Танцуващият с чайки Ричард Бах и неговият Мост към вечността 

Танцуващият с чайки Ричард Бах и неговият „ Мост към вечността ” 

Защо най-посветените персони, тези, чиито учения се трансформират в религии, просъществували епохи наред, за какво таман те постоянно са живели сами?

Защо в никакъв случай не ги виждаме край сияйни съпруги или съпрузи, нито мистични сродни души, които да споделят духовния им път и тяхната обич? Те всички са били обкръжени от възпитаници и почитатели, както и от любопитни — тези, малцината, на които толкоз доста се възхищаваме, те са били обградени единствено от хора, пристигнали да получат от тях лек и светлина. Но постоянно ли се случва да Видим до тях сродните им души, възхитителните и мощни техни обичани, които да споделят пътя им? Може би въпреки всичко това става от време на време? Може би е прочут някой и различен подобен случай?

Опитвам се да преглътна, гърлото ми внезапно е пресъхнало.

Никога.

Най-посветените души, мисля си аз, те са и най-самотни!

На небето последователно надвисват облаци. Дали тези съвършени същества живеят без сродни души, тъй като са се издигнали над човешките потребности?

Никакъв отговор не идва от синята Вега, чийто звезди потрепват като струните на арфа.

Аз самият съм прекомерно надалеч от съвършенството, което е доста животи напред, само че нали тези съвършени души трябваше да ни показват по какъв начин да живеем. Дали те не желаеха да ни кажат: Забравете за всевъзможни сродни души, сродни души не съществуват?

Щурците безшумно просвирват: може би, може би.

Изправен против тази каменна стена, аз си блъсках главата до късно през нощта. Ако са желали да кажат това, говорех на себе си аз, то несъмнено са бъркали.

Питах се дали и тя би се съгласила с мен, където и да се намираше в този момент. Те бъркат, нали, моя скъпа непозната?

Където и да беше в този миг, тя не отговаряше.

Когато на другата заран скрежът се бе стопил от крилете на биплана, аз към този момент бях прибрал термичното одеяло, сандъчето с принадлежности, кашона с артикули и газовия котлон на предната седалка, свалил бях покривалото от биплана и здравото бях завързал. Останките от закуската оставих на миещото мече.

Сънят ми бе дал отговора: Онези просветени и съвършени души могат да предложат, да загатнат каквото си желаят, само че аз би трябвало да вземам решение самичък за себе си. А аз към този момент съм решил, че няма да изживея живота си в самотност.

♥ 

Колкото по-просветлени ставаме, толкоз ни е по-трудно да намерим хора, които да ни схващат. Колкото повече знания реализираме, толкоз по-вероятно е да живеем сами.

Написах тези думи доста забързано. В празното пространство в долния завършек на листа прибавих съвсем незабележимо: Това се отнася за мен.

Но белким бих могъл да трансформира нещо в моя лист с условия? Нима бих могъл да настоявам, че нещо в него не е наложително? Да се примиря с това, че може да пуши, да ненавижда самолетите и да не-може да се сдържи да изпие чаша кокаин понякога?

Не, не мога да приема това.

Слънцето грееше от моята страна на автобуса; и не щеш ли към този момент на всички места бе мръкнало. Знаех, че надалеч в мрака около пътя се намират дребни триъгълни ферми, полета, които можеха да послужат за полигони, където „ Стрелата “ да се приземи.

На човек в никакъв случай не му се дава предпочитание, без в това време да му се даде и силата да го реализира.

Избрано от: „ Мост през вечността ”, Ричард Бах, изд. Гуторанов (The Bridge Across Forever: A Love Story, 1984)

Снимки: bookfans.net, libertaddigital.com