Старателно декорираното его живее в безстопанствен и необщителен разум. На коя хубост държиш повече?

Трябва да си най-хубавият, най-успешният, най-умният. Да имаш кариера. Да си сериозен. Да си виновен. Трябва да се установиш. Да имаш сателит. Трябва да се стегнеш. Да продължаваш нагоре. Да се бориш. Трябва да… Завиваш зад ъгъла и всичките ти “трябва ” те връхлитат, предвождани от страха, че не правиш нищо задоволително добре. Хваща те за гърлото и не можеш да извикаш, притиска сърцето ти в несиметричен темп.

Внезапно разбираш, че единственото, което “трябва ”, е да си спомниш по какъв начин се диша. Поел си прекалено много “трябва ” и си издишал всичкото си “искам ”.

Свел си свободната си воля под сериозния най-малко за човек. Доброволно и уверено си влезнал в лабиринта на актуалните фикции и въодушевено тичаш към фабриката за подправени герои. Един от всички, един от милионите.

Да, несъмнено, това не се отнася до теб. Ти си друг. Толкова друг и неповторим, че към този момент се будиш преди часовника; не си правиш кафе, с цел да не губиш време, а го взимаш от кафенето до офиса и проверяваш мейлите си на всеки червен светофар. Десет часа си еманация на неоценения разсъдък и вършиш работата си с скука, само че знаеш, че към този момент си надхитрил системата. Надхитрил си и “половинката ” и имаш свободата се “разпускаш ” с момчетата/ девойките, до момента в който тя е по моловете/той е на бира. Животът е готин, а ти си неповторим….

Ти съществено ли?

А помниш ли какво искаше да правиш, когато пораснеш? Представяше ли си уговорките, които не желаеш, работата, която не обичаш, само че ти заплаща сметките, половинката, която е “ок ”? Кога пое функциите, в които играеш, мислейки си, че това е животът ти? Колко дълго смяташ, че ще издържиш, преди паническата офанзива да те сграбчи за гърлото и да не можеш да дишаш? Разбира се, на теб няма да се случи в никакъв случай, красивите 40 инцидентно се назовават “възрастта на любовта ”, а 50-те са прекомерно надалеч. Почакай до тогава, без да излезеш от матрицата, без да задаваш същинските въпроси, и животът ти ще се преобърне неочаквано…

Ако си същински щастливец, че се случи преди този момент. Ще се случи да бъдеш зарязан самичък от себе си. От чиста проба човечност го поисквам на всеки. Да загуби движимости и функции, на които държи и които счита за определящи за самия себе си. Да спре да бъде обичан и сродната му душа да се окаже безчувственост от чужд тип. Всяка помощ, която потърси, да е недостъпна сега, а набраните номера да са отвън обсег. Да се окаже самичък в най-тъмните моменти и в най-тихите кътчета на душата си.

Тогава и там се ражда светлината. Собствената ни светлина.

Бученето в ушите от страха, че сме сами и няма да се оправим, последователно ще премине в леко тупкане на сърцето, едвам ни припомня, че това не е краят. В тази непоносима тишина ще стартираме да чуваме шепота на душата и мислите си. Не функционалните, а значителните. Ще усещаме при кой завой на мисълта се учестява пулсът, кой инцидентен спомен извиква усмивка. Съвестта ще ни покаже какъв брой нечестни сме станали в егоизма си, а нараненото его – какъв брой надалеч сме стигнали в заблудите си. Загубата ще върне фабричните настройки на ценностната ни система. Самотата ще се окаже забавно занятие.

Когато шокът премине и разберем, че към момента сме живи, ще стартираме сами да изхвърляме всичко излишно от живота си: инцидентните познанства, които до през вчерашния ден сме наричали приятелства; старите другарства, с които към този момент ни свързва единствено споменът и нежеланието да се забележим още веднъж. Хобитата, които наподобяват ужасно на фотоси, само че не ни вълнуват никак; работата, в която сме постигнали максимума и сме скучни даже и на себе си. Старите ни дневници ще ни убедят, че минаваме през живота си, отлагайки същинските проекти, отлагайки щастието си. Това единствено ще ни въодушеви да продължим с разчистването, тъй като животът не е безконечен, а ние заслужаваме това, което същински желаеме. Ще се върнем по старите улици на фантазиите ни, с цел да разберем коя от тях към момента ни води към излаз. Ще се обадим на тези, които идват в съзнанието ни, когато мислим за обич, без упования, само че с вяра. Ще стартираме още веднъж да събираме марки, да поправяме колела, да учим езици. Ще открием нови завършения за мозъка и духа, от които да не заспиваме. Те ще ни отведат до нови хора, с които да споделяме музи и да сътворяваме дружно прочувствени балони от естетика.

Ще преоткрием свободата да сме себе си. Да не се обвързваме с неща и хора, които не ни вълнуват, единствено заради удобството да притежаваме и да не сме сами. Да не се обвързваме с живот по разпоредбите на всички „ би трябвало ”, които се разминават с нашето „ желая ”. Ще разберем, че “необвързан ” не е обществен статус. Това е думата, която най-добре разказва освобождението на духа.

“Необвързан ” е изборът да преживееш живота си по метода, по който го разбираш, твоята свободна воля. Без да се боиш от оценка, без търсиш избавление, без да чакаш утвърждение.

Може би единствено от себе си, тъй като ти си твоята сродна душа.

Автор: Елена Стефанова