Тревогата е най-големият учител, който имаме | Д-р Николай МИХАЙЛОВ
Тревожността е безпокойствие. Всеки я познава от личен опит. Човешкото създание е разтревожено по формулировка. Затова и ползата към проблематиката е повсеместен.
Албер Камю, Нобелов лауреат за литература, доста четен и прочут човек, трагично умрял в злополука, споделя, че 17-ти век е век на математиката, 18-ти – на физиката, 19-ти – на биологията (Дарвин), а 20-ти – на логиката на психиката. И прибавя – поради тревогата. Защото тревогата прави от жителя на този век създание, изкушено в психическата проблематика по наложителност.
Тревожността е безпокойствие, дискомфорт, мъчително възприятие за неустановеност. Има диапазон – от лека тревога до смут. Леката тревога съставлява декор на всеки човек, обвързван с някаква интензивност, тъй като интензивността е тестване. Човек, който слага пред себе си някаква цел и активизира въображение, разсъдък, воля, постоянство; който носи тегобата на реализирането на личната си цел, е разтревожено създание – да я реализира. Всички познаваме паниката в нейния градивен вид на изискване да съумяваме в това, което сме намислили да реализираме.
Големите психолози на 20-ти век, свързани с личността на Фройд, са се занимавали изключително с паниката. Фройд – един доста спорен човек от позиция на християнската вероизповед, доколкото е прям натуралист, рационалист, безбожник, набожен безбожник, надълбоко жертван на личната си просвета. Науковерен човек, а науковерието не е просвета, а поверие. То е религия, че науката съдържа всички отговори на всички вероятни въпроси. А това не е по този начин.
Фройд споделя следното: когато едно дете се ражда, напуща утробата на майка си, то изживява контузия на раздялата. Това е контузия на обособяване, сепарационна контузия, пораждаща паника, аксиогенна обстановка, т.е., обстановка, която създава тревога. Първата тревога на индивида е да напусне утробата, уюта на амниотичния океан, океана на околоплодните води – там, където препитанието е дотирано сигурно, където има една константна топлота, нещо като тоталитарен парадайс. В човешкото създание има една особена двигателна сила на връщане обратно; това е една химера на връщането… Защото майката е един непрестанен обект на носталгия. Тя е източник на милувка и на безусловна сигурност, безусловна обвързаност, безусловна отбрана. Любовта на майката е безусловна обич. Бащата обича условно, тъй като носи върху себе си дълга да възпитава, да регламентира; той има доста по-директивна, изпитателна, строга позиция. Когато едно дете напусне утробата на майката, то е към този момент индивид на някаква паника, на претърпян опит на паника.
Забелязано е, че Микеланджело в Сикстинската шапка рисува фигурите по един тревожещ фена метод. Защо? Защото фигурите му са разтревожени. По какво се съди, че това е по този начин? По това, че имат необятно отворени очи, с разширени зеници. Когато човек е угрижен, той има мидриаза (разширени зеници). Тревогата има свои соматични еквиваленти, съществуват признаци на разтревожения човек – потни длани, интензивен пулс, бледност, разширени зеници. Аз се удивлявам на това, което Микеланджело е решил да направи, представяйки индивида на Ренесанса като угрижен, тъй като в това има бездънен смисъл. Един човек, напуснал средновековния свят на вярата, с цел да бъде, по този начин да се каже, пренебрегнат на историческия друм на самоосъществяването без Господа-Бога, е създание, разкрило автономията, личната независимост. Оттук нататък затова то е обречено да живее в режим на паника, на огромна неустановеност и на огромно безпокойствие.
В късното Средновековие, през фигурата на Дюрер стартира изобразяването на огромната човешка паника и нахлуването на демоничното в ползите на индивида. Микеланджело показва този човек с необятно отворени очи и с разширени зеници, тъй като това е, в случай че щете, модерният човек. Модерният човек е дете на Ренесанса, на това огромно, провиденциално, доста комплицирано по смисъл решение на човечеството да живее в история, която то самото ще твори. То самото – и няма да пита Господа-Бога; ще пита единствено личната си независимост. Свободата обаче е таман тревога, тъй като тревогата е въображение за благоприятни условия.
Това е ключът. Животното не е обезпокоително. То се бои, опасява се, само че няма паника. Само човешкото създание има паника.
Когато човешкото създание има пред себе си благоприятни условия, то е в паника. Възможностите допускат избор, а изборът допуска риск. Да избираш, значи да кажеш “да ” на една опция и “не ” – на друга или на доста други благоприятни условия. Човекът съществува през избори на риск, затова той съществува в паника.
Сам по себе си изборът е мъчно нещо. Човекът има стеснен потенциал да мисли, да узнава, да знае, да бъде сигурен – и по тази причина той избира постоянно на риск. Блажени Августин споделя: има две свободи – libertas minor (малката свобода) и libertas major (голямата свобода). Libertas minor е това, което във философията се наричаliberum arbitrium indifferentiae, т.е. избор сред две благоприятни условия, тъкмо независимост на избора. Когато индивидът избира сред благоприятни условия, той е по абсурд неразполагаем, макар, че е свободен, доколкото избира. Не е свободен, тъй като е вцепенен от неизбежността да избира.
Голямата независимост е свободата в истината. “Познайте истината и тя ще ви направи свободни ”. Това е друга независимост и различен вероятен мир. Само истината освобождава и единствено истината подсигурява мир. “Моя мир ви давам. Аз не давам, както светът дава ”. Този мир е велико духовно достижение. Той е безусловно неосъществим без втората, огромната независимост, която е свободата в истината.
Християнството през днешния ден има доста огромен проблем с либералите на нашия химеричен временен идеал (говоря за Европа). Това още не се осъзнава, в това число от напредничавите люде на нашата социална среда тук. Големият спор не е обвързван с вида икономическо ръководство на страната. Същинската културна война, която не се е разиграла още, не се е разгоряла в България, е културната война за ориста на човешкото същество; за това какво е индивидът. В една радикална трансхуманистична вероятност индивидът няма да бъде това, което ние познаваме. С класическия човек ще бъде завършено и тече подготовка това да стане – през законодателни начинания световният, по този начин наименуван цивилизован свят, подхваща корекции на позиции, на истини, посредством които индивидът е жив – като създание в семейство и като създание в личен смисъл.
Човекът, споделят, е обезпокоителен таман като тварно създание – тъй като първо е краен и второ е беззащитен. Древните хора мислят, Античността мисли човешката взаимозависимост от естествените сили и от капризите на Фортуна като орис, като орис – и предлага естетическо примирие със ориста – amor fati (любов към съдбата), която допуска и една самобитна антична хубост. Гръцката покруса е напълно под знака на това прекарване, на приемането на ориста като човешка орис, като наложителност, която поражда комплицирано самочувствие на отчаяние, на вътрешна работа да укротиш копнежа си за безконечен живот – тъй като индивидът носи в себе си неукротима вяра за безконечен живот.
Тази агитация, че ти стига отреденият период от 70 години (защото това е библейската възраст на индивида, записано е в Псалмите, че индивидът живее до 70, в случай че има сили) оставя индивида с отворени очи, тъй като той желае още живот – само че не просто, с цел да се разхожда по прашните друмища на историята, на личната си история, а с цел да преживее пълнотата на това, което се назовава наслада, един от великите синоними на живота. В този смисъл паниката е религиозно положение в зародиш, религиозно прекарване.
Как се лекува тя? По два метода – деструктивно (разрушително) и градивно.
Първият унищожителен модус на справяне с паниката е отводът да се сблъскаш с нея, да си дадеш сметка, че си човек на паниката и че това е твоето достойнство; че доколкото си обезпокоителен, си духовно създание, създание на свободата. Достойнството ти е обвързвано с това изискване на паниката. Ако не си обезпокоителен, какво си?
Следователно, паниката би трябвало да бъде научена. Тя е това, което човек непременно би трябвало да научи. Има учебно заведение на паниката, споделя Киркегор, и има два риска – да не научиш паниката или да се удавиш в нея. Защото можеш и да се удавиш.
Тревогата е в този смисъл най-големият преподавател, който имаме. Реалността учи, само че от действителността можеш да се отстраниш за известно време, да избягаш от някакъв проблем – на село, примерно. Имаш проблем в града и отиваш някъде в пасторална среда, с цел да си спестиш паниката – ето ви един метод. Това обаче е проблем на обективния боязън, на паниката, обвързвана с външни условия.
Тревогата като вътрешно прекарване е непрекъснато с теб. И на село, и в града тази паника прави опит да те разсъни, да ти каже нещо, да ти подсети достолепието на човешкото създание и най-после – да ти каже, че индивидът е проблем без човешко решение; той има единствено Божествено решение.
Човешката душа е фабрика за идоли, за прозводство на подправени богове, на които се посвещаваме, доколкото сме паднали жертва на техните лъжливи оферти. Един подобен подправен господ е богът на триумфа. Друг подобен подправен господ е това, което на Запад се нарича fun, това безгрижно, шампанизирано, доста постоянно изобретателно, артистично съществуване – съществуване през каприза, през инвенцията, през перманентното премеждие. То има личен сексапил.
Но човешката душа е освен фабрика за идоли. Тя и фабрика за страхове. Тревогата има инстинкт да се трансформира в боязън. Страхът е против теб, ти можеш да го атакуваш с геройство, можеш да изобретиш техника за справяне с това, което те плаши. Примерно, боиш се от безработица, че ще те уволнят. Можеш да направиш конспирация това да не стане. Или да увеличиш качеството на личното си наличие в работата си, с цел да не те реализира това. Но това е съответна задача, паника с облик, с други думи – боязън.
Душата е фабрика за страхове, за най-различни страхове. По този мотив Христос споделя: “Не бойте се ”. Една особена и доста постоянно срещаща се рекомендация. Не се грижете. Тук има една изключителна евангелска изразност, изключителна лирика. Полски лилии, небесни птици… Просто е: не се грижете. Трева, която живее малко. Не се грижете… И още: не бойте се. “Не пердах се, единствено вярвай. ” Това е религиозният отговор.
Но той не е въпрос на самовнушение. Не може един човек да бъде заловен за ръкава и да му се каже: Не пердах се, единствено вярвай. И той: А, добре!… – и е избавен. Господ-Бог е най-простото нещо на този свят, тъй като е най-близо до всеки. И най-сложното – когато Го търсиш не като дете, а като “сложен ” човек от 21-ви век с “постмодерно ” умонастроение, обезверен, че всяка истина съществува, че тя е възможна; когато си “умен ” в размера на личната си нелепост.
Справянето с паниката допуска да приемеш нейното условие; да я приемеш по наложителност като кръст. Има една паника, която е неотстранима - приказваме за паниката по наложителност, паниката на свободното човешко създание. Тя се поема и има своите парадокси, тъй като християнската религия е изтъкана от парадокси. А е изтъкана от парадокси, тъй като е съответна и тъй като е живот, а не нереално умозаключение, вътрешно съгласувана идеология, която се предлага, с цел да порази въображението на индивида и да го завоюва като плебей за стопанин.
* От беседата на доктор Николай Михайлов, проведена от портал Православие.БГ, юли 2013 година
Със съкращения от
Снимка: БГНЕС
