Тормозът в училище – превенция и интервенция
Тормозът сред децата в учебно заведение е сериозна тематика, която с наближаващото начало на образователната година още веднъж става настояща. Лесно е да сочиш с пръст, да хвърляш виновност, да превърнеш учебното заведение в цитадела, да прокламираш нулева приемливост към експанзията, да провеждаш разяснителни акции за издевателството и да засилиш наказванията за насилниците. Още по-лесно е да игнорираш казуса и да се надяваш да изчезне от единствено себе си.
Много по-трудно, само че належащо е ние – като родители, учители и общество – да създадем безвреден кей за нашите деца. Трябва да създадем всичко належащо, с цел да изземем оръжията от сърцата, мозъците и ръцете им. Да ги научим да отстояват правата си, до момента в който в това време почитат правата и потребностите на околните; да позволяват споровете без насилие; да демонстрират интегритет, когато са сложени в сложна или неуместна обстановка или когато са подложени на натиск; да развият персонален етичен кодекс, който да им дава силата да постъпват вярно без значение от външните условия или последици. Задачата не е лека и няма лесни отговори.
В новата книга „ Тормоз в учебно заведение. Насилникът, жертвата и наблюдаващият “ Барбара Колоросо – интернационално приет съветник по въпросите на възпитанието и образованието, дава на родителите и учителите инструментите, нужни за спиране на тази порочна процедура. Стъпвайки върху няколко десетилетия опит в работата с проблематични младежи и необятна процедура в преодоляването на спорове, Барбара Колоросо предлага удобен справочник за справяне с всеки стадий от издевателството в учебно заведение – от различаване на аргументите до преодоляване на следствията.
Потребителите на УЧИТЕЛИ БГ могат да поръчат книгата от www.soft-press.com със специфична отстъпка от 20%, като употребяват промокод uchitelibg до 15 октомври 2017.
Из Трета глава
Какво Е и какво НЕ Е тормозът?
Грешна подредба
В интерес на насилниците е да основат подтекст („ Само се шегувахме “; „ Беше единствено подбив “), който да отвлече вниманието от същинската природа на задачите и държанието им. Реториката на спора се поддава на това изпитание (…)
Докато проучвах стратегиите за предварителна защита на насилието за първото издание на тази книга, с паника видях какъв брой доста стратегии, развити за потребностите на учебните заведения, в действителност се основават на способи за разрешаване на спорове. Хората, които минават през тези доброжелателни стратегии за предварителна защита на издевателството, натрупват опит в изглаждането на разнообразни спорове и заучават ефикасни умения за управление на гнева, само че все пак нямат визия по какъв начин да разпознават и дейно да се изправят против издевателството. Притеснително е какъв брой постоянно процедурните наръчници на учебните управи загатват потреблението на медиатор за „ решение “ на проблемите с издевателството все едно става въпрос за спор. В хода на работата караме жертвите да стигнат до някакво „ единодушие “ с причинителите. При спора и двете страни би трябвало да желаят да стигнат до компромис или да допринесат с нещо за да се стигне до решение. Насилниците обаче към този момент са в силова позиция и са откраднали от жертвите си възприятието за благоденствие, достолепие и стойност. От какво още желаеме да се лишат жертвите?
С прегърбени плещи, засегната и объркана, дванайсетгодишната Селесте се оплакала на учителката си, че една от съученичките я препъвала, наричала я с обидни имена, изключвала я от чата и унищожила художествения ѝ план. Учителката събрала двете девойки, с цел да „ позволи “ спора. Насилничката предоставила доста извинения: „ Не желаех да нараня възприятията ѝ... Съжалявам, в случай че си се обидила... Тя просто се спъна в краката ми... Не знаехме, че сме я изключили от чата. Оправих го тази заран... Нямам нищо общо с унищожаването на художествения ѝ план. Той падна на земята. “ През това време Селесте седяла със скръстени ръце и с тип на членка на групата „ Дикси Чикс “ и единствено дето не припявала „ Не съм подготвена да прощавам “. Разочарована от пропадналия опит за разрешаване на спора, учителката споделила на Селесте, че би трябвало да се разбере със съученичката си, която към този момент се била извинила и желала да се сдобрят.
Само че Селесте знаела, че насилничката няма поради това, което споделя, и че учителката не е повярвала изцяло на историята за издевателството. Момичето било наясно, че още щом учителката се скрие от взор, тормозът ще продължи и евентуално ще се утежни. Така и станало. Следващия път, когато насилничката атакувала, го направила още по-широко ухилена, съзнавайки, че предния път е съумяла да се измъкне. Селесте в никакъв случай към този момент не загатнала на учителката за продължаващия тормоз. Затворила се в себе си и оценките ѝ почнали да падат.
Горилите измежду нас
Точно както съветникът в тази ситуация с Доналд Уилямс-младши и учителката на Селесте, и ние като наблюдаващи също може да споделяме неохотата да виждаме и да признаваме издевателството за това, което е – пренебрежително и грубо държание. Или пък да не одобряваме, че младежите, изключително „ положителните деца “, са способни на такива жестокости. Нашето отвращение да забележим е поощрено от постоянно срещания феномен на наблюдението.
През 1999 година Даниъл Симънс и Кристофър Чабрис организират проучвателен план, по време на който участниците трябвало да гледат седемдесет и пет секундно видео, озаглавено „ Горилите измежду нас. Постоянна непреднамерена слепота за динамични събития “. Във видеото два тима – едните облечени в бяло, а другите, в черно, си подават две баскетболни топки. Участниците в изследването трябвало да преброят какъв брой пъти се подава топката сред играчи от един тим. На към четиридесет и петата секунда от видеото се появява жена, облечена в костюм на горила, отива до групата на играчите, стопира за малко, с цел да се потупа в гърдите, и след това излиза от кадър, прекарвайки общо девет секунди на екрана. Участниците, които броили подаванията, били запитани дали са видели горилата. Едва 36% декларират, че са я видели. Останалите 64% изпитали това, което е известно като „ непреднамерена слепота “, т.е. некадърност да забелязваш непредвидени обекти, към които не проявяваш внимание.
Ако не сме настроени към опцията измежду нас да има горила – насилието да се прави пред очите ни или тъкмо зад тила ни, и чакаме да забележим единствено спор или драма, в случай че сме въоръжени с политика и процедури, с цел да се оправим с тях, най-после единствено ще превърнем целта в още по-голяма жертва и ще насърчим насилника. Щом насилието се дефинира като спор, опцията за деяние е лимитирана до други възможности, включващи реализиране на единодушие за решение на хипотетичния спор. (…)
Без значение дали е лек, сдържан или нечовечен, тормозът не е естествен, натурален или нужен. Той е противообществен и би трябвало да бъде обсъждан като подобен. Това е повода актуалната политика на нулева приемливост (онази, която пробва да отговори на единоборствата, насилието и нападенията единствено с едно решение – изключването) да е политика на нулево мислене. Тази политика цели ефикасност и намиране на провинен, само че няма нищо общо с ефикасните решения за спиране на цикъла от принуждение. Това, което е нужно, е да се открие обществено решение на тази антисоциална активност. Насилието не е страна в никоя форма на спор, без значение дали става въпрос за договаряния, помирение или спор. И повода за издевателството, и решението на казуса са другаде. Разбирането на формите и методите на насилието, както и дефинирането на това какво е и какво не е тормозът са първата и втората стъпка към спиране на цикъла. Третата стъпка е разбирането на природата на трите настоящи лица в нещастието: насилникът, жертвата и не толкоз почтеният наблюдаващ. Сцената е готова. Актьорите излизат.
