Седнах и обядвах в кафене на лятна веранда. Едно момче

Седнах и обядвах в кафене на лятна веранда. Едно момче пристигна при мен и сподели:

— Дайте ми самун, апелирам – жално помоли детето.

Обикновено не давам лепта на просяците, само че това малко момче, изглеждаше на шест или седем години. Освен това той не изиска пари, а храна. Не можех да му откажа и смятах, че хлябът е прекомерно малко нещо за едно дете.

— Слушай, момче, по какъв начин се казваш? – попитах усмихнато.

— Даниел — отговори той.

—  Много хубаво, аз съм Ася. Нека ти поръчам палачинки, става ли? — съгласи се момчето с необятна усмивка, само че съвсем незабавно се навъси и сподели:

— Мога ли да взема палачинки с мен? Имам сестра Яница, тя също желае да яде…

— Разбира се, че може.

Поръчах йогурт, палачинки и какао. Момчето просто се нахвърли върху храната. Личеше си, че не е ял от дълго време и че не е от заможно семейство. Реших да схвана повече за Даниел и да оказа помощ с каквото мога.

— Даниел, ти и сестра ти с кого живеете?

—  С моята прабаба, само че тя има доста дребна пенсия, тъй че отивам и изпросвам най-малко нещо за ястие.

—  Къде са родителите?

— Родители… Не знам. Никога не съм виждал татко ми, а майка ми… незабавно щом роди сестра ми, тя изчезна и в никакъв случай повече не се появява…

— Ти вървиш ли на учебно заведение?

—  Не, идната есен би трябвало да отида, само че единствено в случай че баба ми откри акта ми за раждане, тъй като не помни къде го е оставила. И даже не дадоха на сестра ми подобен лист хартия.

— Как не са го дали?

—  Мама я роди в банята. Видях през пукнатината и чух майка ми да крещи.

Направо побелях от това, което чух. Как по този начин? Малко дете да вижда по какъв начин майка му ражда. От такава панорама мъже и възрастни губят схващане, какво остава за малко дете.

Когато Даниел свърши да яде, му предложих да го заведа вкъщи. И споделих, че желая да се срещна със сестра му и прабаба му, на което той с наслада се съгласи.

Завихме палачинките и си тръгнахме. По пътя спряхме в един супермаркет и купих храна, с цел да имат какво да ядат.

Стигнахме до къщата, където живееше Данил. Тази къща изглеждаше на път да падне. Не мислех, че някой би могъл да живее в къщи като тази. Влязохме вътре.

Беше оскъдно и малко мръсно, в стаята имаше една баба, която лежеше на леглото и стенеше. Личеше си, че е доста болна. А двегодишно момиченце седеше на леглото си и си играеше с някакви парцали. Това бяха единствените играчки в жилището.

Опитах се да приказвам със остарялата жена:

— Бабо, по какъв начин се чувстваш?

— Зле… доста неприятно, дъще… Моля те, поседи с децата…

— Задължително! Сега ще ти извикам кола за спешна помощ.

Линейката откара старата жена. Казаха, че би трябвало да остане в болничното заведение. И взех децата с мен.

Въпреки че нямах никакво желание да ги осиновявам. Но въпреки всичко ги взех, тъй като моята тринадесетгодишна щерка в действителност обичаше децата и не искаше да ги дава на никое място.

Нямаше да ми разрешат да ги осиновя без моя брачен партньор,, само че доста оказа помощ фактът, че със брачна половинка ми не бяхме публично разведени. И си останахме в другарски връзки, тъй като той, щом чу цялата история, се включи и ни оказа помощ да осиновим децата.

Настанихме бабата в старешки дом. Там ще й е по-добре, в сравнение с в порутена къща. И има положителни условия, храна и, в случай че е належащо, висококачествено здравно обслужване.

Ето по този начин станах многодетна и щастлива майка на две ангелчета, попаднали в такава сложна житейска обстановка.