НАТО предложи на Русия да размени мира за война
Северноатлантическият алианс най-сетне отговори на настояването на Москва да „ си събере партакешите “ и да се отдръпна към линиите от 1997 година Контраусловието на НАТО към съветските войски е да се изтеглят към границите от 1991 година от Грузия, Молдова, Украйна, т.е. да изоставен Приднестровието, Абхазия, Южна Осетия, Крим. Така алиансът действаше в духа на руските карикатури за себе си – заменя настояването за мир с настояването за война.
За писменият отговор на американското управление на „ загрижеността на Русия “ (във Вашингтон го назовават така) знаем само от общия преразказ на нашите дипломати и техните политици – американците желаеха документът, „ блажен “ от президента Джо Байдън, да не се разгласява,
Лошата вест е, че основното искане на Москва за юридически закрепен отвод от разширението на НАТО в Грузия и Украйна е посрещнато с предвидимо и изрично „ няма да стане “. Но наподобява, че има и положителни страни: самото наличие на тази преписка като че ли фиксира неохотното признание на Съединени американски щати, че Русия има опасения за личната си сигурност - и американците са подготвени да разискват тези опасения по други точки: да вземем за пример по въпроса за наличието на войските на НАТО и военната инфраструктура в Източна Европа.
Най-малкото представителите на Съединени американски щати по всевъзможен метод акцентират, че залагат ясно на дипломацията и че " договарянията не престават ". И в действителност няма значение за Русия в какъв ред да разискват нейните претенции – можем да стартираме с инфраструктурата на НАТО и едвам по-късно да се върнем към въпроса за неразширяването на изток.
Но този исторически пазарлък има и обществена част, заострена и прочувствено оцветена – като че ли особено за медиите. Така съветският заместник-министър на външните работи Сергей Рябков, който се трансформира в нова медийна „ звезда “ след договарянията с американците, изиска от НАТО „ да си събира партакешите до границите от 1997 година “.
През 1997 година освен Латвия и Литва, само че и Чехия и Унгария не са членове на НАТО - в интервала 1982-1999 година Алиансът не се уголемява, като се изключи поглъщането на територията на Германската демократична република от Федерална Република Германия Но не става дума за изгонването на съвсем половината от членовете на НАТО – тези, които са признати след Испания, а за това да си държат “партакешите” надалеч от съветските граници. Преди това имаше обособени съглашения за това, само че Брюксел ги анулира - поради разширението на изток.
Веднага след предаването на писмения отговор на американците от техния дипломат, генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг реши да отговори устно на нападението на Рябков. Отбелязвайки, че в договарянията е належащо освен да се изисква, само че и да се даде нещо в подмяна, той изложи девиз за евакуиране на съветските войски от територията на Грузия, Молдова и Украйна. Тоест, в случай че погледнете картата през очите на член на НАТО, от Приднестровието, Абхазия, Южна Осетия, от нашия Крим и евентуално от Донбас, откакто в Брюксел приказват, че там са ситуирани и нашите войски.
Говорихме. Русия изиска мир. НАТО изиска война. Това звучи извънредно плакатно, в духа на грубия език на руската агитация от тези години, когато нашите мирни ракети бяха ситуирани в Куба, а нападателните американски в Турция. Но това, уви, е извънредно трезва оценка: в случай че нашите войски се отдръпват откъдето са били помолени да се отдръпват, това ще докара до нови войни. Като насрещно условие Столтенберг изложи нещо безусловно несъответстващо.
Какво желае Русия? Щиковете на НАТО да не я опират непосредствено. Да ѝ се подсигурява, че архитектурата на европейската сигурност регистрира нейните ползи. И защото Русия е военно мощна мощ, решаването на нейните опасения е тъкмо това, което ще обезпечи резистентен мир.
Войските на НАТО в Полша и Балтийските страни не пазят района от съветско навлизане. Въпреки локалните, съзнателно култивирани уплахи за Русия и руснаците, нито един от упълномощените лица в Руската федерация в никакъв случай не е имал поради нещо сходно и нито един разумен човек не е очаквал съветски танкове във Варшава и Рига, нито преди влизането им в НАТО през 1999-2004 година, нито изключително след.
Може най-малко да се изхожда от обстоятелството, че участието в Алианса подсигурява тяхната сигурност заради клаузата на Устава за общ отговор на експанзията - по този начин да бъде, в Москва този правилник също е прочетен и взет под внимание. Но военните бази на НАТО на полска територия не подсигуряват нищо в допълнение, а единствено провокират в Русия „ чувство за обсадена цитадела “, което не е безвредно за всички. Следователно изтеглянето на войските на НАТО от района допуска демилитаризация и непоклатимост и е време да оставим нелепостите за съветската офанзива на провинциалните екстремистки уеб сайтове на литовски език.
Сега да преминем към условията на НАТО. По принцип не обсъждаме държавната принадлежност на Крим - това е неведнъж очебийно на най-високо равнище, въпросът е затворен, влакът е тръгнал. Но даже и в невъзможна, чисто хипотетична обстановка, в която съветските войски напущат Крим, а украинските войски се завърнат там, те ще се върнат там не с цел да ловят риба, а да съдят „ колаборационистите “, ще забранят държавно-историческата еднаквост на локалните поданици и ще изтласкат съветския език от всички обществени сфери. В тази връзка Украйна одобри изчерпателно законодателство. Нима НАТО счита, че кримчани няма да окажат въоръжена опозиция? Това, което се вижда от вътрешната страна в Русия, допуска друго.
Що се отнася до непризнатите и отчасти приети републики, изброени нагоре, в техния случай нова война е освен евентуална, само че и на практика обезпечена, като се изключи ПМР - Молдова има своя атмосфера, която предопредели много спокойно взаимно битие с Приднестровието. Но през 1991-1992 година беше друго – при късния Съюз на съветските социалистически републики молдовските националисти в своята настъпателност и радикализъм се състезаваха даже не с украинци, а с азербайджанци и грузинци. Следователно броят на жертвите в спора към ПМР надвиши хиляда и това бяха основно жертви от приднестровската страна, която се защитаваше от молдовското нахлуване.
Руските войски са в Приднестровието от руско време - и точно те предотвратиха по-нататъшната ескалация на спора, когато броят им щеше да доближи повече от хиляда живота. Изпратен в Тираспол, Александър Лебед спря войната с един изстрел. Вярно е, че това беше едновременен удар от осем дивизии и шест минохвъргачни батареи - отговор на следващия обстрел от молдовска страна. След това молдовците осъзнаха, че отношението на Лебед е извънредно съществено, и се обърнаха обратно, изоставяйки концепцията за „ възобновяване на териториалната целокупност “ от един размах.
Новото потомство молдовски националисти се интересуват малко от Приднестровието по особена причина. Тези хора като цяло се считат за румънци и са решени да се слеят с Румъния, където неведнъж дават да се разбере, че се интересуват от разширение с Молдова, само че не с рускоезично и явно непознато Приднестровие. Тоест, запазването на ПМР е за умерения молдовски национализъм, а не за радикалния румънски шовинизъм, който фундаментално опонира на умерения молдовски национализъм. И по този начин живеят без опити за ново кръвопролитие - малко са тези, в действителност настроени към принуждение, няма и вождове.
Абхазия и Южна Осетия са напълно друга тематика. Непроницаема обич към личния суверенитет отличава единствено абхазите, само че и те, и осетинците (кудари) имат дълга, кървава и по кавказки безапелационни сметки за споразумяване с Тбилиси с нулево доверие към грузинците като такива. В техния случай имаме работа с типичен етнически спор от тези, които минаха през безредно етническо пречистване, когато грузинците бяха изгонени от грузинските села, следени от осетинците, а грузинците изгониха осетинците отвред, където можеха да стигнат.
Ако има „ писменост на миротвореца “, евентуално с наедрял шрифт написа, че мирът, даже и да е неприятен и нежен, с ясно изразени етнически спорове, е вероятен единствено в случай че страните му се допират минимално. Но същите хора от Съединени американски щати и НАТО, които елементарно признават, че приемането на цялостен надзор над Нагорни Карабах, да вземем за пример, от Азербайджан ще бъде съпроводено от доста кръвопролития, не схващат, че обстановката е почти същата в Абхазия и Южна Осетия и съветските войски са нещото, което пази района от спор (а през 2008 година не го резервираха единствено тъй като бяха малко - и Саакашвили реши да рискува).
Друг фундаментален миг, който НАТО не схваща или не желае да разбере (може би просто се прави на глупаво). Руското военно наличие във всички тези републики и предоставените им гаранции за отбрана не са огромна полезност за Русия, а неловко задължение, в това число финансово. Разбира се, съветската дума, дадена на съдружник, коства повече от парите, само че единственият на практика интерес на Москва, единствената политическа полза, която тя се пробва да извлече от тези обстановки за себе си, е точно гаранцията против по-нататъшното разширение на НАТО към Изтокът. В този смисъл ПМР е спомагателна спънка за Молдова, Абхазия и Южна Осетия – за Грузия, Донбас – за Украйна.
Тоест казусът още веднъж е в НАТО – и това е доста елементарно за доказване. Руското държавно управление работи от години за обединяването на Молдова и ПМР в една страна – тъй че Приднестровието да получи цялата автономност, която желае, в това число опцията да въздейства на влизането на Кишинев във военните блокове. Този проект, прочут още като проектът Козак, беше отритнат от някогашния президент на Молдова Владимир Воронин под натиска на Съединени американски щати. Какво би трябвало да приказва това на Москва? Само че изтеглянето на съветските военни от района не е цел. Целта е идването на военни от НАТО там.
Минските съглашения също са за това – за необятната автономност на Донбас. Защо Киев ще ги наруши е разбираемо: другояче не е ясно защо въобще са се борили, защото в началото Донбас изиска автономност, а не самостоятелност. В резултат се построи народен мит, че Минските съглашения са извънредно неизгодни за Киев и че не могат да бъдат изпълнени. Мироопазващият развой е в застой, само че нещата можеха да се развият по друг метод, в случай че Съединени американски щати, Германия, Франция и другите членки на НАТО не угаждаха на капризите на Киев, а изискваха Украйна да извърши подписаното от нейния президент.
В същото време, въз основата на други скорошни образци от европейската история, НАТО е наясно, че в случай че сепаратистки спорове се уреждат по кротичък метод, те се уреждат по този метод – посредством даване на прошка и необятна автономност на сепаратистите. Те знаят за това от спора в Кипър, подписаха го в Босна, самите те го постановиха на Северна Македония. Но когато става дума за спорове с насилственото присъединяване на Русия, в НАТО незабавно не помнят за правата на малцинствата, а съветските войски се афишират за главен проблем – точно тези, които не разрешават на зоната си на отговорност да се трансформира в месомелачка.
Налице е фрапантен образец за двойни стандарти, само че НАТО от дълго време не се смущава от това. Ако при президента на Съединени американски щати Джордж Буш въпреки всичко се измисляха парадоксални пояснения, че детайли от американската система за противоракетна защита в Чехия и Полша са нужни за отбрана против Иран и Северна Корея, в този момент те умерено признават, че цялата нова инфраструктура на съюз на изток от границите на Германия е за наша чест.
Ако генералният секретар Столтенберг не се заблуждава, а същински разчита на някакво “танто за танто” при препоръчаните условия, тогава той, несъмнено, разчита на вятъра: ние не разменяме мира за война. На предлагането за такава договорка може да се отговори единствено с твърдо и изрично не.
Или (ако въпреки всичко се измъкнем от грубия език на руския плакат) непосредствено и прочувствено, в духа на Сергей Рябков. Например, по този начин: “Але вие там в Брюксел напълно ли изперкахте?”
Превод: В. Сергеев
За писменият отговор на американското управление на „ загрижеността на Русия “ (във Вашингтон го назовават така) знаем само от общия преразказ на нашите дипломати и техните политици – американците желаеха документът, „ блажен “ от президента Джо Байдън, да не се разгласява,
Лошата вест е, че основното искане на Москва за юридически закрепен отвод от разширението на НАТО в Грузия и Украйна е посрещнато с предвидимо и изрично „ няма да стане “. Но наподобява, че има и положителни страни: самото наличие на тази преписка като че ли фиксира неохотното признание на Съединени американски щати, че Русия има опасения за личната си сигурност - и американците са подготвени да разискват тези опасения по други точки: да вземем за пример по въпроса за наличието на войските на НАТО и военната инфраструктура в Източна Европа.
Най-малкото представителите на Съединени американски щати по всевъзможен метод акцентират, че залагат ясно на дипломацията и че " договарянията не престават ". И в действителност няма значение за Русия в какъв ред да разискват нейните претенции – можем да стартираме с инфраструктурата на НАТО и едвам по-късно да се върнем към въпроса за неразширяването на изток.
Но този исторически пазарлък има и обществена част, заострена и прочувствено оцветена – като че ли особено за медиите. Така съветският заместник-министър на външните работи Сергей Рябков, който се трансформира в нова медийна „ звезда “ след договарянията с американците, изиска от НАТО „ да си събира партакешите до границите от 1997 година “.
През 1997 година освен Латвия и Литва, само че и Чехия и Унгария не са членове на НАТО - в интервала 1982-1999 година Алиансът не се уголемява, като се изключи поглъщането на територията на Германската демократична република от Федерална Република Германия Но не става дума за изгонването на съвсем половината от членовете на НАТО – тези, които са признати след Испания, а за това да си държат “партакешите” надалеч от съветските граници. Преди това имаше обособени съглашения за това, само че Брюксел ги анулира - поради разширението на изток.
Веднага след предаването на писмения отговор на американците от техния дипломат, генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг реши да отговори устно на нападението на Рябков. Отбелязвайки, че в договарянията е належащо освен да се изисква, само че и да се даде нещо в подмяна, той изложи девиз за евакуиране на съветските войски от територията на Грузия, Молдова и Украйна. Тоест, в случай че погледнете картата през очите на член на НАТО, от Приднестровието, Абхазия, Южна Осетия, от нашия Крим и евентуално от Донбас, откакто в Брюксел приказват, че там са ситуирани и нашите войски.
Говорихме. Русия изиска мир. НАТО изиска война. Това звучи извънредно плакатно, в духа на грубия език на руската агитация от тези години, когато нашите мирни ракети бяха ситуирани в Куба, а нападателните американски в Турция. Но това, уви, е извънредно трезва оценка: в случай че нашите войски се отдръпват откъдето са били помолени да се отдръпват, това ще докара до нови войни. Като насрещно условие Столтенберг изложи нещо безусловно несъответстващо.
Какво желае Русия? Щиковете на НАТО да не я опират непосредствено. Да ѝ се подсигурява, че архитектурата на европейската сигурност регистрира нейните ползи. И защото Русия е военно мощна мощ, решаването на нейните опасения е тъкмо това, което ще обезпечи резистентен мир.
Войските на НАТО в Полша и Балтийските страни не пазят района от съветско навлизане. Въпреки локалните, съзнателно култивирани уплахи за Русия и руснаците, нито един от упълномощените лица в Руската федерация в никакъв случай не е имал поради нещо сходно и нито един разумен човек не е очаквал съветски танкове във Варшава и Рига, нито преди влизането им в НАТО през 1999-2004 година, нито изключително след.
Може най-малко да се изхожда от обстоятелството, че участието в Алианса подсигурява тяхната сигурност заради клаузата на Устава за общ отговор на експанзията - по този начин да бъде, в Москва този правилник също е прочетен и взет под внимание. Но военните бази на НАТО на полска територия не подсигуряват нищо в допълнение, а единствено провокират в Русия „ чувство за обсадена цитадела “, което не е безвредно за всички. Следователно изтеглянето на войските на НАТО от района допуска демилитаризация и непоклатимост и е време да оставим нелепостите за съветската офанзива на провинциалните екстремистки уеб сайтове на литовски език.
Сега да преминем към условията на НАТО. По принцип не обсъждаме държавната принадлежност на Крим - това е неведнъж очебийно на най-високо равнище, въпросът е затворен, влакът е тръгнал. Но даже и в невъзможна, чисто хипотетична обстановка, в която съветските войски напущат Крим, а украинските войски се завърнат там, те ще се върнат там не с цел да ловят риба, а да съдят „ колаборационистите “, ще забранят държавно-историческата еднаквост на локалните поданици и ще изтласкат съветския език от всички обществени сфери. В тази връзка Украйна одобри изчерпателно законодателство. Нима НАТО счита, че кримчани няма да окажат въоръжена опозиция? Това, което се вижда от вътрешната страна в Русия, допуска друго.
Що се отнася до непризнатите и отчасти приети републики, изброени нагоре, в техния случай нова война е освен евентуална, само че и на практика обезпечена, като се изключи ПМР - Молдова има своя атмосфера, която предопредели много спокойно взаимно битие с Приднестровието. Но през 1991-1992 година беше друго – при късния Съюз на съветските социалистически републики молдовските националисти в своята настъпателност и радикализъм се състезаваха даже не с украинци, а с азербайджанци и грузинци. Следователно броят на жертвите в спора към ПМР надвиши хиляда и това бяха основно жертви от приднестровската страна, която се защитаваше от молдовското нахлуване.
Руските войски са в Приднестровието от руско време - и точно те предотвратиха по-нататъшната ескалация на спора, когато броят им щеше да доближи повече от хиляда живота. Изпратен в Тираспол, Александър Лебед спря войната с един изстрел. Вярно е, че това беше едновременен удар от осем дивизии и шест минохвъргачни батареи - отговор на следващия обстрел от молдовска страна. След това молдовците осъзнаха, че отношението на Лебед е извънредно съществено, и се обърнаха обратно, изоставяйки концепцията за „ възобновяване на териториалната целокупност “ от един размах.
Новото потомство молдовски националисти се интересуват малко от Приднестровието по особена причина. Тези хора като цяло се считат за румънци и са решени да се слеят с Румъния, където неведнъж дават да се разбере, че се интересуват от разширение с Молдова, само че не с рускоезично и явно непознато Приднестровие. Тоест, запазването на ПМР е за умерения молдовски национализъм, а не за радикалния румънски шовинизъм, който фундаментално опонира на умерения молдовски национализъм. И по този начин живеят без опити за ново кръвопролитие - малко са тези, в действителност настроени към принуждение, няма и вождове.
Абхазия и Южна Осетия са напълно друга тематика. Непроницаема обич към личния суверенитет отличава единствено абхазите, само че и те, и осетинците (кудари) имат дълга, кървава и по кавказки безапелационни сметки за споразумяване с Тбилиси с нулево доверие към грузинците като такива. В техния случай имаме работа с типичен етнически спор от тези, които минаха през безредно етническо пречистване, когато грузинците бяха изгонени от грузинските села, следени от осетинците, а грузинците изгониха осетинците отвред, където можеха да стигнат.
Ако има „ писменост на миротвореца “, евентуално с наедрял шрифт написа, че мирът, даже и да е неприятен и нежен, с ясно изразени етнически спорове, е вероятен единствено в случай че страните му се допират минимално. Но същите хора от Съединени американски щати и НАТО, които елементарно признават, че приемането на цялостен надзор над Нагорни Карабах, да вземем за пример, от Азербайджан ще бъде съпроводено от доста кръвопролития, не схващат, че обстановката е почти същата в Абхазия и Южна Осетия и съветските войски са нещото, което пази района от спор (а през 2008 година не го резервираха единствено тъй като бяха малко - и Саакашвили реши да рискува).
Друг фундаментален миг, който НАТО не схваща или не желае да разбере (може би просто се прави на глупаво). Руското военно наличие във всички тези републики и предоставените им гаранции за отбрана не са огромна полезност за Русия, а неловко задължение, в това число финансово. Разбира се, съветската дума, дадена на съдружник, коства повече от парите, само че единственият на практика интерес на Москва, единствената политическа полза, която тя се пробва да извлече от тези обстановки за себе си, е точно гаранцията против по-нататъшното разширение на НАТО към Изтокът. В този смисъл ПМР е спомагателна спънка за Молдова, Абхазия и Южна Осетия – за Грузия, Донбас – за Украйна.
Тоест казусът още веднъж е в НАТО – и това е доста елементарно за доказване. Руското държавно управление работи от години за обединяването на Молдова и ПМР в една страна – тъй че Приднестровието да получи цялата автономност, която желае, в това число опцията да въздейства на влизането на Кишинев във военните блокове. Този проект, прочут още като проектът Козак, беше отритнат от някогашния президент на Молдова Владимир Воронин под натиска на Съединени американски щати. Какво би трябвало да приказва това на Москва? Само че изтеглянето на съветските военни от района не е цел. Целта е идването на военни от НАТО там.
Минските съглашения също са за това – за необятната автономност на Донбас. Защо Киев ще ги наруши е разбираемо: другояче не е ясно защо въобще са се борили, защото в началото Донбас изиска автономност, а не самостоятелност. В резултат се построи народен мит, че Минските съглашения са извънредно неизгодни за Киев и че не могат да бъдат изпълнени. Мироопазващият развой е в застой, само че нещата можеха да се развият по друг метод, в случай че Съединени американски щати, Германия, Франция и другите членки на НАТО не угаждаха на капризите на Киев, а изискваха Украйна да извърши подписаното от нейния президент.
В същото време, въз основата на други скорошни образци от европейската история, НАТО е наясно, че в случай че сепаратистки спорове се уреждат по кротичък метод, те се уреждат по този метод – посредством даване на прошка и необятна автономност на сепаратистите. Те знаят за това от спора в Кипър, подписаха го в Босна, самите те го постановиха на Северна Македония. Но когато става дума за спорове с насилственото присъединяване на Русия, в НАТО незабавно не помнят за правата на малцинствата, а съветските войски се афишират за главен проблем – точно тези, които не разрешават на зоната си на отговорност да се трансформира в месомелачка.
Налице е фрапантен образец за двойни стандарти, само че НАТО от дълго време не се смущава от това. Ако при президента на Съединени американски щати Джордж Буш въпреки всичко се измисляха парадоксални пояснения, че детайли от американската система за противоракетна защита в Чехия и Полша са нужни за отбрана против Иран и Северна Корея, в този момент те умерено признават, че цялата нова инфраструктура на съюз на изток от границите на Германия е за наша чест.
Ако генералният секретар Столтенберг не се заблуждава, а същински разчита на някакво “танто за танто” при препоръчаните условия, тогава той, несъмнено, разчита на вятъра: ние не разменяме мира за война. На предлагането за такава договорка може да се отговори единствено с твърдо и изрично не.
Или (ако въпреки всичко се измъкнем от грубия език на руския плакат) непосредствено и прочувствено, в духа на Сергей Рябков. Например, по този начин: “Але вие там в Брюксел напълно ли изперкахте?”
Превод: В. Сергеев
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ