Родих на 29 години. Съпругът ми и аз бяхме женени

Родих на 29 години. Съпругът ми и аз бяхме женени към този момент четири години. Когато разбрахме, че съм бременна, доста се зарадвахме, тъй като беше планувано. С огромно неспокойствие чакахме това дете.

Износих детето елементарно. Нямах токсикоза или отичане. Няколко пъти обаче попаднах в болница. Но това е друга тематика. Обичах бебето, което нося с цялото си сърце. Постоянно му говорех, слушахме друга музика, четях му книги.

И тогава в 23-та седмица разбрах, че ще имаме момиченце. Любовта ми стана още по-голяма, тъй като мечтаех единствено за момиче.

Дойде значимият ден. Времето за раждане. Раждането продължи цели 12 часа. Най-сетне ми дадоха моето мъничко, крещящо бебе на ръце и нямах никакви страсти. Тогава не обърнах внимание на това, тъй като имах доста други терзания, даже не можех да извършвам инструкциите на лекарите, тъй като лежах с температура към 40.

Късно през нощта ме реалокираха в болничната стая. Тогава даже не мислех, че това са последните часове от моя спокоен живот. Следващите няколко месеца бяха като пъкъл. Мразех всички: себе си, брачна половинка си и това създание, което в никакъв случай не млъква нито за минута.

Онази нощ въобще не спах. Докато щерка ми спеше на гърдите ми, ме беше боязън да заспя, с цел да не я смачкам. Цяла нощ гледах сериали и играех компютърни игри, с цел да се разпръсквам от съня. А когато майка ми седна да се занимава с бебето, с цел да мога аз да си умря, аз към момента не спях.

Когато щерка ми беше на шест месеца, нещата се усъвършенстваха малко. Вече бях построила избрана рутина и започнах да дремя едновременно с щерка ми. Но към момента се ядосвах на себе си, че не изпитвам нищо към детето. Че не я одобрявам.

Скоро се помирих с това и просто се пробвах да извършвам добре отговорностите си на майка. Не желаех, само че трябваше. Укорявах се за това и се усещах зле, непрекъснато бях в меланхолия. Не можах да го трансформира.

Но си припомням доста добре деня, в който разбрах, че обичам бебето си.

Дарина беше на 10 месеца и този ден тя и баба й се разхождаха на детската площадка. Тя вървеше с гумените си ботуши през локвите. Отидох до магазина и се върнах с тежки чанти.

И това радостно дете, като ме видя, се затича да ме посрещне. Бабата хукна след нея, а около мен мина кола. Стори ми се, че колата профуча с нереална скорост. В този миг целият ми живот мина пред очите ми. И изключително ясно видях последните 10 месеца: първата усмивка, първата стъпка, първата дума „ мама “.

Страх, подправен с безгранична обич, ме извърши до краен лимит. И тогава разбрах какъв брой доста обичам дребната си хубавица и в никакъв случай не бих я оставила без грижите си.

От този ден нататък любовта ми към нея пораства всяка секунда. 

Случва се майчините усеща да не дойдат незабавно. При някои лишава време. Но ще дойдат, бъдете сигурни.