Тъгата е едно такова особено чувство, от което сякаш всеки

Тъгата е едно такова изключително възприятие, от което като че ли всеки желае да избяга. Напоследък все по-усилено се опитваме да я отхвърлим по всевъзможни способи. Семинарите, съветващи ни „ по какъв начин да живеем положително ” и „ по какъв начин да се отърсим от проблемите ”, са на всички места. Тъгата стартира да се третира все по-често като болестно положение, което има потребност от незабавно лекуване. Понякога даже я бъркаме с депресията. Но до момента в който депресията е същинска болест, тъгата е единствено положение. Сянка на щастието и положителното въодушевление. И би трябвало да има място и за нея.

Съвременното общество слага щастието като цел номер едно, без действително да си дава сметка, че цялостно благополучие в действителност не съществува и че в даден миг то ще бъде помрачено, без наше единодушие. Именно несъзнаване ни пречи да преживеем изцяло щастието си. Отричайки тъгата и бягайки от нея, ние сами влизаме в обаян кръг, в който непрекъснато гоним щастието, без да си даваме сметка, че е невероятно то да е непрекъсната големина. Че би трябвало да минем през сенките, с цел да забележим светлината.

“За да прогоним тъгата, посягаме към алкохол, хапчета, сладко. Посягаме към телефона да само че позабавляват обществените мрежи. Какво ли не, едно от друго по-пристрастяващо, единствено и единствено да не потъгуваме за малко. ”

Преди няколко месеца изгубих един от най-близките си другари. Млад човек. Почина ненадейно. Шокът и ужасът, който изживях, не мога да опиша с думи. Сълзите, които пролях несъмнено се равняваха на всички, които съм изплакала до тук в живота си. Състоянието, в което бях и към момента съм, не е по никакъв начин прелестно като чувство, само че е нещо, от което няма по какъв начин да избягаш. Просто би трябвало да му се отдадеш. Да премине през теб. Да ти остави цялата си чернилка и по-късно последователно да я отмиеш. С времето. С останалите мисли. С уговорките. С другите кахъри и проблеми. Защото нищо не е постоянно. Но и тъй като има неща, които в никакъв случай няма да минат. Ще станат по-леки във времето, ще спрат да ни стискат по този начин мощно за гърлата, само че ще си останат постоянно там- белезите, които ни оставя живота- белези, които не харесваме, само че няма по какъв начин да заличим. И въпреки всичко доста от вас ще попитат "

“ а какво можем да създадем, когато в действителност сме затиснати от тъгата и тя не ни разрешава да изплуваме? ”

На първо място - зависи каква е повода да сте в унило положение. Ако сте изгубили работата си или нямате задоволително пари, в случай че някой ви е изоставил, в случай че непосредствен се е разболял или просто сте прекомерно заети и изтощени, не забравяйте, че това са краткотрайни проблеми и че колкото и клиширано да звучи, и тяхното време ще отмине. В никакъв случай обаче, не подценявайте своята роля за разрешаване на компликациите. Вие сте тези, които би трябвало да побутнат смяната. Не позволявайте да се носите по течението. Помнете, че всичко зависи от вас. А в случай че се усещате безсилни - потърсете съвет, другар, компания. Споделете. Единствено гибелта не е ваш избор. Само нея не можете да измененията. С всичко друго можете и би трябвало да се борите и да търсите решение. Никога не се оставяйте на отчаянието и на ориста, тъй като вие „ ковете ” ориста си най-малко в 90% от времето ви.

Тук малко конкретизиране - под „ не се оставяйте на отчаянието ” имам поради да не потъвате в дълбока яма, без това да значи, че нямате право да плачете и даже на моменти да се чувствате изцяло унищожени. Напротив.

- имате съответен проблем проблем - незабавно пристъпете към решението му. Чувствате се зле - отивате на доктор. Губите си работата- още на идващия ден интензивно стартирате да търсите нова. Не си оставяйте време, в което да мислите, да гадаете, да се обвинявате, да отлагате. Просто действайте. Миналото няма да върнете, по тази причина повече кураж и изгонете по-бързо тъгата, другояче тя ще отнеме от решителността да се справите с казуса.

- Чувствате се предадени, унижени, засегнати, плаче ви се - плачете в този момент. Наплачете се. Не преглъщайте сълзи и не позволявайте тъгата да ви стиска за гърлото. Отдайте се на болката, след нея ще пристигна тъгата, приемете обстоятелството, че те са неразривно свързани. Но не се поддавайте, а търсете своите способи, даже под напора на всекидневието, да излизате от тъгата.

Когато умря моят другар, плаках няколко часа без да спра, след това спах към 12 часа и най-после, когато се разсъниха с големи торбички под очите, просто си споделих „ болката няма да спре, само че ме чака работа, дете, мъж, готвене и тези „ неща ” не търпят отсрочване. Нито детето ми ще стои гладно с дни, чакайки ме да се наплача. Нито шефът ми ще ми каже „ ами вземи си колкото си искаш отмора ”. Нито пари ще ми паднат на готово от небето. Нито ще трансформира нещо, в случай че рева още 6 часа без да спра. ” Оправих се пред огледалото, като всеки ден. Дори грим сложих. Не, не ми беше до това, само че го направих, тъй като трябваше. И денят ми потегли в нормалния си темп. Вечерта нямах самообладание всички да си легнат, с цел да се наплача още веднъж. И го направих. И към момента го върша от време на време.

Но това, че рева преди да заспя, не значи, че пребивавам в някаква страшна меланхолия и не виждам смисъл във всичко това, в което съм виждала до преди да изгубя някой, който доста обичах. И тази горест не ми пречи да пребивавам обикновено. Приела съм я. Като всичко останало, което ми се случва. Ако не го приема, по какъв начин ще го трансформира?

“Това е и главният съвет - просто приемате, че ви е тъжно, намирате си свое време, в което да изживеете тази горест, само че продължавате да живеете своя си живот. Онзи, в който към момента има слънце, въздух и вода, положителни думи и хора, които ви обичат. ”

Всичко е в действителност прекомерно елементарно, когато знаеш по какъв начин да се контролираш и когато си наясно с това, че сълзите бликват от време на време, без да желаеме и даже да ги потискаме, само че наша е волята да ги спрем. И те не ни вършат депресирани. Не могат да ни разболеят, в случай че им отделим от времето си, само че не и от това време, в което нашият свят има потребност от увереността, силата, отговорността, разбирането и усмивката ни. Тогава (колкото и да ни е трудно) влизаме в ролята и се пускаме по добре познатата ни писта. И даже първоначално това да е роля и усмивката да е единствено „ поза ”, с времето тази роля още веднъж става същинското ни " аз ".

Когато минете през нещо ужасно, тъй като гибелта няма по какъв начин да не е такава, съвсем всички към вас ви споделят, че в този момент имате потребност от повече слънчева светлина и разходки, от повече хора, с които да се заобиколите. Дали е по този начин, всеки ще каже самичък за себе си. Моето виждане е друго. Нямате потребност от освен това от това, което сте имали до момента. Имате потребност от време за тъгата си - време, в което ще се чувствате сами и опустошени, само че без да забравяте, че това време не е безпределно. Дори имате потребност от място за тъгата си - най-малко това открих за себе си. Установих, че в случай че не отивам на гробището, не мога да излея мислите, думите и тъгата си. Намерих място, на което да го върша и някак да оставям тази горест там. Не, не че я няма непрекъснато в сърцето ми, само че там мога да и се отдам, без да я трансформирам в тежест за останалите, без да я втълпявам на някого. Там мога да остана сама. С нея. А нуждая се от нея. На този стадий.

Никой не споделя, че вашият метод да се справите с тъгата би трябвало да е като моя. Важното е да намерите подобен метод за себе си и да помните, че има едни сълзи, които чакат да бъдат изплакани. И в тях няма нищо неприятно. Нищо срамно. И нищо, което може да се трансформира в болест. Гневът и омразата могат да ви разболеят. Тъгата не. Тъгувайки за някого, вие показвате обичта си. А когато от вас струи любов, това не може да бъде болест.