Морски дневник: С кораб „Пловдив“ в три пристаница
Това са мемоари в дневници, водени 3414 дни на 13 кораба по морските трасета на света. От всичко 22 автобуса най-дългият е 291 дни, а най-краткият – 37, тогава се наложи да стана пациент на хирурзи, написа. Освен хроника за моряшкото съществуване на ход, в пристанище, на котва, тетрадките съдържат миниатюри, етюди, анекдоти, очеркови скици, радиограми.
Прочетете още
10.10.1980 година, КОРАБ „ ПЛОВДИВ “, РЕЙДА БУРГАС
Още сме на рейда. Маневрата бе оповестена за 16,00 часа, отложиха я за 20,00, след това я пренасрочиха за на следващия ден в 04,00. Половината от занаята е в чакането, успокояват ме. Общувам най-вече с моряците от палубна команда и към този момент откривам обединителна речева характерност, със самочувствие всички акцентират: аз като бях на „ Плиска “, „ Сопот “, „ Марица “, „ Ботев “… Досущ като Вазовия Хаджи Смион с неговото непроменяемо „ Аз като бях в Молдовата “… Разликата си я бива, тук слушам направления и пристанища от половината свят.
Според старши асистент капитана на борда ледът от хладилника е по-скъп от уискито. Е, няма по какъв начин корабът да отплава за Антарктида, тъй че заплаха от обезценка няма.
Привечер градът на брега и „ кварталът “ в морето с 23 кораба възпламениха светлините съвсем по едно и също време.
11.10.1980 година, ПОРТ БУРГАС, КЕЯ
Най-после в 11,30 часа се качи водач, а по-късно повече от час бяхме на кея и заехме мястото, преди малко освободено от „ Калофер “. „ Пловдив “ напъха 106-метровото си туловище в 120-метрова линия кей. Сложно.
Имах неприятна и нелогична съгласно мен препирня в митницата. Мъкнех под мишница широкоплощната картина на Паскал Стружев „ Старият Пловдив “ и за една численост не ме арестуваха. Опитах се да обясня, че това е подарък от кмета на Пловдив Христо Мишев за екипажа на транспортен съд „ Пловдив “. Нали под родния байрак на всички места по света транспортен съд „ Пловдив “ е българска територия? Да, по този начин е, само че тук е бреговата ни граница! Обвиниха ме в опит за експорт на валутна полезност, задържаха картината, а от мен желаеха да потвърдя документално, че „ Старият Пловдив “ е жест на кмета към кораба с името на града под тепетата. Разтичах се, телефони, секретарки, телеграми и шашнах митничарите, че се оправих с казуса за негативно време. Не ми стигаха разправиите с Начо Културата, който изрече гневни слова против персоналната ми безнаказаност да експортирам експонати от поварената му съкровищница – Стария град.
И добре, че корабът към този момент бе на кея, другояче поривистият вятър на рейда или щеше за вземе от ръцете ми картината с площ на корабно ветрило, или да ме събори във водата, дружно с нея. На палубата ме посрещна рулевият Шами, кодрокос присмехулко. Набързо описах за премеждието, а той предизвести, че би трябвало да съм извънредно деликатен с марфата (моряшка контрабанда). Защото, щом съм на кораба, грехота е да не опитам богатството на нещо лъскаво от Запада. И като подвигна назидателно пръст заключи:
- В тиха вода дяволи се въдят!
В този момент даже не се пробвах да вникна в моряшката мъдрост. Донякъде бях поласкан, че съгласно митничарите по-висока чест на едно произведение на изкуството може да окаже единствено крадецът.
12.10.1980 година, ПОРТ БУРГАС, КЕЯ
Капитан Кара Колю ми прочете лекция за такелажния нож в джоба на моряка. Екзотична фигура, представител на кара капитаните с голям стаж в каботажното корабоплаване, характерен „ барба “. Денем не стъпва нито в пенсионерски клуб, нито в кафене, обикаля българските кораби в пристанището и във всеки екипаж има другари.
-Никакъв моряк не си, в случай че такелажният ти нож ръждяса. Понякога живот избавя!
Обещах на Кара Колю при първа опция да закача желязото на колана си.
Успях за към час да прескоча при пловдивските яхтостроители в Ахелой. Група мечтатели към Стойчо Стойчев, една от колоритните фигури на Пловдив, някогашен сътрудник на Българска телеграфна агенция. Стари познати, посрещнаха ме със злоба и комплимент:
-Ти почтено заслужи правото да плаваш с транспортен съд.
В шеговития диалог им споделих, че измежду новите ми сътрудници има елементарни селски момчета от Провадийско и Севлиевско, които бъбрят за преходи през два океана, като че ли това е дреболия като детското прескачане в непознатия бостан, а прекосяването на Гибралтар и Биская изобщо не го считат за събитие.
-И ние ще излезем в Атлантика, само че първо ще пребродим Средиземно море.
Разделихме се с пожелания за щастливо корабоплаване.
PS Пловдивчани в действителност приключиха строителството на яхтата „ Хоро “, преодоляха административните спънки и опнаха ветрилата, само че стигнаха едвам до Босфора. При прекосяването на протока сърцето на Стойчо не устоя и екипажът остана без капитан. Шекспирова история.
13.10.1980 година, ПОРТ БУРГАС, КЕЯ
Поемам обедната вахта 12,00 – 16,00 часа. Вацман с алена лента на ръкава на палубата край парадния ров. Времето подвига, духа крепко и оттатък вълнолома нагъсто избухват солени гейзери. Лодките от бреговата работа не обслужват рейда.
Моряците са из хамбарите, а край мен снове старпомът, който следи осъществяването на каргоплана (товарния план) и изключително значимото – укрепването на товарите. И ме среща с подробност от административните глъбини:
-На борда нищо не може да бъде установено като „ неприятно “, в случай че не е писмено записано като „ неприятно “.
Обаче моите ползи са в друга посока и разпитвам за бъдещите пристанища. Сигурни са единствено Анверс и Ротердам, всички други планове пропадат. Значи би трябвало да прежаля очакванията за Казабланка и Билбао. Неприятно.
14.10.1980 година, ПОРТ БУРГАС, КЕЯ
Капитанът сподели, че ще тръгнем в неделя (19.10.), само че моряците предвиждат 23 – 24-и и вършат зависещото от тях да бавят кораба на кея. Това минимум зависи от тях, само че са мъже със самочувствие. Смятат, че от риболовец моряк не става, ветроходците са алпинистите на морето, а те – те са част от самата планина. Защото морето не е хоризонтална повърхност, а стръмнина за нанагорнище. Моряк, това е събирателно разбиране, всички от екипажа са моряци, готвачът -също, несъмнено най-хубавият моряк е капитанът. И всички моряци от Български морски флот назовават кораба си параход. По-галено звучи, нищо че газьолът и мазутът от дълго време са заменили въглищата.
Не ми икономисват сериозни бележки към българската преса. Намират я за нужна, само че детска и нездравословна. Някои от тях четат „ Нюзуик “ и е разбираемо, че сравнението не е наша изгода.
15.10.1980 година, ПОРТ БУРГАС, КЕЯ
Времето ми тече богоугодно бързо, само че полека-лека пристанищната еднообразност притъпява сетивната обремененост на новака. Каква романтика? Подходът към хамбарите наподобява на изложба в рудник, единствено че отвесна, а вътре е просто врява с крясъци, боричкане на железа, въжета, скъсано, разпиляно…
Момчетата се пробват да ми пробутват купешките си думички. С моториста Пенчо носехме чувал брашно към камбуза, а той се опитваше да ми изяснява нещо за феШиТизма. Така и не съумях да убедя Биско, че Балканската война е преди Европейската, а не назад. Иначе африкански и японски пристанища познава добре.
Нейко ДАМЯНОВ
Прочетете още
10.10.1980 година, КОРАБ „ ПЛОВДИВ “, РЕЙДА БУРГАС
Още сме на рейда. Маневрата бе оповестена за 16,00 часа, отложиха я за 20,00, след това я пренасрочиха за на следващия ден в 04,00. Половината от занаята е в чакането, успокояват ме. Общувам най-вече с моряците от палубна команда и към този момент откривам обединителна речева характерност, със самочувствие всички акцентират: аз като бях на „ Плиска “, „ Сопот “, „ Марица “, „ Ботев “… Досущ като Вазовия Хаджи Смион с неговото непроменяемо „ Аз като бях в Молдовата “… Разликата си я бива, тук слушам направления и пристанища от половината свят.
Според старши асистент капитана на борда ледът от хладилника е по-скъп от уискито. Е, няма по какъв начин корабът да отплава за Антарктида, тъй че заплаха от обезценка няма.
Привечер градът на брега и „ кварталът “ в морето с 23 кораба възпламениха светлините съвсем по едно и също време.
11.10.1980 година, ПОРТ БУРГАС, КЕЯ
Най-после в 11,30 часа се качи водач, а по-късно повече от час бяхме на кея и заехме мястото, преди малко освободено от „ Калофер “. „ Пловдив “ напъха 106-метровото си туловище в 120-метрова линия кей. Сложно.
Имах неприятна и нелогична съгласно мен препирня в митницата. Мъкнех под мишница широкоплощната картина на Паскал Стружев „ Старият Пловдив “ и за една численост не ме арестуваха. Опитах се да обясня, че това е подарък от кмета на Пловдив Христо Мишев за екипажа на транспортен съд „ Пловдив “. Нали под родния байрак на всички места по света транспортен съд „ Пловдив “ е българска територия? Да, по този начин е, само че тук е бреговата ни граница! Обвиниха ме в опит за експорт на валутна полезност, задържаха картината, а от мен желаеха да потвърдя документално, че „ Старият Пловдив “ е жест на кмета към кораба с името на града под тепетата. Разтичах се, телефони, секретарки, телеграми и шашнах митничарите, че се оправих с казуса за негативно време. Не ми стигаха разправиите с Начо Културата, който изрече гневни слова против персоналната ми безнаказаност да експортирам експонати от поварената му съкровищница – Стария град.
И добре, че корабът към този момент бе на кея, другояче поривистият вятър на рейда или щеше за вземе от ръцете ми картината с площ на корабно ветрило, или да ме събори във водата, дружно с нея. На палубата ме посрещна рулевият Шами, кодрокос присмехулко. Набързо описах за премеждието, а той предизвести, че би трябвало да съм извънредно деликатен с марфата (моряшка контрабанда). Защото, щом съм на кораба, грехота е да не опитам богатството на нещо лъскаво от Запада. И като подвигна назидателно пръст заключи:
- В тиха вода дяволи се въдят!
В този момент даже не се пробвах да вникна в моряшката мъдрост. Донякъде бях поласкан, че съгласно митничарите по-висока чест на едно произведение на изкуството може да окаже единствено крадецът.
12.10.1980 година, ПОРТ БУРГАС, КЕЯ
Капитан Кара Колю ми прочете лекция за такелажния нож в джоба на моряка. Екзотична фигура, представител на кара капитаните с голям стаж в каботажното корабоплаване, характерен „ барба “. Денем не стъпва нито в пенсионерски клуб, нито в кафене, обикаля българските кораби в пристанището и във всеки екипаж има другари.
-Никакъв моряк не си, в случай че такелажният ти нож ръждяса. Понякога живот избавя!
Обещах на Кара Колю при първа опция да закача желязото на колана си.
Успях за към час да прескоча при пловдивските яхтостроители в Ахелой. Група мечтатели към Стойчо Стойчев, една от колоритните фигури на Пловдив, някогашен сътрудник на Българска телеграфна агенция. Стари познати, посрещнаха ме със злоба и комплимент:
-Ти почтено заслужи правото да плаваш с транспортен съд.
В шеговития диалог им споделих, че измежду новите ми сътрудници има елементарни селски момчета от Провадийско и Севлиевско, които бъбрят за преходи през два океана, като че ли това е дреболия като детското прескачане в непознатия бостан, а прекосяването на Гибралтар и Биская изобщо не го считат за събитие.
-И ние ще излезем в Атлантика, само че първо ще пребродим Средиземно море.
Разделихме се с пожелания за щастливо корабоплаване.
PS Пловдивчани в действителност приключиха строителството на яхтата „ Хоро “, преодоляха административните спънки и опнаха ветрилата, само че стигнаха едвам до Босфора. При прекосяването на протока сърцето на Стойчо не устоя и екипажът остана без капитан. Шекспирова история.
13.10.1980 година, ПОРТ БУРГАС, КЕЯ
Поемам обедната вахта 12,00 – 16,00 часа. Вацман с алена лента на ръкава на палубата край парадния ров. Времето подвига, духа крепко и оттатък вълнолома нагъсто избухват солени гейзери. Лодките от бреговата работа не обслужват рейда.
Моряците са из хамбарите, а край мен снове старпомът, който следи осъществяването на каргоплана (товарния план) и изключително значимото – укрепването на товарите. И ме среща с подробност от административните глъбини:
-На борда нищо не може да бъде установено като „ неприятно “, в случай че не е писмено записано като „ неприятно “.
Обаче моите ползи са в друга посока и разпитвам за бъдещите пристанища. Сигурни са единствено Анверс и Ротердам, всички други планове пропадат. Значи би трябвало да прежаля очакванията за Казабланка и Билбао. Неприятно.
14.10.1980 година, ПОРТ БУРГАС, КЕЯ
Капитанът сподели, че ще тръгнем в неделя (19.10.), само че моряците предвиждат 23 – 24-и и вършат зависещото от тях да бавят кораба на кея. Това минимум зависи от тях, само че са мъже със самочувствие. Смятат, че от риболовец моряк не става, ветроходците са алпинистите на морето, а те – те са част от самата планина. Защото морето не е хоризонтална повърхност, а стръмнина за нанагорнище. Моряк, това е събирателно разбиране, всички от екипажа са моряци, готвачът -също, несъмнено най-хубавият моряк е капитанът. И всички моряци от Български морски флот назовават кораба си параход. По-галено звучи, нищо че газьолът и мазутът от дълго време са заменили въглищата.
Не ми икономисват сериозни бележки към българската преса. Намират я за нужна, само че детска и нездравословна. Някои от тях четат „ Нюзуик “ и е разбираемо, че сравнението не е наша изгода.
15.10.1980 година, ПОРТ БУРГАС, КЕЯ
Времето ми тече богоугодно бързо, само че полека-лека пристанищната еднообразност притъпява сетивната обремененост на новака. Каква романтика? Подходът към хамбарите наподобява на изложба в рудник, единствено че отвесна, а вътре е просто врява с крясъци, боричкане на железа, въжета, скъсано, разпиляно…
Момчетата се пробват да ми пробутват купешките си думички. С моториста Пенчо носехме чувал брашно към камбуза, а той се опитваше да ми изяснява нещо за феШиТизма. Така и не съумях да убедя Биско, че Балканската война е преди Европейската, а не назад. Иначе африкански и японски пристанища познава добре.
Нейко ДАМЯНОВ
Източник: trafficnews.bg
КОМЕНТАРИ