Стоя на ъгъла на ул. Витошка“ и ул. Парчевич“. Тук

Стоя на ъгъла на ул. „ Витошка “ и ул. „ Парчевич “. Тук е била в миналото къщата на Стоян Михайловски. Двуетажна, сива, елементарна. С дълъг кулоар и от двете страни стаи. Тя е на брачната половинка му Райна, купена от татко ù. В долния ù етаж се помещавала в миналото банка.

Питам се каква ли е била тази жена, която търпи четиридесет години този горделив и раздразним човек. Михайловски е с сложен темперамент. Гледа на живота нормално от неприятната му страна. Талантлив стихотворец и публицист, само че неразговорлив и леден. Язвителен, тъмен, мизанроп. Внезапно трансформира настроенията си. Изпада в потиснатост и незаинтересованост. Нарича себе си homo duplex, двойнствен човек. Склонен е към ексцентричности. Абсолютно самостоятелен е в изказванията и постъпките си. Какво е непознатото мнение или препоръки – не желае да знае. Някой изгуби ли един път доверието му – за него към този момент е мъртъв. После нито се интересува, нито мисли за него.

Зад мрачното му лице е прикрита добра душа. Защитник е на справедливостта и потъпканата човешка независимост. Обича да храни кучетата по улиците. Доверчив е до вдетиняване. Не позволява, че някой може да го излъже.

В един от своите дневници написа на френски език: „ Не търсете неточности в моя живот. Ще ви ги кажа самичък – ето ги – не можах да овладея положителните си чувства; те бяха прекомерно безредни, превръщаха се в недостатък и тогава правех зло. Ето. Потребен е екстаз в разсъдъка и разсъдък во възторга. И когато бях налегнат от екстаз, насилвах разсъдъка, и когато имах разсъдък, обръщах тил на възторга. Ето. Но в никакъв случай не съм направил умишлено зло никому. Господ, който ще ме съди, знае това! “

В по-късна възраст страда от неврастения, непрекъснато взема медикаменти. Уверен е, че „ характерът е първото и последното качество у индивида “ и му остава правилен до края си.

Уж е безучастен към бита, само че напълно не е по този начин. Мисля си какви ли засукани вегетариански ястия със зеленчуци и зехтин му е готвила Райна Михайловска, с цел да задоволи капризите му. На всичкото от горната страна той е буквоядец – това, което яде би трябвало да бъде поднесено в напълно чиста паница. Чашата да свети. Дрехите, които носи би трябвало да нямат и малко петънце, въпреки че не са фешън.

В негови бележници със мемоари, които се намират в Държавния списък в София, в които си е водил разнообразни бележки на български и френски език четем: „ Пране: 1 риза, 1 фланела, 1 пешкир “. Името на Райна на никое място не е записано измежду страниците, само че явно си е записвал какво тъкмо дава за пране на слугинята им.

Кирил Христов споделя в свои мемоари, че отива един ден в дома им: „ Диря от стая в стая – няма никого. Чувам гласове на тавана. Качвам се. Ето каква картина ми се показа пред очите: госпожа Райна и слугинята държат по за двата края един чаршаф. Стоян събира самичък своите прани бельо от въжето, след това ги свива на бохча и ги носи в кабинета си. Узнавам, че неговите облекла не разрешавал да се перат с никои други, нито с тия на жена му; че преди да се простират, въжето би трябвало да се изпере със сапун; че като се прострат в таванската стая, той я заключвал и турял ключа в джеба си. Мъченик на хигиената, на чистотата “.

Чистотата му е пословична. Вратите отваря и затваря с лакът или с пешком на палтото си. Ако срещне някой на улицата и си подадат ръка за привет, Михайловски се връща вкъщи да се измие със сапун.

Тръгвам по стъпките на Райна Михайловска, дамата която изтърпява всичките му странности.

Двамата подписват брак в Русе през лятото на 1887 година Той е на 31 години, а тя на 21. Тогава Стоян Михайловски е член на Русенския апелативен съд. Преди сватбата той живее насаме, не поддържа връзки с сътрудниците си от съда. Среща се със фамилията на братовчед си доктор Паскал Бисеров. Неговата брачна половинка положила всевъзможни старания да разнообрази дните му и поета ù доверява поетичните си хрумвания. Тримата приказват по културни и политически въпроси. В останалото време Михайловски се занимава с творчеството си. Тъкмо в Русе през 1887-1892 година основава творбите си на които се обляга поетичната му популярност.
Михайловски взема решение да се задоми. Мислел си, че фамилията и дома ще повлияят благотворно на креативните му пориви. Г-жа Бисерова решила, че от русенските девойки най-подходяща е младата вдовица госпожа Райна доктор Хр. Етърска. Тъкмо семейство Бисерови стават техни кръстници.

Бъдещата брачна половинка на писателя е най-голямата щерка на русенския богат търговец с тревненски корени Георги Петрович, прочут още с прозвището си Чохаджията. Той не е инцидентен човек. Бъдещият тъст обезпечава благополучието на младото семейство. Роден е в Трявна през 1934 година През 1845 година отпътува за Велико Търново, където е чирак при занаятчия кожухар. Научава се да бродира със сърма облекла от скъпи кожи. От тук получава името си Чохаджията. Докато е в остарялата столица е отдаден в подготовката на въстанието на Капитан дядо Никола и дружно с други будни младежи, провежда чета в негова поддръжка. През 1862 година взема присъединяване в проведеното от Георги С. Раковски въстание, известно като Хаджиставревата буна. Той е измежду дейните участници в църковната битка за самостоятелна българска черква във Велико Търново.

Вероятно към 1863 година Георги Петрович постъпва в румънската войска. След това се хваща с търговия. Става свещар, бакалин, а по-късно се занимава с произвеждане на ликьори.

През 1864 година се дами за Теодора, една от сестрите на собствен другар кожухарят Хаджи Николи х. Костоолу Кабзаманоолу, който е и негов съидейник в битките. Чохаджията членува в Българския революционен централен комитет и в Българската добродетелна тайфа. Щедро оказва помощ на нуждаещите се български емигранти. Има връзки с известни български революционери. Прави всичко по силите си при образуване на четите, които минават Дунав. А през 1867 година дава пари за четите на Панайот Хитов, Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Бръква надълбоко в кесията си за доброволците в Сръбско-турската война. Той е уредник на Втората легия на Раковски.

Приютява въстанници, храни ги и се грижи за тях. Познавал всички български четници, даже самия Васил Левски. Георги Петрович е спомоществовател на печатани в Румъния български издания.
Когато през 1877 година е оповестена Руско-турската война, тревненецът пропагандира румънски фамилии за помощ и поддръжка на записващите се в опълчението. Съпругата му Теодора и дъщерите му Райна и Богдана, дружно със свои съседки румънки до късно през нощта подготвяли превързочни пакети за българските опълченци. По това време не съществувал медицинския памук и по тази причина дамите нарязвали на ленти част от старите ленени чаршафи, с цел да ги употребяват вместо бинт, а други - разнищват конец по конец, с цел да ги употребяват за памук.

Чохаджията е опрощение публично от султана през 1871 година, а през 1884 година със фамилията си се завръща в България и живеят в Русе. В Свищов построява първата българска парна мелница, с която самичък се оправя и пътува сред Русе и Свищов. Но заради заболяване продава мелницата. Той е също измежду създателите на първото българско застрахователно сдружение „ България “, а по-късно е определен за един от членовете на Управителния съвет. Основател е на към 10 фонда с благотворителна цел с името „ Теодора и Герги Петрович “.

Тъкмо в неговия дом в Русе живее младото семейство Михайловски след сватбата. Домът на Петрович се е намирал на някогашната улица „ Тинка Джейн “ №6, през днешния ден „ Константин Димчев “, зад районната библиотека „ Любен Каравелов “. През 1967 година къщата е съборена и е издигната жилищна кооперация. В този дом живее Михайловски, когато написва „ Върви, народе възродени! “

Съпругата му Райна е родена на 15 април 1866 година в Букурещ. Още до момента в който фамилията ù е в румънския град тя приключва немски интернат. Говорела чудесно френски, немски и румънски, свирела прелестно на пиано. На 17 години се оженила в Румъния за доктор Христо Етърски, доктор в Букурещ, само че живяли дружно единствено няколко месеца. Той умира от туберкулоза. Двамата нямат деца.

Когато Райна се завръща в България с татко си, майка си и по-малката си сестра е едвам на 20 години. На идната година минава за повторно под венчило. Успява да сътвори спокойна амосфера и уют, в които Михайловски да твори. Извън юридическата си работа той се занимавал с творчество най-вече вечер. Беседва със брачната половинка си, дружно се разхождат в покрайнините на Русе, отскачат в околните румънски градове. Тогава Михайловски се сближава с бъдещия общественик Теодор Теодоров, негов отдалечен братовчед, юрист в Русе и с Георги Губиделников, също юрист, а по-късно прочут финансист.

В края на образователната 1892 година Михайловски е назначен за преподавател в Мъжката гимназия в София и преподавател по френска литература във Висшето учебно заведение. Новината зарадвала доста писателя и със брачната половинка си стягат багажа. Тръгват за столицата и там се настаняват на квартира в къща на ул. „ Граф Игнатиев “ покрай „ Цар Шишман “.

Райна и Стоян Михайловски чакат дете и неотдавна след идването им то изплаква на света на 26 октомври 1892 година Радостта е двойна, назовават момченцето Никола, на бащата на Михайловски. Но то умира единствено 18 дни след раждането си от червен вятър. Дойката заразява него и Райна. Денят 26 октомври е един от най-нещастните в общото съществуване на семейство Михайловски. Семейството е в мъка. Няколко седмици по-късно умира и бащата на Михайловски.

След непрежалимите загуби Михайловски последователно се възвръща и отдава на творчество. Всеки ден написа, работи повече заран. Не разрешава никой да го безпокои в кабинета му покрит измежду книги и ръкописи. Следобед към 15 часа излиза постоянно самичък. Разхожда се нормално в Борисовата градина, Княжево или покрайнините на София. Фигурата му излъчва съвестност, вглъбеност и престиж. В уединение се отдава на размишления, прави си бележки. Ако някой го заприказва дава отговор с плътния си баритон, жестикулира и е разговорлив. Не страда от срамежливост. Понякога обича да осмива събеседника си, само че без жлъч. Казва истината непосредствено в очите. Но може да избликне като гейзер, тъй като е човек буря.

Точно в 12 часа е на масата за обяд. Точността е присъща за него и във времето за вечеря – 8 часа. След вечеря не работи. Тогава приема гости и посетители. Страда от бодърствуване. След като си легне в леглото, записва на обособени листове концепциите си, диалози с хора, усещания от случилото се денем.

Живеят на ул. „ Раковски “ и ъгъла на ул. „ Цар Крум “ в къща, която купува бащата на Райна. Но през 1899 година я продават и се реалокират.
Семейството посещава в празнични дни Банкя, Панчарево и Княжево. Отиват за повече от месец за първи път в чужбина в Херкулесбад в Карпатите (тогава Унгария, през днешния ден Румъния). Следват и други пътувания отвън граница. Михайловски избира библиотеки и музеи. После се завръщат в България. Живеят измежду стеснен кръг от другари, съвсем изолирано. Не вървят на никое място. Живеят в цялостна естетика. Ако инцидентно се срещнат с приятелско семейство Михайловски става остроумен. По принцип се пази, с цел да не го наранят.

Ето какво споделя доктор Христо Георгиев, който познава Михайловски от дете и е непосредствен до фамилията. „ През ония години родителите ми се събираха постоянно с Михайловски на вечеря.

На една вечеря у Михайловски вуйна Райна – брачната половинка му – се оплакваше, че Божил, прислужникът им, бил донесъл някаква вмирисана кокошка от пазара. Михайловски повикал Божила – едно недоразвито момче – и ядосано го попита: „ А бе, Божиле, по какъв начин можа да оставиш да ти дадат вмирисана кокошка, где ти беше мозъкът? “ Божил го погледна учудено и отвърна най-спокойно: „ А он сляп ли беше, та ми пъхна такава мърша в ръката? “ Този отговор накара Михайловски мощно да се засмее, като се провикваше понякога: „ Ей, че има ум наш Божил, брей! “

В дома на Михайловски постоянно гостуват доктор Кръстев придружаван от брачната половинка си Радка Кръстева. Приказлива и жизнерадостна дама, която е добра другарка на госпожа Михайловска. Там вървят Пенчо Славейков, Кирил Христов, Петко Ю. Тодоров, Йосиф Хербс. Времето минава в съществени диалози, музика и смешки.

Понякога в дома им се отбиват мадам Лабрам или мадам Стойчева – умна пианистка. Михайловски и Стойчева имат интелектуално другарство. Двамата присядат вечер и четат, подлагат на критика, беседват. Бурята в душата му успокоява само музиката. А той изключително обича звуците на пианото и френската музика.

Една случайност пред черквата „ Св. Крал “ ги среща с Невена Манолова, която е учителка в гимназия. Още след пъвата среща той я кани да наминава у тях, само че тя се стеснява. На четвъртия ден той ù изпраща бели карамфили по някакво момче, а в тях записка с молба момичето да го посети в дома му.
И тя отива. Посреща я Райна – „ една слаба, с измъчено лице жена “, спомня си Невена облика на брачната половинка му. Михайловски пита госпожицата обича ли кафе и скоро брачната половинка му сервира огромна чаша с турско кафе. Щом тя го изпива, писателят я води в стаята си, където е библиотеката му и половин час ù чете стихове. Говорят за френска и наша литертура. Посещенията ù стават все по-често, само че в един миг тя стопира да му гостува. „ …Ето че дебелият му бастун, с който не се разделяше, затропа по стълбите на нашата къща. Аз му отворих вратата и той ме посрещна с думите: „ Щом вие не идвате, планината сама ще пристигна при вас “. Така един път в седмицата аз отивах у тях или Михайловски идваше вкъщи. При идването си постоянно ми носеше в стихове отговорите на някои въпроси, които съм му задавала “.

Наскоро по-късно Невена Богоева отива в Костенец във вилата на доктор Кръстев. Там чете за държавен изпит. Случайно или не в Костенец отива и Михайловски и се настанява в хотел „ Родопи “. Двамата се срещат в гостилница. „ Един ден си направих младежка смешка. Сговорихме се с готвача да сготвим морковите с масло вместо със зехтин. Михайловски яде и не разбра играта. На другия ден аз имах наивността да му опиша шегата. Той грозно се разсърди и незабавно си отпътува за София “. Тя съжалява, само че е късно. След като Невена Богоева се завръща в София, на Михайловски към този момент му е минало. Приятелството им продължава още една година. Момичето отпътува за Пловдив, написа му писма, само че той не ù дава отговор. Не желае да елементарни, че е напуснала столицата.

Сигурно ревността е докоснала душата на госпожа Райна Михайловска. Една вечер преди среднощ в квартирата на Кирил Христов влетява доктор Кръстев и му съобщил, че госпожа Михайловска се отровила. Самият Стоян Михайловски разгърнал дневника ù където прочел: „ Ти си доста обхванат в своята обичана работа: не ти остава никакво време за мене “. Вероятно и дамите с които поддържа връзка брачна половинка ù поставят капката в чашата. Райна Взема 10 грама хинин, разперен в лимонен сок, с цел да завърши с живота си. Двама лекари се мъчат да я спасят.

Кирил Христов и доктор Кръстев отиват в дома на Михайловски. Писателят е стиснал глава с ръцете си и плаче пред иконата. Не го пускат да влезе при Райна в стаята. Лекарите са при нея. Тя е цялата посиняла от търкане с вълнени парцали и удари, да не ù спре кръвта. В среднощ се схваща, че Райна ще бъде избавена, само че ще остане сляпа, краткотрайно. Михайловски е сломен и телеграфира на родителите ù, с цел да дойдат и да я вземат в Русе до момента в който оздравее. И в този миг не е изключително обективен към нея.
По късно зрението на Райна се възвръща, а когато Михайловски научава, че тя ще се върне в София при него е развеселен. Започва да се облича изтънчено, използва одеколон. На писалищната му маса непрекъснато има по две-три стъкла от „ всякакви размери и марки “.
По това време фамилията живее в къща на „ Раковски “. Щом тя се завръща от Русе заживяват на „ Цар Шишман “ №51 в дома на дворцовия офицер майор Бърнев. След месеци тази фамилна драма отминава. Кирил Христов по това време минава под венчило и Райна се сприятелява с жена му. В тихи и приятни фамилни вечери двамата мъже си приказват, а дамите им стоят на дивана. В един миг сънят постепенно ги отняся. Те събират главите си и заспиват. Райна се разсънва по някое време: „ Още ли тая британска литература? “
През последните години от живота си Михайловски се усеща изтощен от безконечните си борби. Отпаднал е, обаждат се старите му заболявания. Мисълтта за гибелта не го безпокои, само че държи перото и като че ли желае да поживее още малко, с цел да донапише още нещо. Райна е до него и в тези не леки дни.

Тя в действителност му посвещава целия си живот. Михайловски написа пък пиесата „ Трагедия на съпружеската обич “.
Стоян Михайловски умира в болничното заведение на „ Червен кръст “ на 3 август 1927 година в 12. 30 по обяд. Два дни по-късно тя върви след ковчега в горещия летен ден забулена с черен воал и плаче неутешимо. До нея е висок младеж, към 16-17 годишен, той също е облян в сълзи. Това е Константин, момчето което осиновяват Райна и Стоян Михайловски.
След погребението тя усеща страшна самотност. Има предпочитание да издаде ръкописите му. Съхранява библиотеката му, която най-силно ù припомня за него. Навсякъде в дома стоят негови портрети.

Райна Михайловска доживява 90 години. Остава да живее до края на живота си в двуетажната къща на североизточния ъгъл на ул. „ Парчевич “ и „ Витошка “. Днес надали някой знае къде е гробът ù. В него отнася тайната за сложния си живот с писателя Стоян Михайловски.