Сякаш е вечер - така изглежда от огнените отблясъци по

Сякаш е вечер - по този начин наподобява от огнените отражения по пътеката на залязващото слънце. Лятна вечер. Прекрасното дърво с елегантно надвисналите клони е там. То има нежни зелени листа. Дългите клони като че ли са се навели, с цел да попитат нещо пътеката.

Пътеката върви напред. Има камъчета по нея. Всъщност наподобява, като че ли стои на едно място - пък като тръгнеш по нея, ще те води съвсем където си поискаш. Иска ти се да попиташ вятъра " Какво е напред? Какво се случва по пътеката, ей там след храста в далечината? ". Но той като че ли е потопен някъде. Няма го. Явно е поел по своята пътека - напред. Въпреки че знам - в случай че кажа нещо на глас, той незабавно ще се появи до мен. Това е пътеката, която имаш възприятието, че те допира. Това е пътеката, която води във вътрешността. Отвън във вътрешността. Навътре в гората, във вътрешността в полето, във вътрешността в душата, във вътрешността в сърцето. Това е пътеката, която имаш възприятието, че те допира.

Аз върша една стъпка, след това тя прави една стъпка. Затичах се.

***

Клоните се удряха в лицето ми или аз се удрях в техните лица?

Всичко може да се види извън във вътрешността и от вътрешната страна на открито... Кое е от вътрешната страна на пътеката?

Много бързам - желая да доближи свободата, а към този момент се стъмва. Много скоро проблясъците слънце всред дърветата ще угаснат. Гората става все по-плътна, препускам като в тунел от плачещи върби. Все по-тъмно и все пò и пò, и по-... изпълнено. Мислех си, свободата е шир, светлина... Много необичайно. Натам ли е свободата - все по-навътре в тъмнината и в плетеницата от клони? Мислех си, свободата е шир, светлина... Но сърцето ми ме води все по-навътре и във вътрешността.

Запознах ли ви със сърцето си? То е едно безбрежно огромно алено слънце, нещо като огнена сълза, откъснала се от въздишката на изгрева. Това е било началото на моето сърце. 

Е, стигнах до нощта. Явно няма да мога да продължа напред. Поне не в този момент.

Виждам една река - по този начин и по този начин ме е боязън в тъмното, ще отида при нея, да ме пази през нощта.

Нощта.

Нощ-та.

Тя, нощта.

Денят заспа.

***

Интересно нещо е нощта. Сякаш прелестен феномен. Нощен феномен. Всичко стопира - и не стопира. Аз вдишвам, чувствам даже още по-силно уханието, слушам поточето и реката-майка. Небето се движи - само че като че ли всичко е спряло. Това е част от чувството извън във вътрешността. Всичко се движи, само че аз го чувствам като покой. Като мека спокойна бяла пухкава покривка, която постепенно, постепенно, доста постепенно ви покрива и вие потъвате прелестно в нея. Нощта разсънва сетивата в забавеното поемане на тишина, в издишването на фантазии... Бавно. Спокойно. Чувате дъха си. Усещате безвремието и всичките сетива се разлистват грациозно. Събуждат се...

Да, да - нощта разсънва сетивата в забавеното поемане на тишина, в издишването на фантазии, в синия си покой.

Нощта е прелестна. Прелестна. Великолепна.

Обляна в прелестни цветове, разнообразни за всяко сърце. Изгря нощта.