Много хубаво не е на хубаво. Защо пък да не е?
Сигурно най-малко един път в живота сме си казвали, че доста хубаво не е на хубаво. Минавала ни е сходна мисъл, леко уплашени, че ни е проработил шансът. Стреснати, че в последно време ни се случват все хубави неща, само че това ще свърши и ще се освестим на дъното.
Защо пък да не е на хубаво? Подобна позиция крие освен скептицизъм, а напряко възприятие за неизбежност. Това си е чиста проба боязън от щастието. Каква може да е повода? Приемаме неприятното за нещо естествено, а хубавото за изключение от правилото? Смятаме, че не сме задоволително положителни, че да го заслужаваме? Или че триумфите са неща, които се случват на другите, само че в никакъв случай на нас? Ако вярваш, че доста хубаво не е на хубаво, евентуално по този начин и ще стане. Лошото ще пристигна. Защото положителните и неприятните мисли са сили, които ни оказват влияние. Най-малкото сами ще си повлияем на подсъзнателно равнище. Ще станем плахи и нерешителни, ще си сложим вътрешни бариери. А изживявайки прекрасен интервал, без да можем да се отпуснем и да му се любуваме изцяло, сами слагаме лъжица горчилка в меда.
Обикновено животът е периодично повтаряне на положителни и неприятни интервали. Важното е какъв брой дълго ще продължи всеки от тях. Така че даже на неприятното хубавото е, че след него рано или късно идва по-добро. Или най-малко интервал на равновесие. А когато реализираме утешение, можем да премислим по-трезво и забележим, че от всяка обстановка има излаз.
Освен това и най-хубавото, което ни се случва в живота, не е някакво захаросано до примиране самодоволство, тъй като то става в действителността. Когато е най-щастлив, човек отново преодолява компликациите на всекидневието, бори се с бита, има дребни недоразумения на работа, изпуска рейса, закъснява за срещи... Но тогава просто не обръща внимание на всичко това. Тези неща са мигновено пренебрегнати детайлности, тъй като е превзет от огромното, от прелестното нещо, което му се случва. А даже и да срещне сериозен проблем, щастливият човек с лекост преодолява значими трудности.
Всъщност доста по-сигурно е, че едно хубаво нещо в живота ни води до последващо.
Когато човек е благополучен, той е по-вдъхновен и работата му се удава по-лесно. Подхожда към нещата освободено, креативен и реализира повече триумфи.
Щастливият човек е по-добър. Той желае и останалите хора да се усещат като него. И няма по какъв начин на доброжелателността и усмивката да не се отвърне по сходен метод. Или най-малко е доста по-вероятно. А това умножава душевният комфорт.
Щастливият човек е външно по-красив. Лицето му е огряно, погледът жив, походката му излъчва убеденост.
Какъв е изходът, с цел да избягаме от клопката „ боязън от щастието “?
Да се отпуснем. Да спрем да се тревожим ненужно. Да не се плашим от сенки. Да се любуваме на това, че прелестни неща ни се случват тук и в този момент точно на нас. Да се обичаме повече. Тогава ще имаме увереността, че няма нищо неприятно в доста хубавото. Тъкмо в противен случай. А когато въпреки всичко пристигна по-лошо, ще имаме сили да го посрещнем.
Защо пък да не е на хубаво? Подобна позиция крие освен скептицизъм, а напряко възприятие за неизбежност. Това си е чиста проба боязън от щастието. Каква може да е повода? Приемаме неприятното за нещо естествено, а хубавото за изключение от правилото? Смятаме, че не сме задоволително положителни, че да го заслужаваме? Или че триумфите са неща, които се случват на другите, само че в никакъв случай на нас? Ако вярваш, че доста хубаво не е на хубаво, евентуално по този начин и ще стане. Лошото ще пристигна. Защото положителните и неприятните мисли са сили, които ни оказват влияние. Най-малкото сами ще си повлияем на подсъзнателно равнище. Ще станем плахи и нерешителни, ще си сложим вътрешни бариери. А изживявайки прекрасен интервал, без да можем да се отпуснем и да му се любуваме изцяло, сами слагаме лъжица горчилка в меда.
Обикновено животът е периодично повтаряне на положителни и неприятни интервали. Важното е какъв брой дълго ще продължи всеки от тях. Така че даже на неприятното хубавото е, че след него рано или късно идва по-добро. Или най-малко интервал на равновесие. А когато реализираме утешение, можем да премислим по-трезво и забележим, че от всяка обстановка има излаз.
Освен това и най-хубавото, което ни се случва в живота, не е някакво захаросано до примиране самодоволство, тъй като то става в действителността. Когато е най-щастлив, човек отново преодолява компликациите на всекидневието, бори се с бита, има дребни недоразумения на работа, изпуска рейса, закъснява за срещи... Но тогава просто не обръща внимание на всичко това. Тези неща са мигновено пренебрегнати детайлности, тъй като е превзет от огромното, от прелестното нещо, което му се случва. А даже и да срещне сериозен проблем, щастливият човек с лекост преодолява значими трудности.
Всъщност доста по-сигурно е, че едно хубаво нещо в живота ни води до последващо.
Когато човек е благополучен, той е по-вдъхновен и работата му се удава по-лесно. Подхожда към нещата освободено, креативен и реализира повече триумфи. Щастливият човек е по-добър. Той желае и останалите хора да се усещат като него. И няма по какъв начин на доброжелателността и усмивката да не се отвърне по сходен метод. Или най-малко е доста по-вероятно. А това умножава душевният комфорт. Щастливият човек е външно по-красив. Лицето му е огряно, погледът жив, походката му излъчва убеденост. Какъв е изходът, с цел да избягаме от клопката „ боязън от щастието “?
Да се отпуснем. Да спрем да се тревожим ненужно. Да не се плашим от сенки. Да се любуваме на това, че прелестни неща ни се случват тук и в този момент точно на нас. Да се обичаме повече. Тогава ще имаме увереността, че няма нищо неприятно в доста хубавото. Тъкмо в противен случай. А когато въпреки всичко пристигна по-лошо, ще имаме сили да го посрещнем.
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ