Тони Николов: Защо сме такива? Какво е отношението ни към акад. Н...
Споровете за „ българското “ и „ българина “, за многото „ патриоти “, още „ по-патриоти “, че и цели „ патриотични фронтове “ (при това леви или централни, центробежни или центроускорителни) освен че не стихват, само че не престават да ни занимават от заран до вечер. И не е от през вчерашния ден, и не от през днешния ден.
Интересно е обаче те да се проектират в огледалото за назад виждане благодарение на един текст, писан тъкмо преди 100 години – есето на огромния ни литературовед проф. Боян Пенев „ Нашата интелигенция “ (сп. „ Златорог “, януари 1924 г.). Нека кажа, че в самото начало на прехода то бе препечатано в един значим алманах с сходни текстове, носещ показателното заглавие „ Защо сме такива? “ (събрани от Иван Еленков и Румен Даскалов, 1994). И тогава бе четено, а след това – забравено.
Къде съгласно Боян Пенев са изначалните проблеми на българската еднаквост, а оттова и на най-образованата каста в обществото, тоест на българската интелигенция? В това, че в неукрепналата България (днес бихме споделили в една „ неконсолидирана народна власт “) на всяка крачка изникват все нови и нови спънки. Ето и обяснението на Боян Пенев, което си крие в слабата културност на българското общество, наш продължителен проблем:
Със своите прекомерно повърхностни просветителни желания, с равнодушието си към всяка духовна демонстрация нашата среда, която обича от време на време да приказва реторично за нравствен напредък, в действителност се прекланя единствено пред материалното богатство – пред него единствено благоговее. В други богатства тя не има вяра и не желае да ги дири. С българската просвета не е в никакво прикосновение – и не науката ни е отговорна за това – българското изкуство я интересува толкоз, колкото и изкуството на някое напълно далечно племе, около българската книга минава напълно равнодушно – нашият публицист би бил разчувстван, в случай че най-малко с един благоразположен взор бъде удостоено делото на неговото ентусиазъм.
С мъка тук е казано доста. Даже прекалено много. Да не забравяме, че есето е писано след края на Първата международна война и след върлуването на инфлуенцата („ испанката “), в едни в действителност усилни години. Но равнодушието към науката и нейното маргинализиране, пренебрежението към културата са ясни признаци, те са носители на една трайна наклонност в България. Замислете се по какъв начин е през днешния ден? Какво е отношението към акад. Николай Денков – не като към политик, където всевъзможни рецензии са обясними и изцяло възможни, а като към академик? С каква злост се написа за него из обществените мрежи по какъв начин, видите ли, разбирал единствено от някакви си там химични съставки или от „ верото “… Каква ненавист продължава да провокира интернационалния „ Букър “ на Георги Господинов. Има ли социална поддръжка за кино лентата „ Уроците на Блага “ на Стефан Командарев, който е наш претендент за „ Оскар “? Немара, безразличие или нещо още по-дълбоко са в основата на тези настройки?
Ето по какъв начин Боян Пенев вижда аргументите за всичко това (пак подсещам, още преди 100 години):
Ние всички живеем тук като непознати един на различен. Ако бяхме чужденци, в една друга страна, щяхме да бъдем по-близки, щеше да ни свързва съзнанието, че сме на чужбина и че някъде надалеч имаме своя татковина. А тук сякаш нищо не ни принуждава да живеем с една обща цел и да мислим за тая татковина: всички я имаме в себе си, уверени сме, че я имаме, и не копнеем за други страни. Ние въобще не обичаме да копнеем: знаем какво желаеме и към що да се стремим, знаем също, че при известни условия, с известни средства можем да го реализираме. Само да прибегнем до тия средства. Едни се двоумят, други самоуверено вървят из своя срамен път. Едни потеглиха през вчерашния ден, други ще тръгнат на следващия ден – и ненужно е да се стесняват: тук няма ни рецензия, ни отвращение. Утре ще те посрещнат със същата усмивка, с каквато те изпращат през днешния ден. Ще ти подадат ръка, каквото и да си направил. Българинът не е кадърен да реагира и недоволства. Политически се освободихме, само че краят на духовното иго още не се вижда. Второто иго е доста по-страшно от политическото.
Защо сме непознати един на различен? Общите цели бързо и незабелязано се размиха в хоризонта на новия век след завръщането ни в обединена Европа и приемането в северноатлантическия пакт. Днес даже тези ни достижения се слагат под въпрос от една четвърт от съгражданите ни. Дали поради сляпо русофилство, дали поради общо отвращение. Част от тези хора са носталгици по соцминалото, което си спомнят в небивало светли краски. Други, които не са го живели, си го показват още по-сияйно – като блажена Аркадия на безвремието, където от небето са падали евтини вафли, с цялостна „ безплатност “ и „ неработене “. И най-лошото е, че същинският диалогът за това „ соцминало “ по този начин и не се състоя. В момента две огромни групи от българското общество се замерят с реплики из обществените мрежи, а останалата една трета им се чуди какъв е казусът.
Преди 100 години, в случай че се има вяра на Боян Пенев, казусът също е бил в невъзможността да се реализира „ общо българско единодушие “. Поради което самият той е бил същински обезпокоен и дори стъписан от „ стадното самолюбие, политическата завист и отмъстителния абсолютизъм “. За да стигне до тревожния извод: Българското общество познава враждата, познава малодушието и равнодушието – само че не и креативния темп на една хармонична групова воля.
Навремето аргументите са били в разлома сред София и провинцията, в противостоенето сред столичното и извънстолично мислене. В това, че има „ няколко Българии “ – и като метод на мислене, и като опълчване едни против други:
Провинцията е елементарната конюнктура на тая тиха покруса. Трябва да имаш извънредно схващане и стоманена воля, с цел да се спасиш от ръждата на българската провинция. Печалното е, че и до ден-днешен ние останахме с един-единствен център на нравствен живот – София. Всичко се стреми тук. Не толкоз за културата – каква е културата на София! Не с цел да основава, а с цел да бъде увлечено в пяната на общия поток. За толкоз години ние не успяхме да създадем различен, въпреки и по-малък, нравствен център. Никой не поставя грижи за това – нито страна, нито общество.
Резултатите от последните локални избори – прочетени в по-голям мащаб – обаче сочат и друга наклонност. Че даже „ противостоенето “ от страна на столицата като „ нравствен център “ става проблематично. Че от един миг нататък „ ядрото “ не може да противостои на „ вливанията “. Тенденцията е „ общият поток “ да търси реванш. Когато това се случи, България е застрашена да стане в действителност „ друга “. Затова е и толкоз значимо съществуването на няколко духовни и жизнеспособни центъра. Но ги нямаме. Нито преди 100 години, нито през днешния ден.
И най-после в есето си Боян Пенев прави равносметка на непознатите духовни въздействия. Без които нямаше да сме това, което сме. От една страна е „ западното въздействие “ (навремето повече френско или немско, през днешния ден – англо-американско), което Боян Пенев написа, че изисква старания – работа в дълбочина, мудни стъпки, натрупвания, даже повод (както при френското влияние) към рафинираност на мисълта и „ здрав смисъл “.
Руското културно въздействие още от Възраждането е реалност. Според него „ освен с най-положителните си страни “ (руската класическа литература, музиката и т.н.). С съветското въздействие се изясняват и „ доктринерството и сектантството “ в публичния ни живот, които се предават от потомство на потомство. И освен това:
Необикновена мощ упражни върху нас съветският обществен утопизъм и утилитаризъм, съветската уязвимост към словесно теоретизиране и мъдруване, при което се подценяват съществуващите обстоятелства, не се държи сметка за дадената реалност и нейните благоприятни условия. Само за съветската мисъл – уви, не и за съветската реалност – са вероятни огромните и внезапни исторически преврати. В никоя друга страна не се приказва толкоз доста за идеологии, учения и миросъзерцания – и коства ми се, на никое място другаде не се следи такова поразително неявяване на на практика смисъл.
Твърде доста ни подхожда, за жал, и съветската пасивност. Може би тук имаме работа с общославянско качество, изключително мощно проявено у русина. Може би основата е в надмощието на възприятието, което прави вероятни тия непредвидени и бързи смени на възбудена сила и безпримерна бездейност. Отсъствието на равновесие не е единствено съветска линия – то отличава и нас.
Далечният блян – счита Боян Пенев – би бил да победим сухия догматизъм. Да напуснем инертността (или да се разделим с соцносталгията в нашия случай). Да надмогнем равнодушието, да потърсим отново път едни към други.
Възможно ли е това? Сигурно. Ала самият той приключва есето си с уклончивото благопожелание:
„ Да бихме могли! “
Тони Николов,
Интересно е обаче те да се проектират в огледалото за назад виждане благодарение на един текст, писан тъкмо преди 100 години – есето на огромния ни литературовед проф. Боян Пенев „ Нашата интелигенция “ (сп. „ Златорог “, януари 1924 г.). Нека кажа, че в самото начало на прехода то бе препечатано в един значим алманах с сходни текстове, носещ показателното заглавие „ Защо сме такива? “ (събрани от Иван Еленков и Румен Даскалов, 1994). И тогава бе четено, а след това – забравено.
Къде съгласно Боян Пенев са изначалните проблеми на българската еднаквост, а оттова и на най-образованата каста в обществото, тоест на българската интелигенция? В това, че в неукрепналата България (днес бихме споделили в една „ неконсолидирана народна власт “) на всяка крачка изникват все нови и нови спънки. Ето и обяснението на Боян Пенев, което си крие в слабата културност на българското общество, наш продължителен проблем:
Със своите прекомерно повърхностни просветителни желания, с равнодушието си към всяка духовна демонстрация нашата среда, която обича от време на време да приказва реторично за нравствен напредък, в действителност се прекланя единствено пред материалното богатство – пред него единствено благоговее. В други богатства тя не има вяра и не желае да ги дири. С българската просвета не е в никакво прикосновение – и не науката ни е отговорна за това – българското изкуство я интересува толкоз, колкото и изкуството на някое напълно далечно племе, около българската книга минава напълно равнодушно – нашият публицист би бил разчувстван, в случай че най-малко с един благоразположен взор бъде удостоено делото на неговото ентусиазъм.
С мъка тук е казано доста. Даже прекалено много. Да не забравяме, че есето е писано след края на Първата международна война и след върлуването на инфлуенцата („ испанката “), в едни в действителност усилни години. Но равнодушието към науката и нейното маргинализиране, пренебрежението към културата са ясни признаци, те са носители на една трайна наклонност в България. Замислете се по какъв начин е през днешния ден? Какво е отношението към акад. Николай Денков – не като към политик, където всевъзможни рецензии са обясними и изцяло възможни, а като към академик? С каква злост се написа за него из обществените мрежи по какъв начин, видите ли, разбирал единствено от някакви си там химични съставки или от „ верото “… Каква ненавист продължава да провокира интернационалния „ Букър “ на Георги Господинов. Има ли социална поддръжка за кино лентата „ Уроците на Блага “ на Стефан Командарев, който е наш претендент за „ Оскар “? Немара, безразличие или нещо още по-дълбоко са в основата на тези настройки?
Ето по какъв начин Боян Пенев вижда аргументите за всичко това (пак подсещам, още преди 100 години):
Ние всички живеем тук като непознати един на различен. Ако бяхме чужденци, в една друга страна, щяхме да бъдем по-близки, щеше да ни свързва съзнанието, че сме на чужбина и че някъде надалеч имаме своя татковина. А тук сякаш нищо не ни принуждава да живеем с една обща цел и да мислим за тая татковина: всички я имаме в себе си, уверени сме, че я имаме, и не копнеем за други страни. Ние въобще не обичаме да копнеем: знаем какво желаеме и към що да се стремим, знаем също, че при известни условия, с известни средства можем да го реализираме. Само да прибегнем до тия средства. Едни се двоумят, други самоуверено вървят из своя срамен път. Едни потеглиха през вчерашния ден, други ще тръгнат на следващия ден – и ненужно е да се стесняват: тук няма ни рецензия, ни отвращение. Утре ще те посрещнат със същата усмивка, с каквато те изпращат през днешния ден. Ще ти подадат ръка, каквото и да си направил. Българинът не е кадърен да реагира и недоволства. Политически се освободихме, само че краят на духовното иго още не се вижда. Второто иго е доста по-страшно от политическото.
Защо сме непознати един на различен? Общите цели бързо и незабелязано се размиха в хоризонта на новия век след завръщането ни в обединена Европа и приемането в северноатлантическия пакт. Днес даже тези ни достижения се слагат под въпрос от една четвърт от съгражданите ни. Дали поради сляпо русофилство, дали поради общо отвращение. Част от тези хора са носталгици по соцминалото, което си спомнят в небивало светли краски. Други, които не са го живели, си го показват още по-сияйно – като блажена Аркадия на безвремието, където от небето са падали евтини вафли, с цялостна „ безплатност “ и „ неработене “. И най-лошото е, че същинският диалогът за това „ соцминало “ по този начин и не се състоя. В момента две огромни групи от българското общество се замерят с реплики из обществените мрежи, а останалата една трета им се чуди какъв е казусът.
Преди 100 години, в случай че се има вяра на Боян Пенев, казусът също е бил в невъзможността да се реализира „ общо българско единодушие “. Поради което самият той е бил същински обезпокоен и дори стъписан от „ стадното самолюбие, политическата завист и отмъстителния абсолютизъм “. За да стигне до тревожния извод: Българското общество познава враждата, познава малодушието и равнодушието – само че не и креативния темп на една хармонична групова воля.
Навремето аргументите са били в разлома сред София и провинцията, в противостоенето сред столичното и извънстолично мислене. В това, че има „ няколко Българии “ – и като метод на мислене, и като опълчване едни против други:
Провинцията е елементарната конюнктура на тая тиха покруса. Трябва да имаш извънредно схващане и стоманена воля, с цел да се спасиш от ръждата на българската провинция. Печалното е, че и до ден-днешен ние останахме с един-единствен център на нравствен живот – София. Всичко се стреми тук. Не толкоз за културата – каква е културата на София! Не с цел да основава, а с цел да бъде увлечено в пяната на общия поток. За толкоз години ние не успяхме да създадем различен, въпреки и по-малък, нравствен център. Никой не поставя грижи за това – нито страна, нито общество.
Резултатите от последните локални избори – прочетени в по-голям мащаб – обаче сочат и друга наклонност. Че даже „ противостоенето “ от страна на столицата като „ нравствен център “ става проблематично. Че от един миг нататък „ ядрото “ не може да противостои на „ вливанията “. Тенденцията е „ общият поток “ да търси реванш. Когато това се случи, България е застрашена да стане в действителност „ друга “. Затова е и толкоз значимо съществуването на няколко духовни и жизнеспособни центъра. Но ги нямаме. Нито преди 100 години, нито през днешния ден.
И най-после в есето си Боян Пенев прави равносметка на непознатите духовни въздействия. Без които нямаше да сме това, което сме. От една страна е „ западното въздействие “ (навремето повече френско или немско, през днешния ден – англо-американско), което Боян Пенев написа, че изисква старания – работа в дълбочина, мудни стъпки, натрупвания, даже повод (както при френското влияние) към рафинираност на мисълта и „ здрав смисъл “.
Руското културно въздействие още от Възраждането е реалност. Според него „ освен с най-положителните си страни “ (руската класическа литература, музиката и т.н.). С съветското въздействие се изясняват и „ доктринерството и сектантството “ в публичния ни живот, които се предават от потомство на потомство. И освен това:
Необикновена мощ упражни върху нас съветският обществен утопизъм и утилитаризъм, съветската уязвимост към словесно теоретизиране и мъдруване, при което се подценяват съществуващите обстоятелства, не се държи сметка за дадената реалност и нейните благоприятни условия. Само за съветската мисъл – уви, не и за съветската реалност – са вероятни огромните и внезапни исторически преврати. В никоя друга страна не се приказва толкоз доста за идеологии, учения и миросъзерцания – и коства ми се, на никое място другаде не се следи такова поразително неявяване на на практика смисъл.
Твърде доста ни подхожда, за жал, и съветската пасивност. Може би тук имаме работа с общославянско качество, изключително мощно проявено у русина. Може би основата е в надмощието на възприятието, което прави вероятни тия непредвидени и бързи смени на възбудена сила и безпримерна бездейност. Отсъствието на равновесие не е единствено съветска линия – то отличава и нас.
Далечният блян – счита Боян Пенев – би бил да победим сухия догматизъм. Да напуснем инертността (или да се разделим с соцносталгията в нашия случай). Да надмогнем равнодушието, да потърсим отново път едни към други.
Възможно ли е това? Сигурно. Ала самият той приключва есето си с уклончивото благопожелание:
„ Да бихме могли! “
Тони Николов,
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ