпрашена, видяла тук черна тъга, там празнина и постоянно благоденствие, ти не се усмихваш към този момент. По детското чело ще легнат сенки, влажните очи ще заискрят ненавист и паралелно със своите одрипани братя ти ще свиеш своите дребни, черни, изподраскани юмручета:
– Два свята, единият е непотребен!
Картина: Тройка - Василий Григорьевич Перов (1866), Государственная Третьяковская галерея, Москва
