"Слагахме жълти стотинки на трамвайните релси"
Текстът е препубликуван от поредицата на, в която известни писатели описват за детските си години в София.
Когато бях на седем, през 1967 година, дойдохме в София. Живеехме чартърен на " Струмица ", дребна уличка в центъра, успоредна на " Раковски ", сред " Хан Крум " и " Неофит Рилски ". Записаха ме в първи клас в учебното заведение на ул. " Преспа ", покрай градинката " Св. Седмочисленици ". Майка ми ме заведе до учебното заведение единствено на първия образователен ден. После тя ми върза на врата ключа от у дома и ме предизвести да не го изгубвам.
Не познавах столичния град, тъй като до тогава бях расъл в Ловеч, само че моите родители ме оставиха самичък да се оправям. Те по през целия ден бяха на работа, заран аз отивах на учебно заведение, а след часовете волно скитах из махалата с банда деца. Играехме мачове във вътрешните дворове сред кооперациите, на " Стражари и апаши ", на фунийки - война със прилежащата махала, " садехме си абета " - по този начин се споделяше играта на топчета.
Топчетата бяха няколко типа - по-големите бяха " гуди ", нямаха особена стойност, повече се ценяха едни транспарантни, с шарени листенца вътре, назоваха ги " сирийчета ", имаше и железни топчета от сачмени лагери. Слагахме жълти стотинки на трамвайните релси, щом минеше, трамваят ги сплескваше и ги превръщаше в " жълтици " - наша си, детска алхимия.
Ходехме постоянно в кино " Култура " на " Славейков ", първи и втори салон, където прожекциите вървяха непрекъснато и филмите можеха да се гледат по няколко пъти с един билет от 10 стотинки. Там прожектираха най-много документални филми, а от време на време и анимационни, руски, несъмнено - сериите на " Ну, погоди " и " Как казаците играят футбол ". По няколко пъти гледахме с момчетата от махалата документалния " Серенгети не би трябвало да загине " - филм за животните в африканската савана, нещо като " Анимал планет " в този момент.
Класика в жанраС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Друг път самичък влязох да виждам " Спомени от бъдещето ", документален филм на режисьора Ерих декор Деникен, в който се разказваше, че извънземни същества са били тук, на Земята, те са построили египетските пирамиди, те са построили цивилизацията на маите и ацтеките, на инките. Това по този начин ме впечатли, че гледах кино лентата нонстоп, до момента в който затвориха салона. Влязох в киното следобяд, излязох по мрачно, към 10 вечерта. Когато се прибрах, родителите ми си бяха изкарали акъла - къде съм, къде да ме търсят? Бяха ми доста ядосани, само че като описах какво съм гледал, за пирамидите, инките и маите, родителите ми се заслушаха, гневът им бързо мина, а на другия ден отидохме фамилно отново да гледаме " Спомени от бъдещето ".
По това време татко ми работеше като редактор на литературата за деца в издателство " Народна юноша ". Носеше у дома ръкописите на бъдещи детски книжки, аз ги четях и дори се пробвах да им коригирам машинописните неточности с първолашкия си почерк. Пишех по текстовете прилежно, с молив, фино и дебело, както ни учеха в учебно заведение. " Чети ги, само че не драскай по страниците - сподели татко ми, - че сътрудниците ще ме помислят за редактор първолак. " Тогава прочетох в ръкопис сума ти героични партизански книжки, за Митко Палаузов, за партизанчетата Кокарешкови, за ястребинчетата.
Е, четях и приказките на Ангел Каралийчев, повестта " Ането ", а обичана ми беше " Тошко Африкански " В учебно заведение ни гостува една детска писателка, в този момент не помня коя, само че бях чел нещо от нея. На срещата подвигнах ръка и значимо споделих: " А пък аз Вас съм Ви редактирал! ". Целят клас онемя, авторката - и тя, а учителката опита да замаже: " Не му обръщайте внимание, той от време на време ги приказва едни ".
Мир на страха ниС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Спомням си и среща с същински, огромен публицист - татко ми беше станал непосредствен с Константин Константинов. Веднъж ме заведе в дома му, писателят живееше със сестра си в една кооперация на ъгъла на улиците " Цар Иван Шишман " и " Хан Крум ". Домакинът ни отвори - много остарял човек, с гола глава и неясно лице. Въведе ни в хол с високи тавани, вехти мебели, имаше доста книги и картини по стените - научих, че сестрата на Константин Константинов, Донка, е художничка, множеството картини бяха нейни.
Докато татко ми, млад публицист, слушаше разказите на остарелия публицист, аз добродушно седях в бездънен фотьойл, без нищо да разбирам, само че и без да капризнича. Донка Константинова ми сервира кутия с шоколадови бонбони " Фини млечни ", те бяха лакомство в ония години, по-истински от " Тунелчета " или " Лимонови резанки ". Взех си единствено един бонбон, по този начин бях инструктиран авансово и съблюдавах инструкцията, пред непознати хора умеех да се преструвам на чинно дете.
Мисля, че разбрах, много по-късно, защо са говорили тогава - в " Мир на страха ни ", мемоарната книга на татко ми, има един къс роман от Константин Константинов, който не е можел да бъде отпечатан в годините, когато е писан. Старият публицист бе дал ръкописа на младия си сътрудник, с цел да го разгласява в миналото, щом е допустимо. Озаглавен е " Лов на човек ", в него се споделя по какъв начин в една нощ, незабавно след 9-ти септември 1944 година, няколко въоръжени мъже заграждат вътрешен софийски двор (в същите дворове и ние играехме), вършат хайка, с цел да заловят индивида, който се крие там.
За този роман на писателя Константин Константинов се сещам и през днешния ден, когато разхождам кучето из " Лозенец ", квартала, в който пребивавам в този момент - към площад " Журналист ". Минавам по улица " Добри Войников ", където е живял хумористът Борис Руменов, Борю Зевзека. В една нощ, незабавно след 9-ти септември, той е изведен от къщи и разстрелян в храстите при Перловската река. Бил е доста известен създател за времето си, не се е занимавал с политика и убийството му изненадало дори новите деветосептемврийски властници. " Защо го направи? " - попитали килъра партизанин Станислав Вихров. - " Другари, стана неточност! Помислих го за Елин Пелин! "
Пияният Вихров тръгнал да разстрелва " буржоазния публицист, приятеля на царя ", само че сбъркал улиците и адреса - къщата на Елин Пелин е на прилежащата улица. Не потърсили сметка на килъра и го оправдали по тяхната си, сурова революционна логичност: " Случва се, приятели, в революцията около сухото, гори и суровото! ".
Константин Константинов. Разкази и повести (Е-книга)С код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Щом научава за ориста на Зевзека, класикът Елин Пелин се скрива вдън земя за няколко месеца, до момента в който отмине най-кървавата част от " лова на хора ". Тогава Елин Пелин е съумял да се скрие, само че не и Димитър Талев, изведен от вкъщи си от полицаи и пратен в концлагер. Талев също е живял в моя настоящ квартал - по този начин сочи плочата на жълта къща на бул. " Христо Смирненски ", на ъгъла с " Добри Войников ".
Накрая отново се връщам към един миг от детството, който помня и до през днешния ден. Бях пуснал радиото у дома и слушах някаква естрадна мелодия. Дойде часът за вести, най-после представителят малко заяви: " Днес умря писателят Константин Константинов ". После естрадната музика продължи. Баща ми завъртя копчето, спря радиото: " Днес у дома няма да свири музика, умрял е огромен български публицист! " . Кога е било това? Правя информация в Уикипедия - на 3 януари 1970.
Когато бях на седем, през 1967 година, дойдохме в София. Живеехме чартърен на " Струмица ", дребна уличка в центъра, успоредна на " Раковски ", сред " Хан Крум " и " Неофит Рилски ". Записаха ме в първи клас в учебното заведение на ул. " Преспа ", покрай градинката " Св. Седмочисленици ". Майка ми ме заведе до учебното заведение единствено на първия образователен ден. После тя ми върза на врата ключа от у дома и ме предизвести да не го изгубвам.
Не познавах столичния град, тъй като до тогава бях расъл в Ловеч, само че моите родители ме оставиха самичък да се оправям. Те по през целия ден бяха на работа, заран аз отивах на учебно заведение, а след часовете волно скитах из махалата с банда деца. Играехме мачове във вътрешните дворове сред кооперациите, на " Стражари и апаши ", на фунийки - война със прилежащата махала, " садехме си абета " - по този начин се споделяше играта на топчета.
Топчетата бяха няколко типа - по-големите бяха " гуди ", нямаха особена стойност, повече се ценяха едни транспарантни, с шарени листенца вътре, назоваха ги " сирийчета ", имаше и железни топчета от сачмени лагери. Слагахме жълти стотинки на трамвайните релси, щом минеше, трамваят ги сплескваше и ги превръщаше в " жълтици " - наша си, детска алхимия.
Ходехме постоянно в кино " Култура " на " Славейков ", първи и втори салон, където прожекциите вървяха непрекъснато и филмите можеха да се гледат по няколко пъти с един билет от 10 стотинки. Там прожектираха най-много документални филми, а от време на време и анимационни, руски, несъмнено - сериите на " Ну, погоди " и " Как казаците играят футбол ". По няколко пъти гледахме с момчетата от махалата документалния " Серенгети не би трябвало да загине " - филм за животните в африканската савана, нещо като " Анимал планет " в този момент.
Друг път самичък влязох да виждам " Спомени от бъдещето ", документален филм на режисьора Ерих декор Деникен, в който се разказваше, че извънземни същества са били тук, на Земята, те са построили египетските пирамиди, те са построили цивилизацията на маите и ацтеките, на инките. Това по този начин ме впечатли, че гледах кино лентата нонстоп, до момента в който затвориха салона. Влязох в киното следобяд, излязох по мрачно, към 10 вечерта. Когато се прибрах, родителите ми си бяха изкарали акъла - къде съм, къде да ме търсят? Бяха ми доста ядосани, само че като описах какво съм гледал, за пирамидите, инките и маите, родителите ми се заслушаха, гневът им бързо мина, а на другия ден отидохме фамилно отново да гледаме " Спомени от бъдещето ".
По това време татко ми работеше като редактор на литературата за деца в издателство " Народна юноша ". Носеше у дома ръкописите на бъдещи детски книжки, аз ги четях и дори се пробвах да им коригирам машинописните неточности с първолашкия си почерк. Пишех по текстовете прилежно, с молив, фино и дебело, както ни учеха в учебно заведение. " Чети ги, само че не драскай по страниците - сподели татко ми, - че сътрудниците ще ме помислят за редактор първолак. " Тогава прочетох в ръкопис сума ти героични партизански книжки, за Митко Палаузов, за партизанчетата Кокарешкови, за ястребинчетата.
Е, четях и приказките на Ангел Каралийчев, повестта " Ането ", а обичана ми беше " Тошко Африкански " В учебно заведение ни гостува една детска писателка, в този момент не помня коя, само че бях чел нещо от нея. На срещата подвигнах ръка и значимо споделих: " А пък аз Вас съм Ви редактирал! ". Целят клас онемя, авторката - и тя, а учителката опита да замаже: " Не му обръщайте внимание, той от време на време ги приказва едни ".
Спомням си и среща с същински, огромен публицист - татко ми беше станал непосредствен с Константин Константинов. Веднъж ме заведе в дома му, писателят живееше със сестра си в една кооперация на ъгъла на улиците " Цар Иван Шишман " и " Хан Крум ". Домакинът ни отвори - много остарял човек, с гола глава и неясно лице. Въведе ни в хол с високи тавани, вехти мебели, имаше доста книги и картини по стените - научих, че сестрата на Константин Константинов, Донка, е художничка, множеството картини бяха нейни.
Докато татко ми, млад публицист, слушаше разказите на остарелия публицист, аз добродушно седях в бездънен фотьойл, без нищо да разбирам, само че и без да капризнича. Донка Константинова ми сервира кутия с шоколадови бонбони " Фини млечни ", те бяха лакомство в ония години, по-истински от " Тунелчета " или " Лимонови резанки ". Взех си единствено един бонбон, по този начин бях инструктиран авансово и съблюдавах инструкцията, пред непознати хора умеех да се преструвам на чинно дете.
Мисля, че разбрах, много по-късно, защо са говорили тогава - в " Мир на страха ни ", мемоарната книга на татко ми, има един къс роман от Константин Константинов, който не е можел да бъде отпечатан в годините, когато е писан. Старият публицист бе дал ръкописа на младия си сътрудник, с цел да го разгласява в миналото, щом е допустимо. Озаглавен е " Лов на човек ", в него се споделя по какъв начин в една нощ, незабавно след 9-ти септември 1944 година, няколко въоръжени мъже заграждат вътрешен софийски двор (в същите дворове и ние играехме), вършат хайка, с цел да заловят индивида, който се крие там.
За този роман на писателя Константин Константинов се сещам и през днешния ден, когато разхождам кучето из " Лозенец ", квартала, в който пребивавам в този момент - към площад " Журналист ". Минавам по улица " Добри Войников ", където е живял хумористът Борис Руменов, Борю Зевзека. В една нощ, незабавно след 9-ти септември, той е изведен от къщи и разстрелян в храстите при Перловската река. Бил е доста известен създател за времето си, не се е занимавал с политика и убийството му изненадало дори новите деветосептемврийски властници. " Защо го направи? " - попитали килъра партизанин Станислав Вихров. - " Другари, стана неточност! Помислих го за Елин Пелин! "
Пияният Вихров тръгнал да разстрелва " буржоазния публицист, приятеля на царя ", само че сбъркал улиците и адреса - къщата на Елин Пелин е на прилежащата улица. Не потърсили сметка на килъра и го оправдали по тяхната си, сурова революционна логичност: " Случва се, приятели, в революцията около сухото, гори и суровото! ".
Щом научава за ориста на Зевзека, класикът Елин Пелин се скрива вдън земя за няколко месеца, до момента в който отмине най-кървавата част от " лова на хора ". Тогава Елин Пелин е съумял да се скрие, само че не и Димитър Талев, изведен от вкъщи си от полицаи и пратен в концлагер. Талев също е живял в моя настоящ квартал - по този начин сочи плочата на жълта къща на бул. " Христо Смирненски ", на ъгъла с " Добри Войников ".
Накрая отново се връщам към един миг от детството, който помня и до през днешния ден. Бях пуснал радиото у дома и слушах някаква естрадна мелодия. Дойде часът за вести, най-после представителят малко заяви: " Днес умря писателят Константин Константинов ". После естрадната музика продължи. Баща ми завъртя копчето, спря радиото: " Днес у дома няма да свири музика, умрял е огромен български публицист! " . Кога е било това? Правя информация в Уикипедия - на 3 януари 1970.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ