Роденият през 1957 г. Джон Ортбърг е едновременно клиничен психолог,

Роденият през 1957 година Джон Ортбърг е по едно и също време клиничен психолог, теолог и свещеник, който споделя убеждението на Чарлз Буковски, че всички са естествени, само че единствено до момента в който не ги опознаеш. Ортбърг е издал повече от 10 книги, в които с изключение на свежото му възприятие за комизъм, ще откриете по какъв начин да употребявате християнската мъдрост в практичното всекидневие.

(Morning Sun, 1952, by Edward Hopper)

Когато стартираме някакви взаимоотношения с илюзията, че хората са естествени, ние се съпротивляваме на истината, че те не са такива. Започваме да вършим безкрайни опити да ги променим, да ги направляваме или да се преструваме, че са такива, каквито не са. Един от белезите на зрелостта е приемането на обстоятелството, че всеки човек е „ както е “.

Да одобряваме хората не значи да утвърждаваме всичко, което вършат. Но значи, че продължаваме да желаем най-хубавото за тях без значение от това, което вършат.

Всеки един от нас - всички ние като овце - има привички, които не може да контролира; действия в предишното, които не може да промени; недостатъци, които не може да поправи. Такива са и героите, с които Бог би трябвало да работи. И по този начин, както е допустимо стъклото да се счупи и нитроглицеринът - да избухне, по този начин е допустимо и ние да вършим зло при „ подобаващи “ условия. Теолозите назовават това „ безнравственост “. Ние лъжем и жертваме истината единствено за няколко $. Клюкарстваме поради моментното възприятие на предимство. Опитваме се да създадем подправено усещане за продуктивността си на работното си място, с цел да се издигнем по-бързо. Стремим се да сплашим чиновниците си или децата си, с цел да имаме надзор или просто да се любуваме на чувството за власт.

Тъй като в сърцето си знаем, че не би трябвало да бъдем такива, ние се опитваме да прикрием своята странност. Всеки един от нас се преструва, че е по-здрав и по-любезен, в сравнение с е в действителност; впускаме се в нещо, което бихме могли да назовем „ ръководство на поквареността “.

Покварата е духовно положение - нашата подготвеност да нараним останалите или да допуснем да бъдат засегнати, в случай че това спомага за постигането на нашите цели за сигурност, удовлетворява егото ни или задоволява желанията ни.

Копнежът да се приближиш и свържеш, да обичаш и да бъдеш обичан, е най-настойчивият блян на душата. Колкото и да са разочароващи хората, мъчно бихме могли да им намерим подобаващ сурогат.

Нищо не може да се съпостави с болката от самотата. При толкоз милиарди хора по света някой би трябвало да измисли система никой да не се усеща уединен. Ако самотата е постоянно срещана при дамите, при мъжете тя е с размерите на зараза. Самотата има такова жило, че на процедура хората признават, че са самотни при анонимни анкети, само че когато ги помолят да посочат името си, те споделят, че са самостоятелни и себедостатъчни.

Самотата, твърди Майка Тереза, е проказата на актуалното общество. А никой не желае другите да знаят, че е скверен.

Независимо с какъв брой малко пари разполагаме, без значение на кое ходило сме в нечия корпоративна стълбичка на триумфа, в края това, което всички откриват, е, че най-важни са другите хора. Човешките същества, които се отдават на хубостта на взаимоотношенията - които имат другари, с които да се смеят, да плачат, да учат, да се карат, да танцуват, да живеят, да обичат, да остареят и да умрат, - са хората, които водят прелестен живот.

Хората с неприятни здравословни привички (пушене, неприятни хранителни привички, затлъстяване или приложимост на алкохол), само че със мощни обществени връзки, живеят доста по-дълго от хората със страхотни здравословни привички, само че живеещи изолирано. С други думи, по-добре е да ядете пасти с положителни другари, в сравнение с броколи - сами.

Когато двама души се свързват, когато техните същества се слеят по този начин, както телата се сливат при сексуален акт, нещо се прелива от единия към другия, което има силата да лекува душата от най-дълбоките й рани и да възвръща здравето й. Онзи, който получава, претърпява насладата на изцелението. Онзи, който дава, изпитва още по-голяма наслада от това, че е употребен за излекуване.

Изискването за същинската фамилиарност е части от умерено време. Ако мислите, че можете да вмъкнете задълбоченото другарство в пролуките на претъпкания си график - помислете още един път. Мъдрите хора не се пробват да прекарат другарството, родителството или брака си през микровълнова фурна.

Представете си какъв би бил животът ви, в случай че всички превземки изчезнат от него. Представете си свободата и облекчението, в случай че не би трябвало да убеждавате никого, че сте по-умни или по-добри, в сравнение с сте в реалност. Няма потребност да се преструваме на по-сияещи, в сравнение с сме в реалност. Ние можем да живеем с “открити лица ”.

Някои хора се крият зад повърхностни разговори. Те могат да поддържат лековати диалози и даже да се оправят прекомерно добре. Говорят свободно за времето, за работата си или обичания си тим. Но всичките им думи са единствено един щит. Те крият сърцата си.

Други се крият зад хумора. Може да имат страхотната заложба да ви разсмиват. Но с времето ще забележите, че когато диалогът стане малко по-напрегнат, печален или прекомерно персонален, те отново намират метод да пуснат някоя смешка. Скриват се зад усмихнатото си лице.

Трети пък употребяват за було интелигентността си. Други се преструват на невежи. Някои се крият зад ангажираност, в работата си, в голямата си подготвеност и триумф.

Ако носите було на сърцето си, в случай че добре се справяте с установяването на това, какво желаят другите хора и по-късно им го осигурявате, в случай че сте овладели до съвършенство изкуството да се представяте в „ верния облик “ - може да впечатлите някои хора. Но ще ставате малко по-малко сияйни, малко по-малко витални с всеки минал ден. Може да впечатлите хората, само че няма да си спечелите другари. По подигравка на ориста ние сме привлечени от хората, които живеят с открити лица.

Иронията в маските е, че въпреки да ги носим, с цел да накараме другите хора да си мислят хубави неща за нас, те биват привлечени от нас единствено когато свалим маските.

Да познавате и да бъдете опознати е нещо, което визира същността на живота. Не можете да бъдете изцяло обичани, в случай че не сте изцяло опознати. Можете да бъдете обичани единствено в степента, до която сте опознати. Можете да бъдете изцяло обичани, в случай че сте изцяло опознати.

Всяка дума, изговорена от нас, има силата или да даде живот на хората, или да унищожи парченце от техния дух и жизнеспособност.

Има директна връзка сред броя на думите, които произнасяте, и броя на греховете, които правите. Това значи и още нещо: един от най-простичките способи да си помогнете е да спрете да говорите толкоз доста.

Лъжата е единствено една от формите на вербалните грехове. Прибавете клюкарстването, злословията, обидите, ласкателствата, неспазените обещания, придаването на неправилно усещане - купчината стартира да пораства.

Когато практикуваме безмълвие, започваме да научаваме удивителни неща. Че можем да живеем, без да настояваме да имаме последната дума. Че можем да живеем, без да се опитваме да направляваме това, което другите мислят за нас. Че можем да живеем, без да печелим всеки спор, без да постановяваме властта си над всяко решение, без постоянно да привличаме вниманието към себе си.

Когато престанем да приказваме, имаме опция да се ангажираме с най-важното умеене, изграждащо интимността: слушането.

По подигравка на ориста ние се опитваме да впечатлим хората, пробвайки се да им кажем умни или смешни неща, а в това време нищо не построява човешките същества по този начин, както възприятието, че те са били задълбочено и деликатно изслушани. Ние обръщаме внимание и това е най-ценната валута, която бихме могли да притежаваме.

Има хора (поне по този начин се твърди), които в действителност не обичат шоколад. Има фенове на чая, които намират аромата на прясно смляно и сварено кафе рано заран за изцяло устоим. Но има един апетит, който е повсеместен. Никога няма да срещнете човек, който не копнее за повече наслада. У. Х. Оден написа: „ Не мога да намеря обща отличителна линия измежду хората, които одобрявам или на които се удивлявам. Мога обаче да я открия измежду хората, които обичам: всички те ме карат да се дръзвам “. По-често, в сравнение с си мислите, когато хората са уплашени, обезпокоени, заети с грижи, самотни или уплашени, те носят този знак тъкмо под повърхността: „ Необходима ми е наслада - апелирам, помогнете ми да се отпусна! “.

Изразяването на достоверно благополучие е това, което учените назовават скулеста усмивка. Тя носи името си от мускулите на скулите, който я пораждат. Белезите на скулестата усмивка са следните: крайчетата на устните се обръщат нагоре и край очите се появяват бръчиците „ патешки крайник “. Точно тук връзката сред човешкото тяло и човешкия дух е най-удивителна. По силата на волята можем да покажем учтива усмивка или усмивка за фотография. В тези случаи устните на хората се обръщат нагоре, само че не се виждат бръчиците „ патешки крайник “;

Учтивата усмивка може да бъде манипулирана; ето за какво усмивките на хората на публични фотоси постоянно наподобяват по този начин изкуствено. Но скулестата усмивка мъчно може да бъде фалшифицирана. Това е усмивка, която се отразява чак в очите. Разликата може да се улови в най-ранна възраст. Петмесечните бебета демонстрират усмивка с очните мускули, когато при тях се появи майката, само че усмивка без очните мускули, когато при тях пристигна непознат човек.

Хората, които не се възприемат съществено, са страховит подарък за всички към тях.

Ако сте подготвени да се отпуснете, даже допускането на неточности може да се трансформира в мост към другите хора.

Всички бихме желали взаимоотношенията ни просто да процъфтяват от единствено себе си, без никакво внимание от наша страна, само че не става по този начин. Всяка връзка е един строителен обект.

Всяко наше взаимоотношение с различен човек включва освен обмяна на информация или осъществяване на задания, само че и повлиява на настроението и отношението му. Емоциите са по-заразни от грипа.

Когато имате подобен другар, той може да ви каже: „ Ей, би трябвало да отида до сметището в Петалума - искаш ли да дойдеш с мен? “, и вие напълно откровено не можете да си спомните нищо друго на света, което бихте желали да вършиме. По същия метод скучният или провокиращ човек може да ви предложи да ви заведе на безценен ресторант, а по-късно да ви предложи билети за ужасно зрелище и с цялата си откровеност бихте предпочели да си останете вкъщи и да гледате по малкия екран предаване за градинарството.

Не сме основани да преминем през живота със свити плещи. Създадени сме, с цел да гледаме живота право в лицето. Но никой от нас не може да се оправи самичък. Това е подарък, който можем взаимно да си помогнем да получим.

Да бъдеш жив, значи да бъдеш в спор. Това е част от танца на таралежите. Много хора избират да се преструват, че спорът не съществува. Понякога си мислят, че отсъствието на спор автоматизирано се трансформира в белег на духовна зрялост. За страдание, това не постоянно е по този начин.

Общуването постоянно включва някакъв тип заричане без значение дали то е изказано на глас, или не. Това е обещанието за посвещение и преданост: в един свят на неустановеност ти можеш да разчиташ на мен. Когато това заричане бъде нарушено, нечие сърце бива съкрушено. Никой не може да ни обича по този начин, както някой, на който сме дали сърцето си, само че пък и никой не може да ни нарани по този начин, както този човек.

Има два метода да се живее с болката: методът на отмъщението и методът на прощението. Първият води към гибел, вторият - към живот.

Хората от време на време споделят, че „ да схванеш всичко значи да простиш всичко “. Но в прочут смисъл това е напълно погрешно. Прощението е нещо, което е належащо тъкмо когато няма рационални учредения за пояснение за какво дадени хора са постъпили по даден метод. Прощението не значи толериране на неприятното държание или превземане, че нещо не е чак толкоз неприятно. Когато дадена постъпка е извинима, тя не се нуждае от прощение.

Прощението не е равнозначно на забравянето. Всичко, което е належащо за забравянето, е слаба памет. Забравям къде съм си паркирал колата или къде съм си оставил ключовете. Това не значи, че душата ми е напреднала в развиването си, а просто че сигналите в нервната ми система нещо не са наред. Понякога, в случай че болката е задоволително мощна, тя може да бъде заровена от боязън или контузия. В Известен смисъл болката е забравена, само че не е била простена. Прощението е належащо тъкмо тогава, когато ние не можем да забравим породеното ни зло.

Прощението не е равнозначно и на одобряването. Понякога хората си мислят, че да простиш на някого значи да се одобриш с него без значение от всичко - брачната половинка да се върне при бруталния си брачен партньор, който я бие, или предприемачът да приема още веднъж нечестния си сътрудник всякога, когато той пожелае. Въпреки че няма единогласие по въпроса измежду пишещите по етични тематики, мисля, че прощението и одобряването са две обособени неща. Прощението се случва в сърцето на индивида. То може да бъде харизано даже в случай че другият човек не моли за него или не го заслужава.

Прощението е належащо тъкмо тогава, когато извинението или толерирането, или приемането не са задоволителни. Първата фаза на прощението е решението да не се опитваме да причиним същата болежка на този, който ни е наранил. Когато прощавам, аз се отхвърлям от правото си да нараня. Въпреки че може да сте ме наранили умишлено, персонално и надълбоко, аз прекратявам закона на отмъщението. Въздържам се от инстинктивната реакция на отплатата. Не работя, не се любувам на желанието си да ви видя да се гърчите. Когато ви прощавам, аз ви избавям от дребния затвор в мозъка ми, където ви държа в плен. Стремя се да спра фантазиите си за възмездие, в които вие сте измъчвани или ви уволняват от работа, или внезапно напълнявате с 30 кг.

Прощението стартира тогава, когато се откажем от съревнованието за компенсация. Това е мъчно, защото желанието за възмездие е естествената реакция на наранената душа. Историите за възмездие постоянно сграбчват вниманието ни. Не бих се изненадал, в случай че отмъщението е тематиката най-малко на половината от филмите, предавани по кината през днешния ден.

Когато не желаеме да извиним на другия човек, ние сме склонни да мислим единствено неприятни неща за него. Мислим за него единствено в подтекста на болката, която ни е предизвикал. Искаме да забравим човешкото му лице.

Когато прощаваме, започваме да виждаме по-ясно. Не подценяваме болката, само че гледаме оттатък нея. Преоткриваме човешкото лице на оня, който ни е наранил. Вече не се надявате единствените му гости да са амбулантните търговци или данъчните. Надявате се да му се случат положителни неща. Може да чуете някой да приказва общително по негов адрес, без вътрешно да крещите опpoвережения. Разбира се, това не се случва внезапно. Обикновено не се случва и един път завинаги; ще има моменти на проваляне, моменти, когато ще ви се желае да научите,  че е оплешивял или му е било отказано да бъде назначен на добра работа. Но сърцето ви ще е ориентирано в вярната посока.

Ако не простите - в случай че позволите на гордостта, обидата, заинатеността и отбранителността да препречат пътя ви - вие ще се превърнете в прекомерно недопечен и горчив човек. Ще носите задължение, което ще смаже човешкия образ на духа ви. От ден дневно ще ставате все по-студени и по-студени. Ще умрете.

От Джон Ортбърг: „ Всички са естествени, до момента в който ги опознаете “, изд. „ Нов живот “

Изображения: Edward Hopper (1882 ~1967) - en.wikipedia.org