Студената война е несигурен период за голяма част от света.

Студената война е нерешителен интервал за огромна част от света. Витае всепроникващ боязън, че Съветският съюз ще предприеме нуклеарна офанзива, и вследствие на това другите страни натрупат свои нуклеарни арсенали. Това включва най-много и Съединени американски щати – чието държавно управление реши да транспортира нуклеарните си оръжия с така наречен „ бели влакове “.

На фона на страховете, че Съюз на съветските социалистически републики ще предприеме нуклеарна офанзива против Съединени американски щати, държавното управление насочва вниманието си към построяването на личен боеприпас. Оръжията са конструирани в завода Pantex в Амарило, Тексас, някогашна база за муниции от Втората международна война. Комплексът е от 40 000 декара с десетки здания, а огромна част от живущите в града са заети там да сглобяват и разглобяват бомби.

Влакове и камиони идват всекидневно в завода и носят задействащи механизми за бомби от Колорадо, плутоний от Вашингтон и Джорджия, генератори на неутрони от Флорида и уран от Тенеси. След като материалът идва, чиновници, облечени в сини гащеризони, защитни обувки, покрити с гума, и дебели ръкавици, по двойки сглобяват оръжията.

Pantex

Министерството на енергетиката взема решение, че е най-добре да употребява „ бели влакове “ за превозване на нуклеарни оръжия из страната. Тези влакове са формирани от особено направени вагони, построени по подобен метод, че да устоят на атака; те са тежко бронирани и разполагат кули, на които стоят въоръжени стражи, подготвени да защитят влака.

Белите влакове се движеха постепенно, с най-много 60 километра в час, и се обслужват от седемчленен екипаж. Те се движат по голям брой направления, само че имат два съществени. Първият е от Амарило до Бангор, Вашингтон, където оръжията се доставят в база за подводници в Пюджет Саунд. Вторият е от Амарило до Чарлстън, Южна Каролина, където са доставени на подводници, които отиват на задачи в Атлантическия океан.

До началото на 80-те години на предишния век американците към този момент стартират да показват опасения към превозването на нуклеарен материал в цялата страна. Една двойка по-специално, Джим и Шели Дъглас, които вземат решение да подхващат директни дейности против белите влакове, благодарение на група за нуклеарна опозиция, наречена Център за ненасилствени дейности Ground Zero.

Семейство Дъглас и техните сътрудници бързо обрисуват евентуалния маршрут на влаковете от Амарило до Вашингтон и по-късно се свързват с протестни и религиозни групи, с цел да осведомят локалните вестници и да провеждат ненасилствени митинги по продължение на железницата.

И дейностите им имат резултат – Министерството на енергетиката счита, че митингите носят риск за интервенцията: те освен генерират неприятен пиар, само че и съществува риск някой да отвлече някой от влаковете. Също по този начин министерството не харесва, че се обръща внимание на нещо, което е предопределено да бъде класифицирано.

За да в профил казуса, МЕ първо се пробва да пренасочи влаковете, само че протестиращите се усещат. След това то ползва нови правила, които вършат нелегално шерването на информация за маршрута, само че това не дава доста резултат. Най-накрая се взема решение, че е най-добре да пребоядисат влаковете в разнообразни цветове – червен, зелен, наследник и сив… Но те към момента са лесни за следене.

Нещата доближиха върха си през 1985 година, когато семейство Дъглас и други протестиращи са задържани и упрекнати в интрига и закононарушение, откакто провеждат протестен протест. Съдебните заседатели от Вашингтон ги оправдават по всички каузи и карат окръжните управляващи да разгласят, че повече няма да арестуват протестиращите и блокиращи влаковете.

Не дълго след правосъдните каузи във Вашингтон, Министерството на енергетиката стартира извънредно да употребява камиони за превоз на нуклеарните материали в Съединени американски щати – то има вяра, че камионите ще бъдат по-подходящи, защото могат да доближат нуклеарни обекти, като сa по-далеч от железопътните направления. Белите влакове са изтеглени и оборудването им за сигурност, е отстранено, преди да бъдат изпратени за преработване или в музеи из цялата страна.

През 1986 година президентът Роналд Рейгън утвърждава самодейност, известна като „ Гарнизон на миротворците “, която разрешава изстрелването на междуконтинентални балистични ракети от железопътни вагони: общо 25 влака, пренасящи по две ракети, бяха разпределени във военни бази в цялата страна. Ако препоръките подхващат ход против Съединени американски щати, те ще употребяват националната железопътна мрежа, с цел да стигнат до места, откъдето да могат да бъдат изстреляни ракетите най-успешно.

До края на 80-те години на предишния век държавното управление създава 200 000 километра железопътни линии, които могат да се употребяват от 20 000 локомотива с 1,2 милиона вагона. Изчислява се, че във всеки един миг по железницата пътуват над 1700 влака.

Когато Съветският съюз се разпадна през 1991 година, Съединени американски щати извеждат от употреба по-голямата част от своя нуклеарен боеприпас и вземат решение да прекратят този вид планове, които са скъпи и пробни по своята същина, в това число железопътния Гарнизон на Миротворците.