Стефан Койчов е роден през 1925 г. Още на 16

Стефан Койчов е роден през 1925 година Още на 16 години се включва в партизанската бригада „ Чавдар “, в която е взел участие и Тодор Живков. Заради невръстната му възраст са го наричали новия Митко Палаузов. Антифашисткият отряд работи в покрайнините на Ново село, Ботевград, Пирдоп, Етрополе и Якоруда. 88-годишният Койчов е агроинженер и с трогване си спомня славните времена с Тато и с останалите от дружината си, които към този момент не са измежду живите, в изявление за socbg.com
Първо да се разберем, че аз обръщението „ господин “ в никакъв случай не съм го приемал. Искам да остана другарят Койчов до края на живота си. Сега на въпроса. На България не е необходим единствено нашият отряд, а един Пиночет. Нужни са персони като Сталин, които да вдигнат на крайник народа и да прочистят всички гадове, които затриха същинската гражданска война, същинските идеали и оставиха хората да живеят в бедност! “, споделя той, представен от socbg.com.
В партизанските отряди отиваха смели момчета, а и девойки, едни бяха минали през марксически кръжоци, други се бяха запалили от комунистическата концепция, примамени от които обещаваше тя. Е, след това, след успеха се оказа, че през 1943-та са станали партизани и хора, които са вижда ли края на Вермахта и са мислили за по-доброто си бъдеще. Получиха си го това хубаво бъдеще с няколко месеца при партизаните, само че с цената на кървавите ни борби против фашизма.

– В тези сложни за вас времена ятаците ли бяха вашите спасители?
– Тяхната роля беше доста виновна и комплицирана. Ние въпреки всичко бяхме в шумата и въоръжени. Можехме да се отбраняваме. А ятакът е в непрекъснат риск – надушат ли го, палеха му къщата и му разпиляваха целия живот. Но и при някои от тях имаше добре пресметнати ходове. Научих го, когато пристигна през 1966-а един от Якоруда да му посреднича да стане деен герой. „ Че аз не те познавам, ти викаш, че укривател си ни бил, му споделих. А той вика: „ Когато след една акция ви донесох две драни кокошки, ви беше хубаво, а в този момент – не се познаваме. И се обиди, само че стана деен герой. Не му запомних името противоположен ми беше.
– В „ Чавдар “ имахте ли почит от Тодор Живков?
– Той не е бил партизанин или началник на отряда, та да се стряскаме от него. Една трета от чавдарци го знаеха единствено по име – Янко.
За тях думите „ прокурист “ и „ координатор “ нищо не значеха. Заслугата на Живков към чавдарци беше тази, че след успеха направи по този начин, че „ Чавдар “ да излезе основен фактор в съпротивата у нас. И към двайсет книги се изписаха за подвизите ни. Възвеличаваха ни. Тато обаче открадна една сюрия досиета на нарушителите, които не бяха същински чавдарци, след които съумя да прихване военните и да стане властник. Тях ги беше боязън, тъй като подправените партизани единствено клюкареха и си мислеха, че никой не го знаеше. Случвало се е даже да пускаме подправени неща, с цел да ни мислят за идиоти. Живков беше един от тях.

– Даваха ли се положителни постове на чавдарците след Девети?
– Което си беше по този начин, по този начин е. Но не бяха издигани всички. Но на мен постове не ми трябваха. Аз бях учил агроинженерство ненапълно, а и ме влечеше земята. Издигнах се до началник на Трудово-кооперативно земеделско стопанство, само че нищо повече, за разлика от някои приятели.
– Бяха ли интелигентни девойките и момчетата в бригадата?
– Е, тези, дето бяха учили след гимназията, си личаха. Много умни бяха Андро (б.а. поетът Веселин Андреев), Йордан Йотов, Иван Хариев, Доктора. Не бяха доста хора, само че в последна сметка те се ръководеха от концепцията и основно от партията.
– А по какъв начин стояха нещата с Добри Джуров?
– А, той беше учил в Семинарията. И гo запитвам един ден – ти с Божието слово си осведомен, някоя вечер на всички какво е греховно, кое е богоугодно, какво е да си същински християнин? „ Отдавна Партията е моят Бог, с други нелепости не ме занимавай!, отряза ме той и ме изгледа неприятно, както нормално правеше, когато не му изнася. По-късно, като стана министър на войната, не съм го търсил за услуги, както правеха другите от отряда-да урежда деца и близки за по-лека военна работа.

– Имали сте тактичност за атакуване на мандри, когато е трябвало да си набавяте снабдяване, както се твърди?
– Имахме елементарна тактичност. Преди да атакуваме, стреляхме във въздуха, с цел да схванат тези в мандрата, че идем ние. Щом не се опасяваме да стреляме, значи сме сигурни в триумфа си. Съпротива нормално нямаше.
– След успеха имаше ли разделяне на „ по-заслужили партизански отряди “ и „ по-незаслужили “?
– Естествено. Ние бяхме давани постоянно за образец. Живков имаше заслуга за това. Веднъж дори през 60-те години на предишния век елементарен биеш партизанин от Смолянско сподели на Живков „ Е, с изключение на чавдарци и други се бихме за свободата. Той му отговори: „ Ние бяхме най-заслужилите и смелите!, и никой по-късно не е повдигал този въпрос
– Един внимателен въпрос. Какви бяха връзките сред дамите и мъжете в партизанските отряди?
– О, момче младо, за какво ти е неловко непосредствено да си зададеш въпроса имало ли е ку*варлък при партизаните? В нашата бригада не момите ни бяха малко, дори май прекомерно малко ни бяха мъжемразките, в оня смисъл. Имаше си с*кс. Но да не забравяме, че командирът на отряда, Тоне Переновски, бе стоманен сталинист и държеше стоманена дисциплинираност.
Според него който изневери на отряда и на концепцията, който се отдаде на съблазни, трябваше да се санкционира най-жестоко със гибел. Всичко се правеше скрито несъмнено, и най-малко аз не съм чувал да е имало сходни санкции.
Така другарят Сталин беше постъпвал с развратниците, та ние сякаш вземахме образец от него. Ама след това, след Девети, се чу, че в други отряди мискинлъци също е имало – в Габровско-Севлиевския отряд и в Сливенския. Даже се чу, че двама партизани в една жена се влюбили и двамата въртели с нея обич. Без това да им пречи на другарството. Абе живи хора, желаят си своето даже и в гората.

– Вярно ли е, че още преди края на войната сте си избирали високи постове?
– Така беше, не отхвърлям. Много си бяха избрали да въртят партийна работа. И то като началници. Усещаха къде ще е богатството на свободата. Повечето го реализираха. Бригадата през 1943-та стартира да гони 500 души. През тази година набъбнахме като численост. Не отхвърлям и това, че мнозина от нас към този момент виждаха успеха и желаеха по-късно партизанлъкът да им обезпечи кариера. Повечето съумяха.
– Имаше ли хора, които ставаха партизани, тъй като са подгонени за обири и престъпни закононарушения?
– Познавах единствено едно момче, само че те го убиха, та и името му не можах да науча. Беше крало коне, а и с черна борса се занимавало подгонили го и то при нас. „ Аз, вика, съм болшевик, желая да се удрям с фашистите. Взеха го. Другарите преди време бяха доста наивни в това отношение и не можеха да преценят доста хората. Някои от тях даже бяха премахнати последователно, само че по този начин и не се схванаха мистериозните смъртни санкции. Защо бяха направени и по какъв начин са починали другарите.
Моето съмнение е, че е имало наказателни отряди, които са се страхували от наши момчета в страната. Страхували са се да не разкрият мръсни секрети за доведени деца и за показни убийства на почтени хора, каквито имаше.

– Имаше ли момчета, които не бяха пипали пушка, преди да дойдат при вас?
– Да, множеството. Ами млади, съвсем деца, в кръжоците по марксизъм кой да ги учи на пукотевица. Някои от тях до края не се научиха добре да боравят с оръжие. На някои това им коства живота.
– Когато след Девети се събирахте да си припомняте славното минало, какво си говорехте?
– Това бяха срещи, с цел да си прекараме добре и да хапнем и пийнем богато на фона на спомените. Самоуверявахме се, че сме били най-славната бригада и без нас нямаше да пристигна свободата.
Бе ни неразрешено да приказваме за свади, които е имало сред нас по време на партизанството. Но имаше и афектирани на новата политика на партията и те не идваха на сбирките. За такива по-късно нямаше прекрасен пост и кариера.