Черно чудовище висне над нас, трябва да решим дали да запеем ка-за-чок, или да бъдем като героите на Украйна
Теодора Димова,
Бях на един скат в покрайнините на града, по залез, говорех с някого. В далечината се чу мощен звук на аероплан, приближаваше се бързо, мина ниско тъкмо над нас. Беше голям, приличаше на междузвездните галактически кораби от фантастичните филми. Долната му страна беше обгърната в черен пушек. Изплашихме се, само че като отмина, въздъхнахме с облекчение. Не след дълго обаче забелязахме по какъв начин зави назад и още веднъж се насочи към нас. Сега чудовището летеше още по-ниско и по-бавно, сходно на дрон се спря неподвижно над нас и ние към този момент имахме парализиращото чувство, че ни следи, че тъкмо ние сме задачата му. Изтръпнали, чакахме да пусне бомба или огън, или по някакъв различен метод да ни унищожи. Нашият живот зависеше само от неговата воля. Ние не знаехме каква е тя, в безсилието си бяхме уверени, че ни се готви нещо извънредно. Чудовището се разклати и още веднъж се отдалечи. Целта му очевидно беше да ни изплаши до краен лимит, с цел да изпълняваме безволево нарежданията му. В този миг забелязах, че в изоставената постройка наоколо до нас са се скрили няколко индивида. Изтичах и аз до такава степен. Дадох си сметка, че това не е укритие, тъй като чудовището знае къде се крием и с една бомба всички ще бъдем затрупани под руините. То още веднъж се приближи, застана неподвижно над постройката, спусна към избития прозорец нещо като антена или като пипало на октопод, през което ни наблюдаваше. Започна да ни приказва постепенно, с машинален, неподвижен глас, с паузи сред изреченията: Вие сте последните, които не сте приели новата действителност. Трябва да ви е ясно, че вашата опозиция е безсмислена. Съдбата на Украйна е решена. Вие не можете да измененията нищо. Обречени сте. Ние ще ви дадем още малко време да си помислите и да вземете решение. Решението ви би трябвало да бъде непринудено. Няма да ви чакаме дълго. Даваме ви последна опция. Не си правете илюзии. Всеки опит за опозиция ще бъде съдбовен. Не можете да се измъкнете. Няма къде да избягате. Не можете да ни заблудите. Мëталният глас говореше на съветски. След като свърши с напътствията, продължи да стои над нас и да ни следи. Ужасът ни нарастваше. Бяхме към десетина индивида, не се познавахме между тях – в суматохата си се бяхме скрили в полуразрушената постройка. Гласът повече не говореше, само че ужасът се усилваше, тъй като знаехме, че от самолета страшилище следят всяко наше придвижване. И чакат нашата реакция. В напрегнатата тишина един от присъстващите, приклекна с наведена глава и безшумно, едвам чуто, стартира да скандира: ка-за-чок, ка-за-чок… Към неговия глас един по един се присъединяваха и други. Аз не припявах, само че идваше и моят ред да се причисля.
В този миг се разсъниха
Събудих се, само че не можех да дойда на себе си. Струваше ми се, че сънят е действителността, а събуждането е нереално. Дълго стоях с отворени очи в тъмното. Не можех да прогоня кошмара на претърпяното. Металното страшилище като че ли продължаваше да виси над мен. За повторно ми се случва политическите събития да нахлуят в сънищата ми. Беше злокобно. Ние се разсънваме в тези първи топли пролетни дни и оглеждаме улиците, блоковете, площадите си. Не, не са разрушени, не са бомбардирани, не са опожарени като блоковете, улиците и площадите в украинските градове, постройките към нас са такива, каквито постоянно сме ги знаели.
На вечеря сядаме със фамилиите си да се нахраним и нямаме дефицит нито на артикули, нито на вода, има електричество, има отопление. После си лягаме в личните кревати, до купчината с книги, които сме си набелязали да прочетем. После започваме да се опитваме да заспим, само че облиците от фотосите и фрагментите, които сме видели денем от разрушенията в Украйна, не ни дават мира, лишили са съня ни. Как да заспиваш, когато виждаш хора, минали оттатък невидими граници, които описват по какъв начин живеят на косъм от гибелта, само че не престават да се бият и да пазят своята земя.
Как да заспиваш, по какъв начин да се събуждаш, по какъв начин да се храниш, по какъв начин да се чувстваш добре и да вървиш през целия ден по своите каузи, когато си видял фотографията на девойки, екипирани с военни униформи и шмайзери, чакат на гарата в Лвив, с цел да отидат на война. Прегръщат се с обичаните си хора и се разделят, без да знаят дали ще се видят още веднъж.
Как да мислиш за друго, с изключение на за фрагментите от Буча и Мариупол
И по какъв начин да не прекланяш глава и колене пред героите. Как, Господи, по какъв начин се минава оттатък тази граница, от кое място идва тяхната убеденост, успокоение, увереност да пазят Отечеството си! Пред очите ни се ражда нация, национално достолепие, общественост, както е било при нас по време на Априлското въстание, когато „ в няколко дни скрито и бавно народът порасте на няколко века “. И когато ние ги следим през преносимите компютри си, не се ли покъртваме, не плачем ли? И не е ли тъкмо този нравствен шок на всеки от нас симптом и за нашето израстване като народ, като нация? Не е ли това разкървавяване на съвестта ни началото на националното ни излекуване?
Можем ли изобщо да бъдем изцелени?
Отговорът на християнския мироглед е, че единствено през изкупителното страдалчество можем да се изправим, да се променим, да захвърлим от душата си вехтата дреха и да се облечем в новата. Не съм толкоз наивна, че да си мисля, че това може да стане незабавно и за всички. Но имаме голям късмет през съчувствието и състраданието към милионите, останали без дом в Украйна, да възвърнем личната си еднаквост. И ето, страданието пристигна, не директно, само че по загадъчен път, какъвто е постоянно духовният път.
Няма по-висша демонстрация на човечност от състраданието. Както няма по-голямо проваляне от бездушието. Днес ние сме на този кръстопът. По средата на кръстопътя са се скупчили доста регулировчици и всеки сочи мечтаната от него посока. Но решението в каква посока да тръгне го взема всеки съгласно гласа на своята съвест. А съвестта може да бъде приспивана, може да бъде и будител. Цената на кървящата и незарастваща рана в нас не би трябвало ли да бъде един нов нравствен напредък, който най-сетне да ни пробуди? Огромното черно страшилище висне над нас, а ние би трябвало да решим дали да запеем ка-за-чок, или да бъдем като героите на Украйна.
Бях на един скат в покрайнините на града, по залез, говорех с някого. В далечината се чу мощен звук на аероплан, приближаваше се бързо, мина ниско тъкмо над нас. Беше голям, приличаше на междузвездните галактически кораби от фантастичните филми. Долната му страна беше обгърната в черен пушек. Изплашихме се, само че като отмина, въздъхнахме с облекчение. Не след дълго обаче забелязахме по какъв начин зави назад и още веднъж се насочи към нас. Сега чудовището летеше още по-ниско и по-бавно, сходно на дрон се спря неподвижно над нас и ние към този момент имахме парализиращото чувство, че ни следи, че тъкмо ние сме задачата му. Изтръпнали, чакахме да пусне бомба или огън, или по някакъв различен метод да ни унищожи. Нашият живот зависеше само от неговата воля. Ние не знаехме каква е тя, в безсилието си бяхме уверени, че ни се готви нещо извънредно. Чудовището се разклати и още веднъж се отдалечи. Целта му очевидно беше да ни изплаши до краен лимит, с цел да изпълняваме безволево нарежданията му. В този миг забелязах, че в изоставената постройка наоколо до нас са се скрили няколко индивида. Изтичах и аз до такава степен. Дадох си сметка, че това не е укритие, тъй като чудовището знае къде се крием и с една бомба всички ще бъдем затрупани под руините. То още веднъж се приближи, застана неподвижно над постройката, спусна към избития прозорец нещо като антена или като пипало на октопод, през което ни наблюдаваше. Започна да ни приказва постепенно, с машинален, неподвижен глас, с паузи сред изреченията: Вие сте последните, които не сте приели новата действителност. Трябва да ви е ясно, че вашата опозиция е безсмислена. Съдбата на Украйна е решена. Вие не можете да измененията нищо. Обречени сте. Ние ще ви дадем още малко време да си помислите и да вземете решение. Решението ви би трябвало да бъде непринудено. Няма да ви чакаме дълго. Даваме ви последна опция. Не си правете илюзии. Всеки опит за опозиция ще бъде съдбовен. Не можете да се измъкнете. Няма къде да избягате. Не можете да ни заблудите. Мëталният глас говореше на съветски. След като свърши с напътствията, продължи да стои над нас и да ни следи. Ужасът ни нарастваше. Бяхме към десетина индивида, не се познавахме между тях – в суматохата си се бяхме скрили в полуразрушената постройка. Гласът повече не говореше, само че ужасът се усилваше, тъй като знаехме, че от самолета страшилище следят всяко наше придвижване. И чакат нашата реакция. В напрегнатата тишина един от присъстващите, приклекна с наведена глава и безшумно, едвам чуто, стартира да скандира: ка-за-чок, ка-за-чок… Към неговия глас един по един се присъединяваха и други. Аз не припявах, само че идваше и моят ред да се причисля.
В този миг се разсъниха
Събудих се, само че не можех да дойда на себе си. Струваше ми се, че сънят е действителността, а събуждането е нереално. Дълго стоях с отворени очи в тъмното. Не можех да прогоня кошмара на претърпяното. Металното страшилище като че ли продължаваше да виси над мен. За повторно ми се случва политическите събития да нахлуят в сънищата ми. Беше злокобно. Ние се разсънваме в тези първи топли пролетни дни и оглеждаме улиците, блоковете, площадите си. Не, не са разрушени, не са бомбардирани, не са опожарени като блоковете, улиците и площадите в украинските градове, постройките към нас са такива, каквито постоянно сме ги знаели.
На вечеря сядаме със фамилиите си да се нахраним и нямаме дефицит нито на артикули, нито на вода, има електричество, има отопление. После си лягаме в личните кревати, до купчината с книги, които сме си набелязали да прочетем. После започваме да се опитваме да заспим, само че облиците от фотосите и фрагментите, които сме видели денем от разрушенията в Украйна, не ни дават мира, лишили са съня ни. Как да заспиваш, когато виждаш хора, минали оттатък невидими граници, които описват по какъв начин живеят на косъм от гибелта, само че не престават да се бият и да пазят своята земя.
Как да заспиваш, по какъв начин да се събуждаш, по какъв начин да се храниш, по какъв начин да се чувстваш добре и да вървиш през целия ден по своите каузи, когато си видял фотографията на девойки, екипирани с военни униформи и шмайзери, чакат на гарата в Лвив, с цел да отидат на война. Прегръщат се с обичаните си хора и се разделят, без да знаят дали ще се видят още веднъж.
Как да мислиш за друго, с изключение на за фрагментите от Буча и Мариупол
И по какъв начин да не прекланяш глава и колене пред героите. Как, Господи, по какъв начин се минава оттатък тази граница, от кое място идва тяхната убеденост, успокоение, увереност да пазят Отечеството си! Пред очите ни се ражда нация, национално достолепие, общественост, както е било при нас по време на Априлското въстание, когато „ в няколко дни скрито и бавно народът порасте на няколко века “. И когато ние ги следим през преносимите компютри си, не се ли покъртваме, не плачем ли? И не е ли тъкмо този нравствен шок на всеки от нас симптом и за нашето израстване като народ, като нация? Не е ли това разкървавяване на съвестта ни началото на националното ни излекуване?
Можем ли изобщо да бъдем изцелени?
Отговорът на християнския мироглед е, че единствено през изкупителното страдалчество можем да се изправим, да се променим, да захвърлим от душата си вехтата дреха и да се облечем в новата. Не съм толкоз наивна, че да си мисля, че това може да стане незабавно и за всички. Но имаме голям късмет през съчувствието и състраданието към милионите, останали без дом в Украйна, да възвърнем личната си еднаквост. И ето, страданието пристигна, не директно, само че по загадъчен път, какъвто е постоянно духовният път.
Няма по-висша демонстрация на човечност от състраданието. Както няма по-голямо проваляне от бездушието. Днес ние сме на този кръстопът. По средата на кръстопътя са се скупчили доста регулировчици и всеки сочи мечтаната от него посока. Но решението в каква посока да тръгне го взема всеки съгласно гласа на своята съвест. А съвестта може да бъде приспивана, може да бъде и будител. Цената на кървящата и незарастваща рана в нас не би трябвало ли да бъде един нов нравствен напредък, който най-сетне да ни пробуди? Огромното черно страшилище висне над нас, а ние би трябвало да решим дали да запеем ка-за-чок, или да бъдем като героите на Украйна.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ