Свръхмасивните черни дупки влияят на Вселената отвъд границите на своите собствени галактики
Това са своенравните и избухливи тирани, които подтикват еволюцията на космоса – черни дупки, които са толкоз огромни и толкоз мощни, че силата, извираща от тях, може да промени пейзажа на звездните люпилни и гробища в галактиката, която ги обкръжава.
Въпреки че масата им е равна на милиарди слънца, тези великански обекти в действителност са напълно дребен детайл от обширното галактическо ядро. Ето за какво е в действителност изненадващо, че въздействието им може да се простира на в действителност големи дистанции, както демонстрира ново проучване.
Екип от астрономи и астрофизици от разнообразни кътчета на света откриха признаци, съгласно които свръхмасивните черни дупки в сърцата на доста галактики оказват въздействие на разпределението на звездите освен в регионите, намиращи се в непосредствена непосредственост до тях, само че и в околните галактики.
След като проучват архивни данни на съвсем 125 000 сателитни галактики, обикалящи към обекти с хиляди пъти по-големи маси, учените откриват връзка сред броя на новите звезди, които се раждат в орбитиращия куп, и неговата позиция.
„ Беше изненадващо, че открихме, че сателитните галактики образуват повече или по-малко звезди според от своята ориентировка по отношение на централната вселена “, споделя астрономът Аналиса Пилепич от астрономическия институт „ Макс Планк “.
През последните години стана все по-ясно, че извънредно бурните и пренаселени ядра на големите галактики са в действителност способни да преобразуват галактическия пейзаж в пусти или изпълнени с „ живот “ зони.
Прахта и газовете, придърпвани в рисковите гравитационни кладенци на обекти като свръхмасивните черни дупки, освен сияят с интензивна радиация, само че и са сведени до високоскоростна плазма, която генерира магнитни полета, които от своя страна изхвърлят частиците с невероятна скорост.
Тези плазмени ветрове и светлина оказват два на пръв взор противоречащи си резултата.
От една страна, те могат да „ изметат “ цели галактически райони и да отстранят материала, който кардинално би довел до образуването на нови звезди. Това е така наречен „ угасващ “ резултат. От друга, имат опцията да вкарат всички нужни детайли облаци, които са задоволително гъсти, че да доведат до появяването на млади слънца.
Докато астрономите не престават да се пробват да схванат какви тъкмо процеси играят роля в определянето на ориста на самостоятелните галактики, Пилепич и нейните сътрудници вземат решение да ревизират какво се случва оттатък тях. Учените разчитат главно на резултатите от план, наименуван Illustris-TNG, който моделира разнообразни физични процеси, с цел да симулира образуването на галактики.
Сравненията сред симулациите и самите галактики, въртящи се дружно под въздействието на тъмната материя, поддържа концепцията, че този „ угасващ “ резултат на галактическото ядро може да се разгръща на доста по-далечни дистанции.
Сателитните галактики, ситуирани по-малката ос на централната вселена – по-късият радиус на елипсата – наподобява са по-плодовити от останалите.
" Точно както при наблюденията, симулацията Illustris-TNG демонстрира ясна модулация на скоростта на формиране на звезди в сателитни галактики според от тяхното състояние във връзка с централната вселена ", споделя Пилепич.
На пръв взор тези открития наподобяват странни. Ако няма толкоз доста неща за изтласкване, по дребната ос би трябвало да изтича повече радиация и частици и надлежно – това да потушава зараждането на нови звезди.
И въпреки всичко откривателите настояват, че този космически вятър би трябвало да „ извайва “ мехури с ниска компактност в обкръжаващото пространство – това е една догадка, подкрепяна в допълнение от симулацията Illustris-TNG. Дифузните мехури биха могли евентуално да предпазят орбитиращите галактики от „ угасващия “ резултат и да им разрешава да процъфтяват – т.е. да раждат голям брой нови звезди.
Има и друга догадка, която не може да се отхвърли.
„ Не можем да изключим и един по-различен сюжет, при който въпросният " угасващ " резултат не се потиска - по-скоро се засилва образуването на нови звезди в сателитните галактики ".
Изследването е оповестено в Nature.
