Кошмарът на един баща - изповед на украинец, загубил жена си и децата си
Само до преди месец Сергей Перебейнис е благополучен със фамилията си. 23 години дели живота си със своята брачна половинка Татяна. Двамата са горди родители на 18-годишния Никита и 9-годишната Алиса. В края на февруари старата му майка се разболява от COVID-19 в Донецк. Сергей взема решение, че ще отиде да се грижи за нея. Няколко дни по-късно Русия нахлува в Украйна. Сергей остава блокиран в Донецк.
Сраженията се ожесточават, а съветската войска доближава град Ирпен, където са Татяна, Никита и Алиса. За да избави живота на децата си, Татяна взема решение да напусне града. По клетката на телефона Сергей наблюдава придвижването на жена си и децата си. В един миг сигналът се губи. Ужасът идва малко по-късно.
В Twitter, Сергей открива фотоси на следващата бомбардировка в региона Ирпен. А на една от тях, вижда сивият куфар на Татяна. Телата на жена му и децата му лежат на пътя, покрити с найлон. Сергей ги разпознава по облеклата. Това е изповедта на един татко, показана от Нова тв. Баща, който е изгубил всичко. И когато си помислите, че животът ви е сложен, си спомнете за Сергей. И по какъв начин една война унищожава ориси, прекършва фантазии и оставя деца вечно млади. В пресъхналите очи на оживелите им родители.
Благодаря, че приехте поканата ми за този диалог в този сложен миг за вас. Сергей напускате Донецк преди няколко години. Защо?
През 2014 година, преди осем години. Тогава стартира така наречен съветска пролет, в действителност беше почнало лятото. В целия район на Донецк стартираха пълномащабни военни дейности. Компанията, в която работих, взе решение да трансферира чиновниците в Киев. Всички, които работихме в Донецк бяхме евакуирани. Нашата постройка беше завзета от съветските наемници. Тогава бях в командировка, само че когато ни уведомиха, че офисът ни е високомерен от тази тайфа на Гиркин, по този начин наречения министър на защитата на Донецк, управлението ми предложи да остана в Киев и да работя там. И по този начин до 2022. Тогава една седмица след началото на обстрела в града, изгубих фамилията си. Жена ми и двете ми деца.
Разкажете ми за този ден – 6 март 2022 година
В този ден брачната половинка ми е желала на напусне Ирпен. Живеехме там от три години. Успяхме да си купим апартамент, направихме ремонт. Дотогава живеехме в Киев чартърен. На шести март жена ми, дружно с двете ни деца и със своите родители е желала да избяга от града през единствения път, по който можеше да се излезе с автомобил. Сутринта пуснаха информация, че на същия този път е била обстрелвана колона от цивилен коли. Общо 12 коли са потърпевши, 4 автомобила са били изцяло унищожени и там са починали хора.
Част от колите от колоната, по време на обстрела са съумели да се завърнат в града и са съобщили на хората, които са желали да се изтеглят, че към този момент е невероятно да изоставен града. Затова единственият излаз е бил през това село Романовка на река Ирпен, през взривения мост. Трябвало е да оставят автомобила и да продължат пеш. Моята жена, Татяна, с двете ми деца е вървяла напред, дружно с двете кучета. А нейният татко е бил малко по-назад, защото е бутал инвалидната количка с майката на Татяна. Това е било в 9 часа сутринта. Тогава е почнал минометния обстрел.
Първата мина се е взривила пред тях в реката. Заради това Татяна е избягала дружно с децата, с цел да потърсят скривалище под моста. Мисля, че сте видели към този момент тези фотографии, хората, които стоят под опустошения мост и чакат обстрела да свърши. Нейният татко и майка и малко са изостанали, тъй като не е съумял бързо да придвижи инвалидната количка, поради прекомерно стръмния надолнище. Той се е обърнал към други хора, които са му помогнали.
Тогава идва втората мина. Тя се взривява тъкмо под моста, където хората са се укривали. И от осколките, доколкото знам, е била ранена жена и нейното дете. Най-вероятно втората мина е провокирала суматоха измежду хората и те са напуснали това пространство под моста и са почнали да бягат към Романовка, където е имало рейс за евакуация. Тогава идната мина пада на асфалта, на самия път. В епицентъра на гърмежа се оказва моето семейство и доброволец, който им е помагал.
Загиват четирима души, жена ми, двете ми деца, доброволецът, а един боец от териториалната защита е бил ранен, тъй като е бил на самия път.
В обществените мрежи написахте „ Простете ми, не ви опазих със сърцето си “. Но, Сергей, какво може да направи един човек против цяла войска?
Вижте, тежко е да мисля за това. Аз се намирах надалеч от фамилията си на стотици километри. Бях в Донецк, в окупираните територии. Грижих се за болната ми майка и когато започнаха всички тези събития, аз бях под ключ. Не можех да напусна Донецк, тъй като в този миг в окупираните територии стартира насилствена готовност на цивилното население, т.е. на всички мъже. Имаше огромен риск просто да ме заловят на улицата и да ме отведат в някакво военно поделение, по този начин, както се получи с доста мъже в окупираните територии. Заради това ми беше доста мъчно да седнал съм надали не със скръстени ръце, да следя събитията и да не мога да оказа помощ с нищо на фамилията си.
Какви бяха проектите ви, какво си пожелахте като семейство на Нова година?
Плановете ни бяха да продължим живота си. Ние бяхме семейство да кажем от междинната класа. Аз работя в IT бранша и имам добър приход. Татяна работеше като финансов шеф също в IT компания и имаше доста добра заплата. Можехме да си позволим да вършим своите пътешествия. Обикаляхме Европа с кола. Дори съм бил три пъти в България. Бяхме в Слънчев бряг, Несебър, обиколихме крайбрежието сред Варна и Несебър. Във всички курорти, които през лятото са цялостни с чужденци, там постоянно е имало доста украинци. Имаме доста общо в културата, езикът ви е непосредствен до украинския, доста елементарно се разбирахме. Знаете, че в България хората над 50 години в огромната си част могат да приказват на съветски, а младите задоволително добре приказват британски. Да бъдем във вашата страна беше удобно и прелестно.
Вашият наследник – Никита – защо мечтаеше той?
Моят наследник стартира да се приготвя още в учебно заведение да бъде програмист. Аз го записах в разнообразни курсове в частни IT школи за образование. На него това му се удаваше и изборът му на университет беше елементарен. Той учеше в Киевския университет, беше втори курс. Показваше положителни резултати.
Когато стартира войната по какъв начин го обяснихте на 9 годишната ви щерка Алиса?
Ние чакахме това, което се случи. Когато аз потеглих от Ирпен на 20 февруари, политическата конюнктура към този момент беше задоволително напрегната. Много компании изтеглиха личния състав си от Украйна, доста посолства – и европейски, и американски изведоха дипломатите си от страната. Беше ясно какво ще се случи. Но до последно не вярвахме, че това ще бъде пълномащабна война. Аз, дружно с жена ми си мислехме, че това ще е следващото изостряне на спора в Донбас, в този район. Не вярвахме, че войната ще стартира на територията на цяла Украйна.
Каква щеше да стане като порасне Алиса?
За това ми е мъчно да приказвам. Тя беше едвам на девет години. Беше още в началните класове в учебно заведение. На нея и харесваше това, което харесват всички девойки на нейната възраст. Тя рисуваше добре, ходеше на спортни танци. Учеше британски. Как да кажа, занимаваше се с творчество, удаваше й се математиката. Не зная накъде щеше да поеме, не сме си говорили, тъй като и беше рано да избира специалност.
Сега, идват ли в сънищата ви?
Да, постоянно ги сънувам.
Ако имате 10 минути в този момент – какво бихте споделили на жена си и на децата си?
Не знам. Вероятно това, което споделих на жена си в последния ни телефонен диалог. Аз желаех амнистия по тази причина, че не съм с тях. Затова, че не сме дружно. Така се получи, по този начин се подредиха звездите, че всичко се прекатурна. И в случай че бях до тях, можеше да мога да оказа помощ или да трансформира нещо в тази обстановка. За това, което се случи аз упреквам себе си. Единственото, което мога да им кажа е, че не преставам да ги обичам. Спомням си всички тези 23 щастливи години от фамилния ни живот, които прекарахме дружно. Подкрепяхме се взаимно всяка минута. И се стремяхме да живеем почтено, да вършим проекти за бъдещето, за нашите деца и даже за внуците ни. Внуци, които аз към този момент няма по какъв начин да имам.
Това не е ваша виновност, Сергей. Казахте, че по време на обстрела сте били при болната си майка. Как се усеща тя в този момент?
Сега към този момент е добре. Вече не употребява О2, с цел да диша умерено. Тя може умерено и независимо да се движи и да се грижи за себе си. Нещата вървят към усъвършенстване.
Вие сте инженер, по какъв начин ще продължи животът ви оттук насетне?
Ще продължа да работя. Нашата компания не е серпантина активността си без значение от компликациите. Работя за огромен украински холдинг, това е един от най-големите експортьори на слънчогледово олио, пшеница и други селскостопански култури. Компанията ще продължи да работи без значение, че поради военните дейности е блокирана работата на доста от полетата. Жътвата не е почнала в доста от районите на страната. Това ще бъде сложна година както за Украйна, по този начин и за доста страни от света. Защото знаете, че Украйна е водещ експортьор на селскостопанска продукция.
Къде се намирате сега – не престават ли да падат ракети при вас?
В момента се намирам на релативно безвредно място. Това е на юг от Киевска област. Към момента дейни бойни дейности тук няма. Но на процедура всеки ден чуваме изстрелите от артилерията, сирени за въздушна паника. Ние повече няма да бягаме на никое място. Взехме решение да останем тук до край. В момента в Западна Украйна има задоволително бежанци. Да напуснем в посока Европа също не можем, по тази причина ще останем тук.
Как ще приключи този призрачен сън – по какъв начин ще приключи войната в Украйна?
Мисля, че ще приключи с победа за нас. Настроението в хората е такова, че никой няма да отстъпи и да се съобщи. Да, извънредно доста хора напуснаха страната. Но даже в Европа, те не престават да оказват помощ на тези, които останаха. Хората изпращат пари за поддържане на армията, за поддържане на доброволците. Украйна още веднъж се активизира по този начин, както през 2014 година и в този момент във всяко село има подразделения от териториалната защита. Хората отбраняват своите градове, своите села, своите домове, никой не възнамерява да бяга. Трябва всичко да свърши с победа.
Какво бихте споделили на Владимир Путин?
Нямам какво да му кажа. Този човек и неговото обграждане живеят в паралелна действителност. Те не схващат, кои сме ние, за какво живеем, за какво сме такива, каквито сме. Той презира украинците като нация. Неговата единствена цел е да ни унищожи. Всички изказвания, че това е приятелски народ, по тази причина, че Украйна би трябвало да се прочисти от някакви фашисти, бандеровци. Това всичко е част от техния успореден свят, в който живеят. Затова не искам да приказвам с него, тъй като просто няма да разбере нищо. Аз желая да дочакам този миг, в който тези хора ще седят на подсъдимата пейка, в европейски или интернационален съд или във боен арбитражен съд.
Благодаря доста. Бъдете мощен.
Сраженията се ожесточават, а съветската войска доближава град Ирпен, където са Татяна, Никита и Алиса. За да избави живота на децата си, Татяна взема решение да напусне града. По клетката на телефона Сергей наблюдава придвижването на жена си и децата си. В един миг сигналът се губи. Ужасът идва малко по-късно.
В Twitter, Сергей открива фотоси на следващата бомбардировка в региона Ирпен. А на една от тях, вижда сивият куфар на Татяна. Телата на жена му и децата му лежат на пътя, покрити с найлон. Сергей ги разпознава по облеклата. Това е изповедта на един татко, показана от Нова тв. Баща, който е изгубил всичко. И когато си помислите, че животът ви е сложен, си спомнете за Сергей. И по какъв начин една война унищожава ориси, прекършва фантазии и оставя деца вечно млади. В пресъхналите очи на оживелите им родители.
Благодаря, че приехте поканата ми за този диалог в този сложен миг за вас. Сергей напускате Донецк преди няколко години. Защо?
През 2014 година, преди осем години. Тогава стартира така наречен съветска пролет, в действителност беше почнало лятото. В целия район на Донецк стартираха пълномащабни военни дейности. Компанията, в която работих, взе решение да трансферира чиновниците в Киев. Всички, които работихме в Донецк бяхме евакуирани. Нашата постройка беше завзета от съветските наемници. Тогава бях в командировка, само че когато ни уведомиха, че офисът ни е високомерен от тази тайфа на Гиркин, по този начин наречения министър на защитата на Донецк, управлението ми предложи да остана в Киев и да работя там. И по този начин до 2022. Тогава една седмица след началото на обстрела в града, изгубих фамилията си. Жена ми и двете ми деца.
Разкажете ми за този ден – 6 март 2022 година
В този ден брачната половинка ми е желала на напусне Ирпен. Живеехме там от три години. Успяхме да си купим апартамент, направихме ремонт. Дотогава живеехме в Киев чартърен. На шести март жена ми, дружно с двете ни деца и със своите родители е желала да избяга от града през единствения път, по който можеше да се излезе с автомобил. Сутринта пуснаха информация, че на същия този път е била обстрелвана колона от цивилен коли. Общо 12 коли са потърпевши, 4 автомобила са били изцяло унищожени и там са починали хора.
Част от колите от колоната, по време на обстрела са съумели да се завърнат в града и са съобщили на хората, които са желали да се изтеглят, че към този момент е невероятно да изоставен града. Затова единственият излаз е бил през това село Романовка на река Ирпен, през взривения мост. Трябвало е да оставят автомобила и да продължат пеш. Моята жена, Татяна, с двете ми деца е вървяла напред, дружно с двете кучета. А нейният татко е бил малко по-назад, защото е бутал инвалидната количка с майката на Татяна. Това е било в 9 часа сутринта. Тогава е почнал минометния обстрел.
Първата мина се е взривила пред тях в реката. Заради това Татяна е избягала дружно с децата, с цел да потърсят скривалище под моста. Мисля, че сте видели към този момент тези фотографии, хората, които стоят под опустошения мост и чакат обстрела да свърши. Нейният татко и майка и малко са изостанали, тъй като не е съумял бързо да придвижи инвалидната количка, поради прекомерно стръмния надолнище. Той се е обърнал към други хора, които са му помогнали.
Тогава идва втората мина. Тя се взривява тъкмо под моста, където хората са се укривали. И от осколките, доколкото знам, е била ранена жена и нейното дете. Най-вероятно втората мина е провокирала суматоха измежду хората и те са напуснали това пространство под моста и са почнали да бягат към Романовка, където е имало рейс за евакуация. Тогава идната мина пада на асфалта, на самия път. В епицентъра на гърмежа се оказва моето семейство и доброволец, който им е помагал.
Загиват четирима души, жена ми, двете ми деца, доброволецът, а един боец от териториалната защита е бил ранен, тъй като е бил на самия път.
В обществените мрежи написахте „ Простете ми, не ви опазих със сърцето си “. Но, Сергей, какво може да направи един човек против цяла войска?
Вижте, тежко е да мисля за това. Аз се намирах надалеч от фамилията си на стотици километри. Бях в Донецк, в окупираните територии. Грижих се за болната ми майка и когато започнаха всички тези събития, аз бях под ключ. Не можех да напусна Донецк, тъй като в този миг в окупираните територии стартира насилствена готовност на цивилното население, т.е. на всички мъже. Имаше огромен риск просто да ме заловят на улицата и да ме отведат в някакво военно поделение, по този начин, както се получи с доста мъже в окупираните територии. Заради това ми беше доста мъчно да седнал съм надали не със скръстени ръце, да следя събитията и да не мога да оказа помощ с нищо на фамилията си.
Какви бяха проектите ви, какво си пожелахте като семейство на Нова година?
Плановете ни бяха да продължим живота си. Ние бяхме семейство да кажем от междинната класа. Аз работя в IT бранша и имам добър приход. Татяна работеше като финансов шеф също в IT компания и имаше доста добра заплата. Можехме да си позволим да вършим своите пътешествия. Обикаляхме Европа с кола. Дори съм бил три пъти в България. Бяхме в Слънчев бряг, Несебър, обиколихме крайбрежието сред Варна и Несебър. Във всички курорти, които през лятото са цялостни с чужденци, там постоянно е имало доста украинци. Имаме доста общо в културата, езикът ви е непосредствен до украинския, доста елементарно се разбирахме. Знаете, че в България хората над 50 години в огромната си част могат да приказват на съветски, а младите задоволително добре приказват британски. Да бъдем във вашата страна беше удобно и прелестно.
Вашият наследник – Никита – защо мечтаеше той?
Моят наследник стартира да се приготвя още в учебно заведение да бъде програмист. Аз го записах в разнообразни курсове в частни IT школи за образование. На него това му се удаваше и изборът му на университет беше елементарен. Той учеше в Киевския университет, беше втори курс. Показваше положителни резултати.
Когато стартира войната по какъв начин го обяснихте на 9 годишната ви щерка Алиса?
Ние чакахме това, което се случи. Когато аз потеглих от Ирпен на 20 февруари, политическата конюнктура към този момент беше задоволително напрегната. Много компании изтеглиха личния състав си от Украйна, доста посолства – и европейски, и американски изведоха дипломатите си от страната. Беше ясно какво ще се случи. Но до последно не вярвахме, че това ще бъде пълномащабна война. Аз, дружно с жена ми си мислехме, че това ще е следващото изостряне на спора в Донбас, в този район. Не вярвахме, че войната ще стартира на територията на цяла Украйна.
Каква щеше да стане като порасне Алиса?
За това ми е мъчно да приказвам. Тя беше едвам на девет години. Беше още в началните класове в учебно заведение. На нея и харесваше това, което харесват всички девойки на нейната възраст. Тя рисуваше добре, ходеше на спортни танци. Учеше британски. Как да кажа, занимаваше се с творчество, удаваше й се математиката. Не зная накъде щеше да поеме, не сме си говорили, тъй като и беше рано да избира специалност.
Сега, идват ли в сънищата ви?
Да, постоянно ги сънувам.
Ако имате 10 минути в този момент – какво бихте споделили на жена си и на децата си?
Не знам. Вероятно това, което споделих на жена си в последния ни телефонен диалог. Аз желаех амнистия по тази причина, че не съм с тях. Затова, че не сме дружно. Така се получи, по този начин се подредиха звездите, че всичко се прекатурна. И в случай че бях до тях, можеше да мога да оказа помощ или да трансформира нещо в тази обстановка. За това, което се случи аз упреквам себе си. Единственото, което мога да им кажа е, че не преставам да ги обичам. Спомням си всички тези 23 щастливи години от фамилния ни живот, които прекарахме дружно. Подкрепяхме се взаимно всяка минута. И се стремяхме да живеем почтено, да вършим проекти за бъдещето, за нашите деца и даже за внуците ни. Внуци, които аз към този момент няма по какъв начин да имам.
Това не е ваша виновност, Сергей. Казахте, че по време на обстрела сте били при болната си майка. Как се усеща тя в този момент?
Сега към този момент е добре. Вече не употребява О2, с цел да диша умерено. Тя може умерено и независимо да се движи и да се грижи за себе си. Нещата вървят към усъвършенстване.
Вие сте инженер, по какъв начин ще продължи животът ви оттук насетне?
Ще продължа да работя. Нашата компания не е серпантина активността си без значение от компликациите. Работя за огромен украински холдинг, това е един от най-големите експортьори на слънчогледово олио, пшеница и други селскостопански култури. Компанията ще продължи да работи без значение, че поради военните дейности е блокирана работата на доста от полетата. Жътвата не е почнала в доста от районите на страната. Това ще бъде сложна година както за Украйна, по този начин и за доста страни от света. Защото знаете, че Украйна е водещ експортьор на селскостопанска продукция.
Къде се намирате сега – не престават ли да падат ракети при вас?
В момента се намирам на релативно безвредно място. Това е на юг от Киевска област. Към момента дейни бойни дейности тук няма. Но на процедура всеки ден чуваме изстрелите от артилерията, сирени за въздушна паника. Ние повече няма да бягаме на никое място. Взехме решение да останем тук до край. В момента в Западна Украйна има задоволително бежанци. Да напуснем в посока Европа също не можем, по тази причина ще останем тук.
Как ще приключи този призрачен сън – по какъв начин ще приключи войната в Украйна?
Мисля, че ще приключи с победа за нас. Настроението в хората е такова, че никой няма да отстъпи и да се съобщи. Да, извънредно доста хора напуснаха страната. Но даже в Европа, те не престават да оказват помощ на тези, които останаха. Хората изпращат пари за поддържане на армията, за поддържане на доброволците. Украйна още веднъж се активизира по този начин, както през 2014 година и в този момент във всяко село има подразделения от териториалната защита. Хората отбраняват своите градове, своите села, своите домове, никой не възнамерява да бяга. Трябва всичко да свърши с победа.
Какво бихте споделили на Владимир Путин?
Нямам какво да му кажа. Този човек и неговото обграждане живеят в паралелна действителност. Те не схващат, кои сме ние, за какво живеем, за какво сме такива, каквито сме. Той презира украинците като нация. Неговата единствена цел е да ни унищожи. Всички изказвания, че това е приятелски народ, по тази причина, че Украйна би трябвало да се прочисти от някакви фашисти, бандеровци. Това всичко е част от техния успореден свят, в който живеят. Затова не искам да приказвам с него, тъй като просто няма да разбере нищо. Аз желая да дочакам този миг, в който тези хора ще седят на подсъдимата пейка, в европейски или интернационален съд или във боен арбитражен съд.
Благодаря доста. Бъдете мощен.
Източник: glasnews.bg
КОМЕНТАРИ