„Лебедова песен” като реквием за актьора
„ Сцена в Jazz-a” ни потапя във метафизичен размисъл за живота, изборите и артистичното. Цветан Алексиев и Димитър Василев, стъпиха на сцената на пловдивски клуб, с цел да опишат своята „ Лебедова песен”. Умелата постановка на Ростислав Георгиев предизвика публиката да се замисли за това какво съставлява актьорската специалност, какъв брой малко от нея виждаме и какъв брой безусловно слепи сме в действителност за цената й.
Времето, в което е писал Чехов, допуска, че един артист на 68 години, към този момент би могъл да се смята за „ отиващ си”. Категоричният мизансцен кореспондира до съвършенство с дълбоката изповед на героя. Той споделя живота и личната си равносметка за престоя му в театъра. Нощта, празният спектакъл и залата, която наподобява като черна, страшна пропаст, постановат чувството за безизходност. Екзистенциалното провисване на един човек с нищото е предадено посредством метафорите бездомност и тъма.
Жертвата на изкуството встъпва в умопомрачително признание за живота, актьорството, изборите, жертвите, предизвикани от края на един креативен път.
Героят се вкопчва във опцията за едно последно зрелище, в което да въплъти всички свои мечтания и копнежи по това какво би могло да бъде. ”Да провиди в тъмнината вероятния различен спектакъл, вероятните други функции, до които по този начин и не е съумял да се допре в изтеклия си към този момент живот. И преди да се сбогува с него – да изпее своята лебедова ария. “
Васил Василич Светловидов, неслучайно наименуван по този начин, в последна сметка доближава просветлението. Освен мъчителната равносметка, спектакълът вкарва и тематиката за предаване на щафетата. Сблъсъкът сред идеализма на младостта и заника на един креативен път, довежда до дълбокото просветление, което Светловидов ще остави като завещание на Никита Иванич.
" Там, където има изкуство, където има гений, не съществува ни напреднала възраст, ни самотност, ни заболявания и самата гибел е на половина. "
След края на представлението, актьорите Цветан Алексиев и Димитър Василев и режисьорът Ростислав Георгиев останаха на сцената за откровена полемика с публиката. Те споделиха своите визии за театъра, изкуството, актьорството и мястото им в човешкото съществуване.
Времето, в което е писал Чехов, допуска, че един артист на 68 години, към този момент би могъл да се смята за „ отиващ си”. Категоричният мизансцен кореспондира до съвършенство с дълбоката изповед на героя. Той споделя живота и личната си равносметка за престоя му в театъра. Нощта, празният спектакъл и залата, която наподобява като черна, страшна пропаст, постановат чувството за безизходност. Екзистенциалното провисване на един човек с нищото е предадено посредством метафорите бездомност и тъма.
Жертвата на изкуството встъпва в умопомрачително признание за живота, актьорството, изборите, жертвите, предизвикани от края на един креативен път.
Героят се вкопчва във опцията за едно последно зрелище, в което да въплъти всички свои мечтания и копнежи по това какво би могло да бъде. ”Да провиди в тъмнината вероятния различен спектакъл, вероятните други функции, до които по този начин и не е съумял да се допре в изтеклия си към този момент живот. И преди да се сбогува с него – да изпее своята лебедова ария. “
Васил Василич Светловидов, неслучайно наименуван по този начин, в последна сметка доближава просветлението. Освен мъчителната равносметка, спектакълът вкарва и тематиката за предаване на щафетата. Сблъсъкът сред идеализма на младостта и заника на един креативен път, довежда до дълбокото просветление, което Светловидов ще остави като завещание на Никита Иванич.
" Там, където има изкуство, където има гений, не съществува ни напреднала възраст, ни самотност, ни заболявания и самата гибел е на половина. "
След края на представлението, актьорите Цветан Алексиев и Димитър Василев и режисьорът Ростислав Георгиев останаха на сцената за откровена полемика с публиката. Те споделиха своите визии за театъра, изкуството, актьорството и мястото им в човешкото съществуване.
Източник: trafficnews.bg
КОМЕНТАРИ