Самота – това е, което жените чувстват, когато чуят от

Самота – това е, което дамите усещат, когато чуят от лекаря: „ Трябва да се отстрани матката ви “. Първо – боязън, след това – самотност. Читателка реши да показа историята си, с цел да потвърди, че не сте сами! Всичко ще бъде наред!

„ Плоскоклетъчен карцином на шийката на матката “, това прочетох. И като че ли стана мрачно. Никога, в никакъв случай не можех даже да си показва, че това иска ми се случи. Пък и плоскоклетъчен, да знаеш що за животно е… Първото ми горещо предпочитание беше да върна времето обратно. Поне за половин час. Следващото ми предпочитание беше да се държа. Да не викам и да не рева. Да удържа треперещите ръце. Тихо да отида в кухнята и да опиша всичко на мъжа си. На кой различен?

Да кажа ли на мъжа си?

По-късно ще прочета в интернет, че доста лекари, става известно, поучават пациентите с такава диагноза да не споделят на съпрузите си за това. Не знам. Аз споделих незабавно. И той незабавно ме накара да изпия мощен чай и ме изведе на разходка в парка. И до момента в който се разхождахме, двеста пъти повтори, че всичко ще бъде наред, че ще се изцелявам. И че той е с мен.

На идващия ден отидохме на доктор. Не ме успокоиха съвсем… Обясниха, че са съумели да „ заловен “ всичко на ранен стадий и че е задоволително единствено да отстранен матката. — И ще спите умерено.

Дори да не боли би трябвало да се ревизира!

Аз съм на 49 години и цялостен живот съм се считал за късметлийка. Практически нямах работа с лечебни заведения – единствено когато родих дъщерите си. И внезапно това. Въпреки че тук, наподобява, също не беше без шанс. Все отново те са разкрили всичко по чиста случайност. Нямах никакви болки, съвсем нищо не ме притесняваше. Освен в случай че цикълът не се обърка и то не за ден-два, а мощно.

Голямата щерка непрестанно повтаряше: мамо, иди на доктор, не си била преглеждана от дълго време, мамо, не отлагай, просто се изследвай, мамо, предварителната защита избавя животи! Откъде научи това? В нашето семейство е всекидневно да заобикаляме лечебните заведения до последно, като чумата. Все отново там инжекциите и другите процедури са неприятни.

Преди да отидете в болничното заведение

И тогава трябваше да се срещна от близко с всички специалисти. Трябваше да обиколя доста лекари, да подарявам литри кръв и също – о, смут! – тази ужасна фиброгастроскопия (ФГС), когато би трябвало да поглъщате червата си (не измислиха ли нещо по-малко непоносимо през 21 век?), И не по-малко ужасяващ МРТ, когато би трябвало да лежите в „ саркофаг “ за половин час, имобилен, без връзка с външния свят.

Е, оправих се. От детството припадах при типа на спринцовка и в случай че трябваше да давам кръв от вена, незабавно предупреждавах: пригответе амоняк. Сега – пфф! Глупост някаква, споделям ви.

Списъкът беше напълнен. Специално купената директория беше набъбнала с листове хартия. Време беше да отида с всички тези неща при онкогинеколог. В районния онкологичен център. Какви думи… Но по това време към този момент бях съумяла да се овладея.

Ами в случай че грешаха?

Освен мъжа ми, както и преди, никой не знаеше диагнозата ми. Казвах радостно на родители и деца – няма ужасно, би трябвало да отстранен дребна миома, всекидневно нещо, не се тормозете. Въпреки че най-голямата, мисля, разбра всичко, когато пристигна да ме посети преди интервенцията … Но тя не го сподели – желязно момиче. Шегуваше се и ме развличаше.

Най-запомнящият се миг беше, когато седях и чаках резултатите от прегледа на анализите ми – тази процедура би трябвало да удостовери диагнозата и имашемалка вяра, че са сбъркали. Е, на всеки се случва! Е, несъмнено, че са сбъркали! Нищо не ме боли, здрава съм!

Трябваше да очаквам към два часа. В коридора на онкодиспансера. Отсреща седеше възрастен чичо, доста приказлив, до момента в който чакаше реда си, той описа на всички политическата си позиция и даже убеди някого в нещо. От време на време ме поглеждаше, а след това сподели: какво вършиме тук, млада и цъфтяща? Прибирайте се и в никакъв случай не идвайте тук, бъдете здрава!

Успях единствено да се усмихна принудително: главата ми бучеше – неточност е и съм здрава. Ако е по този начин, през днешния ден ще се напия, дадох обещание си аз, непиещата. Цяла чаша вино!

Но чудото не се случи. Вярно е, лекарят още веднъж удостовери: всички е уловено  в най-началния стадий, тъй че възможностите са доста положителни.

В болничното заведение също се майтапят и се смеят

За два дни се подготвих – нов халат, нова нощница, елементарни чехли, гумени чехли за баня … Електронна книга, зарядно за телефон, чаша, лъжица …

Отделение за четирима, две възрастни, доста приказливи лели и една по-млада жена Люси. Тя ми сподели незабавно: имате шанс, ще бъдете оперирана от началника на отделението, а не е толкоз елементарно да стигнете до нея. Началникът на катедрата е моя адашка, което одобрих като още един добър знак.

Атмосферата в отделението, учудващо, не е потискаща, както чаках. Всичко е напълно умерено, медицинските сестри и санитарите са деликатни и даже сърдечни, чистотата е на всички места. В коридора на нощното шкафче има три дузини оръфани книги.

В нашето поделение непрестанно има смях. 60-годишна жена не стопира да приказва. Понякога е досадно, само че разсейващо. Ситуацията се трансформира, откакто Люси е изведена от операционната. Ние сме тихи. Тя е бледа и слаба, непрекъснато мажат пресъхналите й устни с памучен тампон, натопен във вода. Но ден по-късно на Люси е разрешено да стане и аз деликатно, ръка за ръка, я развеждам из отделението. А на идващия ден е мой ред.

Операцията е зад мен, само че има още доста пред мен

По някаква причина въобще не е ужасно. Очевидно хапчето, което бях принудена да вземе рано сутринта, работи. Аз съм изцяло спокойна и доста сюрпризирана от това. В операционната виждам с любознание лампите под тавана и даже не ритвам, когато ръцете ми са закрепени с някакви необятни панделки. А след това мигам – над мен има различен таван.

Реанимация. Вече всичко е зад мен? Така е, нали? Но не ми разрешават да се отпусна – има някаква тръба в гърлото ми и те упорито ми повтарят: дишай!Дишай надълбоко, по-силно! Трудно е да вдишвам, тръбата пречи, желая да я извадя, само че не мога да подвигна ръцете си. Дишам, къде ще ходя… Но тогава ми споделят: отлично! – и в този момент съм на количка по коридора.

Най-много ме изненада неналичието на болежка. Е, имаше болежка, несъмнено, само че въобще не сериозна. Очевидно всички тези инжекции са свършили работата си.

В стаята бях посрещната като воин. Сега моите съседи се грижат за мен. Скоро лекарката пристигна и ми описа: създали лапароскопска интервенция, т.е. вместо прорез имало четири пункции, което значи, че всичко ще заздравее по-бързо. Отстранили и матката, и яйчниците…

Чувствах се изненадващо добре, само че не можех да приказвам: имах възпалено гърло след тези тръбички, доста желаех да пия вода и да си прочистя гърлото, само че към момента не трябваше да пия, да кашлям. Затова изпратих известие на брачна половинка си.

На идващия ден започнах да ставам постепенно. Виеше ми се свят и много постоянно ми се гадеше – обясниха ми, че това е реакция след упойката. Но вървях със личните си крайници, изглеждаше като благополучие. „ Таня, за какво ми е неприятно от самото начало? “ Изстенах, когато сестрата влезе в стаята. Тя реагира мигновено: „ Бременна сте. Анестезиологът мъж ли беше? Ето. Възползвал се е. “ Такъв е болничният комизъм. А смехът боли.

На идващия ден след интервенцията ми дадоха пилешки бульон, по-късно позволиха рядка каша и чорба. Но като цяло след три дни се почувствах много търпимо. Вървях по коридора – належащо е да вървя, с цел да не се образуват сраствания. През нощта даже отхвърлих инжекция с обезболяващо и това беше обикновено. Много е неприятно и мъчително при издърпване на дренажа.

Животът след отстраняването на матката

Седмица след интервенцията ме изписаха. На разлъка ми дадоха разпечатка с рекомендации: да си взема капки, нещо друго … Но най-важното е, че резултатите от хистологията станаха известни и ми споделиха, че всичко е наред, няма към този момент нищо злокачествено в тялото. Сега би трябвало да отида за надзорен обзор в онкологичния диспансер след три месеца, само че към този момент ще ме следят по местоживеене при онколог и гинеколог.

Вече в колата, излизайки от болничното заведение, видях долния ред в бележаййата. Там пишеше: „ Инвалидност – 3-та група “. „ Ще получиш пенсия, всичко е наред, не се разстройвай, добре, всичко е зад теб, в този момент всичко ще бъде наред “, това беше мъжът ми. А аз дълго време не можех да спра сълзите. Тогава рухнах, тъй като през всичките тези дни и седмици се държах добре, не омеквах. А в този момент ме доближи осъзнаването: аз съм човек с увреждания.

Е … Вече е вторият месец след интервенцията. Шевовете зараснаха, нищо не ме боли, от време на време леко ме боли корема. В продължение на три седмици имаше дребни изхвърляния, това е обикновено. По-лошо е другото – както се оказа, след такава интервенция идва „ хирургичният климакс “. Тоест, в случай че не беше интервенцията, тогава климаксът щеше да пристигна последователно, както при всички останали, а в този момент бях внезапно въвлечена в него.

И всички съпътстващи „ прелести “ – горещите талази, когато ти е топло, като че ли си пъхнал главата в печката, а след половин минута те побиват тръпки. Внезапна отмалялост. нервност. И по този начин ще бъде, както ми изясни лекарят, от два месеца до шест месеца, а може и повече. Предписаха ми хормонозаместителна терапия, уповавам се да помогне.

Но пък към този момент се научих да пребивавам с новия си статус. Приех себе си без този орган, който трябваше да бъде отстранен. Сега мога да кажа на всички: предварителната защита избавя живот! Не заобикаляйте лекарите, проверявайте се постоянно. В матката, както научих, няма нервни окончания, тъй че заболяването може да се развие там дълго време и няма да почувствате нищо, може да се открие единствено благодарение на проби.

И най-важното животът продължава. Това е просто миг, би трябвало да се изживее. Много желая да имам вяра, че всичко ще бъде наред отсега нататък.