Роденият през 1875 Антонио Мачадо и Руис е поет и

Добри хора са, които живеят, работят, преживяват и мечтаят ~ Антонио МАЧАДО

Роденият през 1875 Антонио Мачадо и Руис е стихотворец и прозаик, драматург, мъдрец, есеист и в действителност най-четения испански стихотворец през днешния ден. През 1903, дружно със сънародника си Хуан Рамон Хименес, поставят началото на актуалната испанска лирика. През 1927 е определен за теоретичен помощник в Испанската Кралска Академия за езика. По време на Гражданската война урежда литературното списание „ Днешна Испания “ и брани с перо и слово Републиката. Умира в заточение през 1939 в Колиур, Франция.

Antonio Machado (26.07.1875 ~ 22.02.1939) by Frederic Masriera Vila

ИЗБРОДИХ МНОГО ПЪТИЩА
Избродих доста пътища,
прекосих толкоз пътеки,
плавах в 100 морета
и спирах в 100 пристанища.

По всички краища видях
кервани от горест,
високомерни и меланхолични
пияници като черни сенки,

педанти в облеклата
които гледат, мълчат и мислят
че знаят, тъй като не пият
виното от таверните.

Лоши хора, които вървят
и вървят, заразявайки земята…

И по всички краища срещнах хора,
които танцуват или играят
когато могат, и обработват
своите четири педи земя.

Ако дойдат на някое място,
в никакъв случай, не ги питат от кое място идват.
Когато пътуват, яздят
остарялото си муле,

и не познават бързината
даже и в празнични дни.
Където има вино, пият вино;
където няма вино – чиста вода.

Добри хора са, които живеят,
работят, претърпяват и мечтаят
и един ден като всички
почиват в земята.

ДЕТСКИ СПОМЕН
Един зимен следобяд,
тъмен и леден.
Гимназистите учат. Монотонен
дъжд чука по стъклата.

Час е. На един афиш
е показан Каин
обречен на смърт, и мъртвия Авел,
с алено леке.

Със звънец гласовит и кух
гърми учителя, един дъртак
зле облечен, слаб и изсъхнал,
който носи книга в ръка.

И всички в детски хор
пеят урока:
хиляда пъти по 100, 100 хиляди;
хиляда пъти по хиляда, един милион.

Един следобяд тъмен и леден
на зимата. Гимназистите
учат. Монотонност
от дъжда в стъклата.

АЗ СЛУШАМ ПЕСНИТЕ
Аз чувам песните
от старите ритми,
които децата пеят
когато в кръг играят,
и изливат в хор
своите души които бленуват,
както изливат своите води
каменните чешми:
с еднообразност
на безконечни смехове,
които не са весели;
със остарели сълзи,
които не са горчиви,
и приказват страдания,
тъгите на любовта
от античните митове.

На устните на децата,
песните носят
смътната история
и ясната скръб;
както чистата вода
носи приказките
на старите любови,
които в никакъв случай не се описват.

Играейки, в сянката
на остарял площад,
децата пееха…

Каменната чешма
изливаше своето постоянно
стъкло от легенда.

Пееха децата
наивни песни
за нещо, което се случва
и в никакъв случай не идва:
смътната история
и ясната тъга.

Продължава описа си
спокойната чешма.
Историята е заличена,
споделя скръбта.

ПАРАБОЛА
Едно дете сънуваше
там конче от картон.
Очи отвори то
и кончето му литна.
Едничко бяло конче
детето отново сънува;
държеше го за гривата…
Сега не ще избегнеш!
И щом го хвана, в момент
детето се разсъни.
Държеше си пестника сгънат!
И кончето избяга!
Остана в размисъл детето
и мислеше, че същинско е
сънуваното конче.
И към този момент не сънува.
Момче детето стана,
момчето пък се влюби,
възлюбената му сподели:
– Ти истина ли си или не си?
А щом момчето стана дъртак,
намерения: – Сън е всичко,
сънуваното кончеЮ
и същинското конче.
А щом пристигна гибелта,
сърцето стареца попита
тогава: – Ти истина ли си?
Кой знай, дали се той разсъни!