Ужасното е, не че се мениш, а че въпреки всички преживелици и нещастия оставаш все същият ~ Атанас ДАЛЧЕВ
Споделени мисли на огромния наш стихотворец и занаятчия на преводаческото изкуство, подарил на българските читатели творбите на Гьоте, Федерико Гарсия Лорка, Блез Паскал, Мишел дьо Монтен, Стендал, Емили Дикинсън, Чехов, Исак Бабел и доста други.
И без срам да мога да говоря
с простите на елементарен необразован език...
Научи ме, господи популярен,
да пребивавам като всички хора.
От „ Молитва ”, 1927 година
Поезията се ражда не когато ние желаеме, а когато тя изиска. Тя наподобява доста пъти на забравена дума, която ни идва на устните единствено откакто сме престанали да я търсим.
Никой не реализира себе си изцяло. Животът на всеки човек е в края на краищата един крах.
Най-значителни за нашето развиване се явяват ония преживелици, които не сме желали: войната, нещастията, заболяванията. Тук е слабостта на възпитанието.
Художественият превод ми припомня прозорец, в който образите от улицата се смесват с отраженията на предметите вътре в стаята. Той е произведение толкоз на създателя, колкото и на преводача.
Човек би трябвало да отиде да живее на село, в полето, с цел да види звездите. Светлините на града ни пречат да ги виждаме.
Човек счита, че листата на дърветата са пожълтели от есента и едвам след това, когато поразмисли, схваща, че огънят и пристрастеностите на лятото са създали това.
На една софра, дето всички са пияни, трезвеният е, няма подозрение, един противен очевидец.
Ние умираме по малко със гибелта на всеки собствен непосредствен.
Богатият скърби по-силно и по-дълго от бедния, тъй като има повече време за това. На другия ден след гибелта на майка си или на жена си бедният е заставен да изтрие сълзите си и да тръгне да се бори за хляба си.
Приятелството се мери с искреността, която може да понесе.
Всяко силно чувство е суеверно.
Делото на създателя би трябвало да бъде безкористно. Затова и всяка истинска слава е посмъртна.
Един писател личи и по това, което той не си разрешава да написа.
Когато човек не знае добре един език, той, вместо да каже това, което мисли, мисли това,което може да каже.
Критикът не бива да има очите на влюбения: той би трябвало да е кадърен да се възхищава, без да престава да вижда и разграничава минусите.
Приятно е да бъдеш възмутен: по едно и също време чувстваш другите отговорни и съзнаваш личното си предимство.
Частта е по-малка от цялото, само че може да бъде по-хубава от него.
Човек е най-самотен в успеха си. Тогава всичките му другари го напущат. Едни от злоба, други от боязън да не намерения, че му се докарват.
Цинизмът в някои случаи е една форма на срамежливостта.
Някога, когато бях млад, обичах да другарувам с по-възрастни от мене. Сега за другари избирам младежи. Старите няма към този момент на какво да ме научат – аз самичък остарях, до момента в който посредством младите дочувам полъха на новото, надзървам като че ли в бъдещето.
Хората дължат постоянно моралното си тегло не толкоз на себе си, колкото на средата, в която се движат. Колцина от нас, попаднали при друго общество, в друга среда, олекват неимоверно доста или се обезличават изцяло.
Много от възгледите и изказванията ни не биха били така безапелационни и крайни, в случай че нямаше хора, които да мислят по-инак от нас.
Почти всички наши белетристи са селяни, които са напуснали родното село на млади години. От години те живеят в града и виждат селото през спомените си, в сиянието и поезията на детинството и младостта си. Нищо чудно по-късно, че цялата ни селска белетристика е малко или доста идилична.
Както при конните надбягвания тези, които излизат изначало напред, не постоянно са първи в края. И неуспехът е самичък най-често едно удобно събитие, което възпира дарованието от общите и лесни пътища, вдълбочава го и го укрепва.
Популярността е рискова: тя плоди подражатели, обръща истинските приумици в общи места, води след себе си уталожване, форсира идването на забравата. Неуспехът, наобратно, резервира творбата, както флаконът резервира парфюма от изветряване.
Когато се изкачва по планината, пътят захваща да клати, отбивайки се един път в едната, след това в срещуположната посока. Нашите несъгласия са едно увещание, че ние се издигаме нагоре.
Бих вярвал в безсмъртието, в случай че не беше старостта. Това последователно гаснене на душата, както и на тялото, не оставя като че никаква вяра за различен живот. Какво продължение може да чака човек другаде, когато вижда, че тук свършва всичко? “
Съгласен съм: възприятието за непълноценност е минус. Но този минус прави чест на оня, който го има. Един тъпанар не страда в никакъв случай от възприятие за непълноценност.
Хората биват наказвани по-често за това, което биха направили, в сравнение с за това, което са направили – поради бъдещето си, в сравнение с за предишното си.
Богатите със събития столетия са повърхностни. От доста прекарвания хората нямат тогава време да се вдълбочат.
Героизмът съществува за другите. Никой не наподобява воин на себе си.
Семинарията е, наподобява, място, дето човек най-лесно може да изгуби вярата си.
Без подозрение, езикът е развиване. Но той е и традиция. Инак, в случай че се откъсне от корена си, той скоро ще престане да бъде български. Развивайки се, езикът се обогатява непрестанно, като прибавя новото към остарялото.
Снимки: kultura.bg, photoarhiv-todorslavchev.com
