„И какво като е в инвалидна количка? Аз пак я обичам“.
Работя като здравна сестра в болница. Тази любовна история вълнуваше всички отделения, всички лекари и целия личен състав.
Някои даже се майтапиха, че пред очите ни се разиграва цялостен сериал. Всъщност тази история елементарно може да се появи по малкия екран и няма да остави никого апатичен.
Всичко стартира преди повече от половин година. Бях на промяна. Обадиха ни се от Бърза помощ и ни подредиха да подготвим лекари и личен състав. Няколко коли превозваха тежко ранени хора при пътен случай, станал близо до града ни.
Спокойните отдели и сънливите коридори се трансфораха в угрижен рой мравки. Всички бягаха нанякъде.
Бе аварирал рейс с пасажери на автомагистралата.
Докараха ни младо момиче, коеот бе потърпевшо при конфликта с камиона. Тъкмо отивало да си вземе изпитите. До нея вървеше някакъв мъж. Той явно имаше строшен нос и няколко обилни натъртвания, само че единствено сви плещи и оказа помощ на лекарите да я отведат в интензивно лекуване.
Момичето беше в безсъзнание. Едва когато тя беше в ръцете на лекарите, той седна под вратата, наведе глава на коленете си и стартира да плаче. По-късно и той бе прегледан от доктор.
Както по-късно разбрахме, това беше приятелят на момичето. След изпита възнамерявали да отидат някъде, където да се провиснал и да се забавляват. Но всичко се преобърнало.
Екипът на колата за спешна помощ сподели, че е оказал помощ на всички пасажери, които са били там и не е позволил никого до момичето, което е останало в рейса до идването на лекарите. И имаше за какво. С тези си контузии на гърба тя не можеше да бъде превозена по никакъв метод.
Няколко дни по-късно момичето бе преместено от реанимация в отделението. Прогнозите на лекарите не бяха положителни. Бе наранила тежко гърба си и надали в миналото щеше да проходи.
През цялото това време приятелят й не напусна болничното заведение. Той едвам се държеше на краката си. Дори се наложи лекарят да го изпрати принудително у дома.
Когато момичето пристигна на себе си, той седеше до нея и я държеше за ръка. Той я поддържа, когато лекарите й оповестиха диагнозата.
Дори не позволяваше на сестрите да се грижат за нея. Правеше всичко самичък. През цялото време, а това е повече от два месеца, до момента в който момичето беше в болничното заведение, индивидът идваше при нея всеки ден.
Носеше цветя, храна, плодове. Говореше с нея и се опитваше да я развесели.
А сега, в който инвалидната количка беше вкарана в отделението, той избърса сълзите й.
„ Никога няма да я оставя. Какво като е в инвалидна количка? Все още я обичам “, извика той в слушалката повече от един път, до момента в който стоеше на входа на болничното заведение.
Родителите на момчето се опитваха да го убедят да напусне приятелката си.
Но и тази история завърши или по-скоро последното нещо, което видяхме, беше по какъв начин момичето беше превозено от нашата болница до столична болница.
Момчето и родителите на момичето откриха парите и съумяха да договарят със експерти за интервенция, която можеше да върне момичето към естествен живот.
След тези събития дълго обсъждахме всичко и правехме догадки.
А преди седмица въпросният мъж пристигна в болничното заведение. Водеше за ръце момичето, което, подпирайки се на патерица, постепенно движеше краката си.
Те пристигнаха да благодарят на лекарите и екипа на Бърза помощ, които направиха всичко допустимо в точния момент. Цялата болница плачеше, когато гледаха тяхната обич.
