Направо: разказ с продължение от Здравка Евтимова
- Слушай Елена, постоянно съм била оптимално почтена и открита с тебе. Ти си ми единствената сватя, а Сияна е единственото ми дете, блестяща щерка – дамата, която приказваше, бе стройна, с бяло лице, като сандвич с извара под рехавата, толкоз безупречна черна коса, че ставаше ясно – дамата се беше боядисала директно преди визитата си тук.
- Мариета, един болен от зной човек чака да му подготвя извлек от 11 билки. Моля те, в случай че желаеш да получиш нещо, кажи го, а аз ще помисля дали да ти го дам.
Беше тъкмо 11.15 часа. Госпожата с грижливо боядисаната коса беше постоянно точна, беше се обадила, че ще дойде в 11.15 и визитата й ще отнеме тъкмо 10 минути.
- Защо подозираш, че постоянно ще желая нещо – усмихна се дамата, само че гласът й се наежи и изобщо не потегли след усмивката. – Може пък да съм пристигнала да ти дам нещо – високата върлина впери взор в една купчина изсушени треволяци. Пръстите й започнаха да прелитат толкоз бързо от лист на лист – като скакалци, като змийчета, които забиват отровния си зъб в някого, а лицето й, мургаво, безпрепятствено, не трепваше, като че ли обликът принадлежеше на един човек, а ръцете на напълно различен.
- Знаеш, че сред сина ти и щерка ми нещата не вървят – гласът на гостенката направи дребна обиколка – не изкрещя незабавно, просто продължи да настръхва. Под думите се долавяше някакво свистене, а светлокафявите очи на дамата от извара също свистяха за разлика от усмихнатото лице – то се усмихваше, тъй като дамата несъмнено беше чела, че усмивката удължава живота и снижава кръвното налягане. Ако това беше истина, несъмнено кръвното й налагане се бе изравнило с нулата. – Ето, Елена, моята щерка желае да ти предам значима информация – гостенката се огледа. – Можеше най-малко от благовъзпитание да ме почерпиш кафе.
- Не съм се прочула с благовъзпитание, Мариета. Но даже и да бях, не бих ти приложила нищо. Даже се чудя по какъв начин по този начин пристигна при мене. Когато Сияна се реалокира при Риж Димитър, ти ми сподели, че повода за това съм аз. Със сигурност съм аз, не оборвам –пръстите й продължаваха да бягат по листата, мачкаха ги, стриваха ги на прахуляк, без да подвигат звук. – Мариета, в случай че в действителност щерка ти Сияна е изпратила нещо за мене, дай ми го, тъй като ще излизам.
Без да приказва, без да постави точка на усмивката, която превръщаше лицето й в сияеща електрическа крушка, гостенката извади нещо от чантата си – оказа се чифт пухкави розови чорапи.
- Сияна сподели, че ще се сетиш за какво ти ги изпраща – усмивката по този начин набъбна, че не можеше да се побере върху устата и бузите, трансферира в светлокафявите очи апетитно опечени фъстъци, разпукващи се от наслаждение. – Всъщност, Елена, ще ти напомня. Обещала си й да ги целунеш.
Това кафяво лице не помръдна, не се опна, нито се огъна, като че ли беше издялано от кост на вол.
- Хубаво – отговори Елена. – Дай ми ги, благодаря.
- Дъщеря ми ми даде 100 и двайсет лв. – в случай че преценява, да ти ги оставя – сподели дамата с изрядната черна коса. – Ако преценява, че с детето нямате потребност – да отскоча до магазин „ Хармония ” и да си купя алено яке, несъмнено си го забелязала на витрината, доста е сладко. Като виждам – ровиш оня бъркоч на индивида със задуха – несъмнено много зной мъчи народа от нашия край - и си върша заключението: Елена е добре, няма потребност да й давам парите. Я по-добре да си купя това алено яке.
- Я по-добре си го купи – сподели високата тънка жена. – Аз мислех да излизам, Мариета. Благодаря за чорапите. Преди да си тръгнеш – Дамяна се развива добре. Оправи се към този момент от грипа.
Бялото лице се усмихна още по-широко, което ще рече, че и носът, и зъбите засияха с необикновен искра.
- Всъщност Елена, щерка ми сподели, че тук имало една нейна движимост... мисълта ми беше... Тя има предпочитание да й я върнеш, в случай че може. Знаеш, Сияна е заета, ще я снимат по малкия екран.
Елена несъмнено беше начупила и стрила билките не на прахуляк, а на атоми, само че това бе явно единствено за нея. Тя деликатно отвори един дълъг тъмносин буркан, загреба лъжичка от някаква кал и стартира още веднъж да бърка.
- Това наподобява гадно – означи гостенката. – Разбирам, че бързаш. Не ме почерпи с кафе, малко разочароващо – белите й зъби продължиха да се усмихват, тъй като несъмнено единствено това умееха, с изключение на да дъвчат. То и усмивката беше такава – сдъвкана.
- Та на въпроса, Елена, виждам, че си делова жена... Ти си подарила на щерка ми един пръстен, с лика на някаква светица, изработен от злато. Когато Сияна се омъжи за сина ти, си й подарила този пръстен. Казала си, че персонално ти си го получила от свекърва си, остарялата Райничка.... – Елена нищо не сподели, спускаше листата един след различен в тъмната каша, притискаше ги и малко по малко ръсеше кафена прахуляк. В стаята замириса на канела.
- Та да не ти изгубвам повече времето, Елена. Дай ми тоя пръстен, щерка ми си го желае.
Високата жена се изправи, очите й черни като оная каша, която смесваше със стритите на атоми листа, не се откъсваха от бялото пухкаво лице на гостенката. Все по този начин втренчена в грижливо изписаните вежди, тя похлупи топката, която бе омесила, в една дървена гаванка, след това изплакна ръце на чешмата, отиде до вратата, отвори я и бавно излезе от стаята. Виждаше се по какъв начин постепенно, с отмерени придвижвания, облича палтото, което й стигаше съвсем до глезените, по-късно мина по пътеката през двора, отвори портата и излезе на улицата.
Жената с изрядно боядисаната коса се огледа, надникна в дървената гаванка, наведе се, помириса я, стана – деликатно огледа чашите в бюфета, отвори шкафа под мивката – и там изследва деликатно всичко, отвори чекмеджето на масата – преброи приборите – пет лъжици, пет вилици, един огромен нож – за пържоли сигурно; и нито една салфетка. Тази липса й говореше повече от пет тома. Такава дивотия. Масата беше застлана с мушама с избелели рози. От просто по-просто. Зъбите й се усмихнаха. Онази, дългата, няма да ми излиза с този номер. Колко е обикновена. Колко е предвидима.
Госпожата с изрядната черна коса и бялото лице се беше подготвила. Беше й известно – дърво не се сече с един удар. Бе пристигнала готова. Бръкна в джоба си – беше написала с четливи печатни букви: МИЛА ЕЛЕНА, УТРЕ ПАК ЩЕ МИНА ЗА ПРЪСТЕНА. С ОБИЧ -ТВОЯ СВАТЯ МАРИЕТА.
На улицата я чакаше малко момиче в дълго зелено палто.
- Дамяна, облякла си се като просякиня – отсече бялото лице на дамата. – Срамно, че си ми внучка.
Зелено палто на детето замръзна. По едно време пристигна на себе си.
- Ако от мене беше поискала пръстена на мама, щях да ти дам чай – сподели постепенно момичето. – Ръката ти щеше да стартира да трепери. А когато след това гноясат ноктите, доста боли.
-------------- ------------ ----------------
Над остарялата черква „ Свети Никола ” започваше тънка пътека, която потъваше напряко в гората от борове. Някой беше сякъл на това място, боровете бяха оредели като зъби на остаряла баба и сред тях бяха избили драки, шипки, глог. Такъв храсталак бе подкарал, че двете хлапета не можеха да се проврат измежду драките. Затова останаха в самия завършек на гората, където борчета размахваха тънки като опашка на коте връхчета. Бяха доста дребни и никого не би му хрумнало да сече.
- Ей това съм събрал за тебе, Даме Дамянке – сподели момчето. На главата му отново лъщеше тая глупава шарена шапка, тъй като беше още студено и може би всеки миг щеше да завали. Момчето бръкна в джоба на панталоните си – нови дънки, въпреки и купени от " Втори късмет " – там продаваха чисто нови артикули и то единствено за лев и петдесет. Стига да си отваряш очите, а Васко си ги беше отварял толкоз необятно, че още го боляха.
След седем дни пеене и то не къде да е, а на моста над Струма в Перник, бе икономисал пари. Хващаш рано влака в Радомир и в осем клякаш на моста. В центъра още няма сляп човек, на кого да свири? Само чака да тръгнат чиновничките в кметството – лъснал се в новите панталони, шарената шапка е свалил, тъй като в Перник като видят нещо хубаво, завиждат и изобщо не го доближават.
Беше го подстригала огромната му сестра, дребната откри триста недостатъци и тя го стрига, след това братовчедка му го додяла и по този начин, с огромния акордеон, бе подготвен. Той самичък го залепи откакто Сияна, майката на Даме Дамянка, го проби. Ако беше споделил на майка си... майка му щеше да върви да я оскубе, а след това Рижия щеше да им възпламени къщата. Васко си купи лепило „ Минутка “ и акордеонът стана по-здрав в сравнение с нов, единствено дето почна да бучи.
Когато нямаше дъжд, Васко незабавно подхващаше свирня, щом наоколо минеше някоя чиновничка – познаваше коя е чиновничка по хубавото палто. Гледаше телевизия и коя ария от тв приемника му харесаше – напряко върху моста над Струма я изливаше. На ден по пет лв. да паднеха, добре. Носеше си храна в найлонов плик, във влака се свиваше, добре, че бе дръглив, та кондукторът го вземаше за по-малък от шестте му години. Момчето забогатя, само че веднъж по този начин му се прияде, че си купи пет кебапчета от скара-бирата и до момента в който се усети, излапа всичките. От съкровището му останаха четири лв..
- Тия са за тебе, Даме Дамянке. Да си купиш нещо от мене за рождения ти ден.
- Васко, но рожденият ми ден мина от дълго време – подсети го девойчето, и то облечено във " Втори късмет ". В Радомир който метнеше на гърба нещо друго от Втория, незабавно ставаше подозрителен и му личеше. – Много са ти хубави дънките – похвали го тя.
- Остави дънките. Нали си имала рожден ден, какво като е минал.
- Тогава ти ми даде едно пръстенче.
- Да, но мъкнах остаряло желязо и пръстенчето беше от Втория за седемдесет стотинки.
Аз доста го одобрявам, искаше да каже хлапето, само че по какъв начин да каже, като баба й го откри.
- Каква е тая грозота? Някой го е изхвърлил. Не взимай на хората отпадъка – баба й сграбчи пръстена от Васко и го изхвърли на боклука. После обаче Дамяна рови в боклука – кучето Гашо й е очевидец – два часа дълба. Не откри пръстенчето, баба й я засече, че пресява контейнера и то на открито, пред хората, та цялата улица да я следи и да се подиграва.
- Искам си пръстенчето – изплака Дамяна. – Васко ми го даде за рождения ден.
- Той го е откраднал – отсече баба й и тъй като Дамяна беше ровила в контейнера за отпадък и всичките комшийки видяха, я наказа да си легне без вечеря и без да гледа детските три следващи дни. Беше печален рожден ден.
- Не съм го откраднал, кълна се – около малкия екран Васко беше научил доста забавни думи. – Аз свирих в Перник и чиновничките ми изпълниха кутията с пари.
- Добре – сподели момичето. - Дай да вървим до магазина.
В тоя миг момчето с шарената шапка тотално– по този начин споделяха всички в тв приемника – се сети, че не би трябвало да го виждат с Даме Дамянка. Затова децата потеглиха поотделно към вратата на " Втория късмет " – най-хубавото нещо в квартал Старо село. Той беше дал най-голямото благополучие на хората тук, този мрачен като бутилка бира магазин. Тук всеки си намирише по нещо – съвсем ново, напряко необличано – за лев, най-вече лев и петдесет, след това крачиш по улицата ярък и хубав. До пътеката, която безшумно като котка се спускаше към църквата „ Свети Никола ”, хлапетата се хванаха за ръка и внезапно като гневни – те си бяха гневни и глупави – затичаха по тая тънка и хитра пътека сред драките и шипките. Много тъпо, че пътеката се отхвърли да върви с тях и изчезна.
Стигнаха до изтърбушеното от дупки пътче, след това до значимия надут път с павета, където в случай че не внимаваш, ще се проснеш с носа напред върху гранита. Тъкмо този гранит водеше до " Втория шанс`, най-красивото, най-щедрото и най-голямо нещо в Старо село.
Момичето с дългото зелено палто - само че не зелено като младия грах, който знае единствено да се пъчи; не зелено киселеца, който ти дава витамини и поради него не можеш да спиш следобяд, а баба ти споделя да спиш, тъй като оставаш без вечеря - а добродушно зелено и малко тъжно, че е толкоз дълго и необятно това палто, та детето плува като шаран в него – хлапето, изгубено в това палто за шарани, стисна четирите лв. в ръка. Така крепко ги стисна, че парите си изпотиха и се огънаха като ластичета за коса.
- Ела – сподели момичето и се усмихна. Момчето с шарената шапка също се усмихна и не помни накъде да върви.
- Какво, Даме Дамянке?
- Ела, Васко – той пристигна.
Дребосъчката с огромното палто, по-дълго от река Струма и от гората с отсечените борове, откачи едно дънково сако – доста мъжко сако за малко едва момче с шарена шапка на главата. – Я облечи това, Васе.
- Защо?
- Облечи го.
Колко хубаво и приятно стоеше това мъжко сако на слабото като съчка за зъби момче! Не момче, а Балкан, с хубавите, напълно като нови дънки и това дънково сако. Направо грее!
- Ти си най-хубавото дете, което съм виждала, Васко – сподели дребната.
- Да, бе. Я виж по какъв начин ме остригаха като овца.
- Не е правилно.
- Колко коства тази дрешка? – попита Дамяна баба Сара, която продаваше във " Втори късмет " още откогато реката течеше край Старо село.
- Четири и осемдесет – сподели баба Сара. – само че е ужасно. Почти като ново.
Тогава хлапе и зелени ръкави почнаха дружно да ровят– в единия джоб откриха 4 стотинки, в другия 20. Във вътрешния джоб бяха потънали петдесет, и в джоба на блузата си момичето откри още две.
- Бабо Сарче, дай ми това сако. Купувам го.
- Какво! - викна хлапето с шарената шапка толкоз мощно, че шапката се изтърси като бомба на земята.
– Бабо Сарче, с четири стотинки не стигат, на следващия ден ще ти ги донеса – сподели Дамяна. – Не го пакетирай, той ще си върви с него.
Баба Сара, остаряла като реката, а може би още по-стара, сподели: - Със здраве да го носиш, Васко.
-Това му е подарък за моя рожден ден – сподели момичето с най-дългото и най-кротко зелено палто в Старо село, което не беше никакво село, а квартал.
- Даме Дамянке, ти си луда – избърбори Васко, само че тя – тази глупачка с дълга като вятър коса – постави ръка на устатата му и доста крепко натисна. Да не вярваш - от кое място има мощ това хлапе. – Това е най-хубавият подарък за рождения ми ден, Васко.
А на открито пролетта като котарак напълно безшумно и хитро се вмъкна в магазина и стана толкоз ярко, че даже баба Сара, най-старата в Старо село, се усмихна. Подмлади се със 100 години. Направо!
- Мариета, един болен от зной човек чака да му подготвя извлек от 11 билки. Моля те, в случай че желаеш да получиш нещо, кажи го, а аз ще помисля дали да ти го дам.
Беше тъкмо 11.15 часа. Госпожата с грижливо боядисаната коса беше постоянно точна, беше се обадила, че ще дойде в 11.15 и визитата й ще отнеме тъкмо 10 минути.
- Защо подозираш, че постоянно ще желая нещо – усмихна се дамата, само че гласът й се наежи и изобщо не потегли след усмивката. – Може пък да съм пристигнала да ти дам нещо – високата върлина впери взор в една купчина изсушени треволяци. Пръстите й започнаха да прелитат толкоз бързо от лист на лист – като скакалци, като змийчета, които забиват отровния си зъб в някого, а лицето й, мургаво, безпрепятствено, не трепваше, като че ли обликът принадлежеше на един човек, а ръцете на напълно различен.
- Знаеш, че сред сина ти и щерка ми нещата не вървят – гласът на гостенката направи дребна обиколка – не изкрещя незабавно, просто продължи да настръхва. Под думите се долавяше някакво свистене, а светлокафявите очи на дамата от извара също свистяха за разлика от усмихнатото лице – то се усмихваше, тъй като дамата несъмнено беше чела, че усмивката удължава живота и снижава кръвното налягане. Ако това беше истина, несъмнено кръвното й налагане се бе изравнило с нулата. – Ето, Елена, моята щерка желае да ти предам значима информация – гостенката се огледа. – Можеше най-малко от благовъзпитание да ме почерпиш кафе.
- Не съм се прочула с благовъзпитание, Мариета. Но даже и да бях, не бих ти приложила нищо. Даже се чудя по какъв начин по този начин пристигна при мене. Когато Сияна се реалокира при Риж Димитър, ти ми сподели, че повода за това съм аз. Със сигурност съм аз, не оборвам –пръстите й продължаваха да бягат по листата, мачкаха ги, стриваха ги на прахуляк, без да подвигат звук. – Мариета, в случай че в действителност щерка ти Сияна е изпратила нещо за мене, дай ми го, тъй като ще излизам.
Без да приказва, без да постави точка на усмивката, която превръщаше лицето й в сияеща електрическа крушка, гостенката извади нещо от чантата си – оказа се чифт пухкави розови чорапи.
- Сияна сподели, че ще се сетиш за какво ти ги изпраща – усмивката по този начин набъбна, че не можеше да се побере върху устата и бузите, трансферира в светлокафявите очи апетитно опечени фъстъци, разпукващи се от наслаждение. – Всъщност, Елена, ще ти напомня. Обещала си й да ги целунеш.
Това кафяво лице не помръдна, не се опна, нито се огъна, като че ли беше издялано от кост на вол.
- Хубаво – отговори Елена. – Дай ми ги, благодаря.
- Дъщеря ми ми даде 100 и двайсет лв. – в случай че преценява, да ти ги оставя – сподели дамата с изрядната черна коса. – Ако преценява, че с детето нямате потребност – да отскоча до магазин „ Хармония ” и да си купя алено яке, несъмнено си го забелязала на витрината, доста е сладко. Като виждам – ровиш оня бъркоч на индивида със задуха – несъмнено много зной мъчи народа от нашия край - и си върша заключението: Елена е добре, няма потребност да й давам парите. Я по-добре да си купя това алено яке.
- Я по-добре си го купи – сподели високата тънка жена. – Аз мислех да излизам, Мариета. Благодаря за чорапите. Преди да си тръгнеш – Дамяна се развива добре. Оправи се към този момент от грипа.
Бялото лице се усмихна още по-широко, което ще рече, че и носът, и зъбите засияха с необикновен искра.
- Всъщност Елена, щерка ми сподели, че тук имало една нейна движимост... мисълта ми беше... Тя има предпочитание да й я върнеш, в случай че може. Знаеш, Сияна е заета, ще я снимат по малкия екран.
Елена несъмнено беше начупила и стрила билките не на прахуляк, а на атоми, само че това бе явно единствено за нея. Тя деликатно отвори един дълъг тъмносин буркан, загреба лъжичка от някаква кал и стартира още веднъж да бърка.
- Това наподобява гадно – означи гостенката. – Разбирам, че бързаш. Не ме почерпи с кафе, малко разочароващо – белите й зъби продължиха да се усмихват, тъй като несъмнено единствено това умееха, с изключение на да дъвчат. То и усмивката беше такава – сдъвкана.
- Та на въпроса, Елена, виждам, че си делова жена... Ти си подарила на щерка ми един пръстен, с лика на някаква светица, изработен от злато. Когато Сияна се омъжи за сина ти, си й подарила този пръстен. Казала си, че персонално ти си го получила от свекърва си, остарялата Райничка.... – Елена нищо не сподели, спускаше листата един след различен в тъмната каша, притискаше ги и малко по малко ръсеше кафена прахуляк. В стаята замириса на канела.
- Та да не ти изгубвам повече времето, Елена. Дай ми тоя пръстен, щерка ми си го желае.
Високата жена се изправи, очите й черни като оная каша, която смесваше със стритите на атоми листа, не се откъсваха от бялото пухкаво лице на гостенката. Все по този начин втренчена в грижливо изписаните вежди, тя похлупи топката, която бе омесила, в една дървена гаванка, след това изплакна ръце на чешмата, отиде до вратата, отвори я и бавно излезе от стаята. Виждаше се по какъв начин постепенно, с отмерени придвижвания, облича палтото, което й стигаше съвсем до глезените, по-късно мина по пътеката през двора, отвори портата и излезе на улицата.
Жената с изрядно боядисаната коса се огледа, надникна в дървената гаванка, наведе се, помириса я, стана – деликатно огледа чашите в бюфета, отвори шкафа под мивката – и там изследва деликатно всичко, отвори чекмеджето на масата – преброи приборите – пет лъжици, пет вилици, един огромен нож – за пържоли сигурно; и нито една салфетка. Тази липса й говореше повече от пет тома. Такава дивотия. Масата беше застлана с мушама с избелели рози. От просто по-просто. Зъбите й се усмихнаха. Онази, дългата, няма да ми излиза с този номер. Колко е обикновена. Колко е предвидима.
Госпожата с изрядната черна коса и бялото лице се беше подготвила. Беше й известно – дърво не се сече с един удар. Бе пристигнала готова. Бръкна в джоба си – беше написала с четливи печатни букви: МИЛА ЕЛЕНА, УТРЕ ПАК ЩЕ МИНА ЗА ПРЪСТЕНА. С ОБИЧ -ТВОЯ СВАТЯ МАРИЕТА.
На улицата я чакаше малко момиче в дълго зелено палто.
- Дамяна, облякла си се като просякиня – отсече бялото лице на дамата. – Срамно, че си ми внучка.
Зелено палто на детето замръзна. По едно време пристигна на себе си.
- Ако от мене беше поискала пръстена на мама, щях да ти дам чай – сподели постепенно момичето. – Ръката ти щеше да стартира да трепери. А когато след това гноясат ноктите, доста боли.
-------------- ------------ ----------------
Над остарялата черква „ Свети Никола ” започваше тънка пътека, която потъваше напряко в гората от борове. Някой беше сякъл на това място, боровете бяха оредели като зъби на остаряла баба и сред тях бяха избили драки, шипки, глог. Такъв храсталак бе подкарал, че двете хлапета не можеха да се проврат измежду драките. Затова останаха в самия завършек на гората, където борчета размахваха тънки като опашка на коте връхчета. Бяха доста дребни и никого не би му хрумнало да сече.
- Ей това съм събрал за тебе, Даме Дамянке – сподели момчето. На главата му отново лъщеше тая глупава шарена шапка, тъй като беше още студено и може би всеки миг щеше да завали. Момчето бръкна в джоба на панталоните си – нови дънки, въпреки и купени от " Втори късмет " – там продаваха чисто нови артикули и то единствено за лев и петдесет. Стига да си отваряш очите, а Васко си ги беше отварял толкоз необятно, че още го боляха.
След седем дни пеене и то не къде да е, а на моста над Струма в Перник, бе икономисал пари. Хващаш рано влака в Радомир и в осем клякаш на моста. В центъра още няма сляп човек, на кого да свири? Само чака да тръгнат чиновничките в кметството – лъснал се в новите панталони, шарената шапка е свалил, тъй като в Перник като видят нещо хубаво, завиждат и изобщо не го доближават.
Беше го подстригала огромната му сестра, дребната откри триста недостатъци и тя го стрига, след това братовчедка му го додяла и по този начин, с огромния акордеон, бе подготвен. Той самичък го залепи откакто Сияна, майката на Даме Дамянка, го проби. Ако беше споделил на майка си... майка му щеше да върви да я оскубе, а след това Рижия щеше да им възпламени къщата. Васко си купи лепило „ Минутка “ и акордеонът стана по-здрав в сравнение с нов, единствено дето почна да бучи.
Когато нямаше дъжд, Васко незабавно подхващаше свирня, щом наоколо минеше някоя чиновничка – познаваше коя е чиновничка по хубавото палто. Гледаше телевизия и коя ария от тв приемника му харесаше – напряко върху моста над Струма я изливаше. На ден по пет лв. да паднеха, добре. Носеше си храна в найлонов плик, във влака се свиваше, добре, че бе дръглив, та кондукторът го вземаше за по-малък от шестте му години. Момчето забогатя, само че веднъж по този начин му се прияде, че си купи пет кебапчета от скара-бирата и до момента в който се усети, излапа всичките. От съкровището му останаха четири лв..
- Тия са за тебе, Даме Дамянке. Да си купиш нещо от мене за рождения ти ден.
- Васко, но рожденият ми ден мина от дълго време – подсети го девойчето, и то облечено във " Втори късмет ". В Радомир който метнеше на гърба нещо друго от Втория, незабавно ставаше подозрителен и му личеше. – Много са ти хубави дънките – похвали го тя.
- Остави дънките. Нали си имала рожден ден, какво като е минал.
- Тогава ти ми даде едно пръстенче.
- Да, но мъкнах остаряло желязо и пръстенчето беше от Втория за седемдесет стотинки.
Аз доста го одобрявам, искаше да каже хлапето, само че по какъв начин да каже, като баба й го откри.
- Каква е тая грозота? Някой го е изхвърлил. Не взимай на хората отпадъка – баба й сграбчи пръстена от Васко и го изхвърли на боклука. После обаче Дамяна рови в боклука – кучето Гашо й е очевидец – два часа дълба. Не откри пръстенчето, баба й я засече, че пресява контейнера и то на открито, пред хората, та цялата улица да я следи и да се подиграва.
- Искам си пръстенчето – изплака Дамяна. – Васко ми го даде за рождения ден.
- Той го е откраднал – отсече баба й и тъй като Дамяна беше ровила в контейнера за отпадък и всичките комшийки видяха, я наказа да си легне без вечеря и без да гледа детските три следващи дни. Беше печален рожден ден.
- Не съм го откраднал, кълна се – около малкия екран Васко беше научил доста забавни думи. – Аз свирих в Перник и чиновничките ми изпълниха кутията с пари.
- Добре – сподели момичето. - Дай да вървим до магазина.
В тоя миг момчето с шарената шапка тотално– по този начин споделяха всички в тв приемника – се сети, че не би трябвало да го виждат с Даме Дамянка. Затова децата потеглиха поотделно към вратата на " Втория късмет " – най-хубавото нещо в квартал Старо село. Той беше дал най-голямото благополучие на хората тук, този мрачен като бутилка бира магазин. Тук всеки си намирише по нещо – съвсем ново, напряко необличано – за лев, най-вече лев и петдесет, след това крачиш по улицата ярък и хубав. До пътеката, която безшумно като котка се спускаше към църквата „ Свети Никола ”, хлапетата се хванаха за ръка и внезапно като гневни – те си бяха гневни и глупави – затичаха по тая тънка и хитра пътека сред драките и шипките. Много тъпо, че пътеката се отхвърли да върви с тях и изчезна.
Стигнаха до изтърбушеното от дупки пътче, след това до значимия надут път с павета, където в случай че не внимаваш, ще се проснеш с носа напред върху гранита. Тъкмо този гранит водеше до " Втория шанс`, най-красивото, най-щедрото и най-голямо нещо в Старо село.
Момичето с дългото зелено палто - само че не зелено като младия грах, който знае единствено да се пъчи; не зелено киселеца, който ти дава витамини и поради него не можеш да спиш следобяд, а баба ти споделя да спиш, тъй като оставаш без вечеря - а добродушно зелено и малко тъжно, че е толкоз дълго и необятно това палто, та детето плува като шаран в него – хлапето, изгубено в това палто за шарани, стисна четирите лв. в ръка. Така крепко ги стисна, че парите си изпотиха и се огънаха като ластичета за коса.
- Ела – сподели момичето и се усмихна. Момчето с шарената шапка също се усмихна и не помни накъде да върви.
- Какво, Даме Дамянке?
- Ела, Васко – той пристигна.
Дребосъчката с огромното палто, по-дълго от река Струма и от гората с отсечените борове, откачи едно дънково сако – доста мъжко сако за малко едва момче с шарена шапка на главата. – Я облечи това, Васе.
- Защо?
- Облечи го.
Колко хубаво и приятно стоеше това мъжко сако на слабото като съчка за зъби момче! Не момче, а Балкан, с хубавите, напълно като нови дънки и това дънково сако. Направо грее!
- Ти си най-хубавото дете, което съм виждала, Васко – сподели дребната.
- Да, бе. Я виж по какъв начин ме остригаха като овца.
- Не е правилно.
- Колко коства тази дрешка? – попита Дамяна баба Сара, която продаваше във " Втори късмет " още откогато реката течеше край Старо село.
- Четири и осемдесет – сподели баба Сара. – само че е ужасно. Почти като ново.
Тогава хлапе и зелени ръкави почнаха дружно да ровят– в единия джоб откриха 4 стотинки, в другия 20. Във вътрешния джоб бяха потънали петдесет, и в джоба на блузата си момичето откри още две.
- Бабо Сарче, дай ми това сако. Купувам го.
- Какво! - викна хлапето с шарената шапка толкоз мощно, че шапката се изтърси като бомба на земята.
– Бабо Сарче, с четири стотинки не стигат, на следващия ден ще ти ги донеса – сподели Дамяна. – Не го пакетирай, той ще си върви с него.
Баба Сара, остаряла като реката, а може би още по-стара, сподели: - Със здраве да го носиш, Васко.
-Това му е подарък за моя рожден ден – сподели момичето с най-дългото и най-кротко зелено палто в Старо село, което не беше никакво село, а квартал.
- Даме Дамянке, ти си луда – избърбори Васко, само че тя – тази глупачка с дълга като вятър коса – постави ръка на устатата му и доста крепко натисна. Да не вярваш - от кое място има мощ това хлапе. – Това е най-хубавият подарък за рождения ми ден, Васко.
А на открито пролетта като котарак напълно безшумно и хитро се вмъкна в магазина и стана толкоз ярко, че даже баба Сара, най-старата в Старо село, се усмихна. Подмлади се със 100 години. Направо!
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ