(The Death of Mary, c.1420, Konrad von Soest) ╫ Беседа

(The Death of Mary, c.1420, Konrad von Soest)

╫ Беседа за гибелта

Аз имам самобитно отношение към гибелта и ми се желае да обясня за какво се отнасям към гибелта освен умерено, само че и с готовност, с вяра и горест по нея.

Моето първо блестящо усещане за гибелта е от един диалог с моя татко, който един път ми сподели: „ Ти би трябвало по този начин да живееш, че да се научиш да очакваш гибелта си, както младоженец чака невестата си: да я чакаш, да я жадуваш, да се радваш авансово на срещата, и да я срещнеш благоговейно и нежно “.

Второто усещане беше от гибелта на моя татко. Той умря ненадейно. Аз отидох при него в бедната стаичка на последния етаж на френската къща, където имаше легло, маса, табуретка и няколко книги. Влязох в стаята му, затворих вратата и застанах прав. И ме обгърна такава тишина, такава дълбока тишина, че помня по какъв начин възкликнах на глас: „ И хората споделят, че има гибел!... Каква неистина! “. Защото тази стая беше изпълнена с живот, освен това с такава цялост на живота, каквато на открито, на улицата, в двора, в никакъв случай не бях срещал. Ето за какво имам такова отношение към гибелта и за какво с такава мощ претърпявам думите на деятел Павел: „ За мене животът е Христос, а гибелта – облага “ (Фил.1:21). Но апостолът след това споделя още нещо, което мен също доста ме порази. Цитатът не е прецизен, само че ето какво споделя: той желае да почине и да се съедини с Христос, само че прибавя: „ Но за вас е належащо аз да остана жив, и аз ще продължа да пребивавам “. Това е последната жертва, която може да принесе: всичко, към което се стреми, на което се надява, което прави, той е подготвен да отсрочи единствено тъй като е необходим на другите.

Аз съм видял доста гибел. Петнадесет години работих като доктор, пет от тях – във войната и във френската опозиция. След това 46 години бях духовник и последователно погребах цялото потомство на нашата ранна емиграция; тъй че съм видял доста гибел. Това което ме поразява е, че руснаците умират спокойно; западните хора по-често със боязън. Руснаците имат вяра в живота и отиват в живота. И ето едно от нещата, които всеки духовник и всеки човек би трябвало да повтаря на себе си и на другите: би трябвало да се готвим не за гибел, би трябвало да се готвим за безконечния живот.

Ние нищо не знаем за гибелта. Не знаем какво става с нас сега на умирането, само че въпреки и отчасти знаем какво е безконечният живот. Всеки от нас знае от опит, че има моменти, когато той живее не във времето, а с такава цялост на живота, с такова тържествуване, което не принадлежи единствено на земята. Затова първото, на което би трябвало да учим себе си и другите, е да се готвят не за гибелта, а за живота. А в случай че приказваме за гибелта, то да приказваме за нея като за врата, която ще се разтвори необятно и ще ни даде да влезем във безконечния живот.

Но да се почине не е толкоз елементарно. Каквото и да мислим за гибелта, за безконечния живот, ние нищо не знаем за самата гибел, за умирането. Искам да ви дам един образец от моя опит от времето на войната. Бях младши хирург във военната болница. При нас умираше едно младо войниче, на 25 години, на моята възраст. Отидох при него вечерта, седнах на леглото и му споделям: „ Е, по какъв начин се чувстваш? “ Той ме погледна и сподели: „ Тази нощ ще умра “. „ А боязън ли те е да умреш? “ „ Не ме е боязън да умра, само че ми е тежко да се разделя с всичко, което обичам: с младата си жена, със селото, с родителите; а от едно нещо в действителност доста ме е боязън: да умра в самотност “. Аз му споделих: „ Няма да умреш самичък “. „ Как по този начин? “ „ Аз ще остана с тебе “. „ Вие не можете цяла нощ да останете с мене… “ Аз отговорих: „ Разбира се, че мога! “ Той намерения и сподели: „ Дори вие да останете с мен, в някакъв миг аз към този момент няма да съм в схващане, и тогава ще отида в тъмнината и ще умра самичък “. Аз му споделям: „ Не, няма да е по този начин. Аз ще седна до тебе и ние ще си приказваме. Ти ще ми разказваш за всичко, което искаш: за селото, за фамилията си, за детството си, за жена си, за всичко, което помниш, което ти е на душата, което обичаш. Аз ще те държа за ръката. Постепенно ще се умориш да приказваш, тогава аз ще стартира да приказвам повече в сравнение с ти. А след това, като видя, че ти започваш да се унасяш, ще стартира да приказвам по-тихо. Ти ще затвориш очи, аз ще спра да приказвам, само че ще те държа за ръка, и от време на време ще ми стискаш ръката, ще знаеш, че съм тук. Постепенно твоята ръка, въпреки и да усеща моята, няма да може да стиска, тогава аз ще притискам твоята ръка. И в някакъв миг тебе към този момент няма да те има измежду нас, само че ти няма да си отидеш самичък. Ние ще изминем целия път дружно “. И по този начин час след час ние прекарахме тази нощ. В някакъв миг той в действителност престана да стиска ръката ми, аз започнах да притискам ръката му, с цел да знае, че аз съм тук. После ръката му стартира да изстива, след това се отпусна и той към този момент не беше с нас. И това е доста значим миг: доста е значимо човек да не е самичък, когато отива във вечността.

Но има и други случаи. Понякога човек боледува дълго, и в случай че тогава е обкръжен с обич и грижа - му е леко да почине, въпреки и мъчително (за това ще кажа по-късно). Но е доста ужасно, когато човек е обкръжен от хора, които с неспокойствие чакат той да почине, като че ли споделят: до момента в който той е болен, ние сме пленници на неговата болест, не можем да мръднем от леглото му, не можем да се върнем към нашия си живот, не можем да се радваме на нашите наслади, той е като мрачен облак, щръкнал над нас; нека почине по-скоро… И умиращият усеща това. Това може да продължи месеци. Роднините идват и хладно питат: „ Е, по какъв начин си? Добре ли си? Нещо би трябвало ли ти? Нищо ли не ти би трябвало? Добре, знаеш, че имам работа, отново ще дойда при тебе “. И даже гласът да не звучи грубо, индивидът знае, че са го посетили, единствено тъй като би трябвало да го посетят, и че чакат гибелта му с неспокойствие.

А има и такива случаи. Човек умира, умира дълго, само че е обичан и скъп; и самият той е подготвен да жертва щастието да обитава с обичания човек, тъй като това може да донесе наслада или да помогне на някой различен. Сега ще си разреша да опиша нещо персонално.

Моята майка в продължение на три години умираше рак. Аз се грижех за нея. Ние бяхме доста близки, бяхме си скъпи един на различен. Но аз си имах своята работа – бях единственият духовник на лондонската енория и също така един път месечно трябваше да пътувам до Париж за събранието на Епархийския съвет. Нямах пари, с цел да се обаждам по телефона, по тази причина, връщайки се, си мислех: ще заваря ли мама жива или не?... Тя беше жива, каква наслада! Каква среща!... Постепенно тя стартира да гасне. Имаше моменти, когато тя звъни със звънчето, аз пристигам, и тя ми споделя: „ Тъжно ми е без тебе, да постоим дружно “. А имаше моменти, когато аз изнемогвах. Качвах се при нея, оставяйки работата си, и споделях: „ Мъчно ми е без тебе “. И тя ме утешаваше в своето умиране и в своята гибел. И по този начин последователно ние дружно си отивахме във вечността, тъй като когато тя умря, отнесе със себе си цялата ми обич към нея, всичко, което беше сред нас. А сред нас имаше толкоз доста! Ние преживяхме съвсем целия си живот дружно, единствено през първите години на емиграцията живяхме разграничени, тъй като нямаше къде да живеем дружно. Но след това бяхме дружно, и тя ме познаваше в дълбочина. Веднъж ми сподели: „ Колко необичайно: колкото повече те опознавам, толкоз по-малко неща мога да кажа за тебе, тъй като всяка дума, която ще кажа, ще би трябвало да я коригирам с някакви спомагателни черти “. Да, ние достигнахме момента, когато се познавахме толкоз надълбоко, че не можехме да кажем нищо един за различен, само че да се приобщим към живота, умирането и гибелта – можехме.

И ето, ние би трябвало да помним, че всеки обречен на смърт е в такова положение, че всяка безчовечност, равнодушие или предпочитание „ най-после това да свърши “ са непоносими. Човек усеща това, знае го и ние сме длъжни да се научим да преодоляваме в себе си всички тъмни, мрачни, скверни усеща, и забравяйки за себе си, надълбоко да се замислим, да се вгледаме и да се вживеем в другия човек. И тогава гибелта ще стане победа: „ Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, успеха? " (1Кор. 15:55).

Искам да кажа още нещо за гибелта, тъй като това, което към този момент споделих беше доста персонално. Смъртта е към нас от самото начало, гибелта е ориста на цялото човечество. Сега се водят войни, хора умират в ужасни премеждия, и ние би трябвало да се научим да бъдем спокойни във връзка с личната си гибел, тъй като в нея ние виждаме живот, зараждащия се безконечен живот. Победата над гибелта, над страха от гибелта е в това, да живеем все по-дълбоко с вечността и да приобщаваме и другите към тази цялост на живота.

Превод: Полина Спирова

Източник: 
Картина: The Death of Mary, c.1420, Konrad von Soest; chinaoilpaintinggallery