Разбира се, едно дете може да преживее най-щастливия отломък от живота си и без да знае какво тъкмо е ляво и какво дясно отвън занимания като каране на колело, ски или някои игри, в които това знание има чисто практическа стойност, без никакви идеологически, а не дай боже и морални залитания.
От друга страна обаче не е неприятно от ранна възраст човек да има взор върху неща, които в по-зряла биха объркали визиите му за положително и зло, красиво и грозно, мъдро и неуместно, както се получи у нас около към този момент тридесетгодишните и към момента незавършени разногласия по отношение на добродетелите и пороците на лявото и дясното. Ако преди тридесет години децата добросъвестно бяха отдадени в тази лукава шарада, през днешния ден доста непотребни думи, терзания и гротескно комични политически практики щяха да бъдат спестени, а страната евентуално щеше да наподобява по различен метод.
Какво значи да си „ ляв “ и кои са добродетелите или полезностите (звучи малко като фамилни бижута), поради които левицата претендира за морално предимство над десницата? Защото главен
залог в това противоборство са изключителните права върху килимчето на морала.
Моралната рекламация на левицата стъпва върху полезности като отбрана на труда от капитала, заслужено систематизиране на публичните запаси, синдикализъм, взаимност, пълноправие, демократизъм, увлечение към напредъка, непрекъснато растящи обществени права и придобивки, прогресивна данъчна система, повече регулации в стопанската система, налично обучение, опазване на здравето и пенсионна система. Също по този начин отбрана на природата и мира на планетата и, несъмнено, законодателство, което да подсигурява подобен публичен ред. С други думи лявото пази елементарния човек и счита това за своя най-висша добродетел. Само че този елементарен човек напълно не е по този начин безопасен, както наподобява. „ Обикновеният човек, както твърди Ортега-и-Гасет, като знае, че е елементарен, се осмелява да утвърждава правото на обикновеност и да го постанова на всички места. “ Той постоянно кокетничи с обикновеността си и я показва като специфичен тип изключителност. Което изначало може да наподобява смешно, след това става досадно, а по-късно и рисково.
Дясното не твърди, че безусловно всичко предлагано от лявото е неприятно, само че счита че публичното благоденствие произтича от други цели – отдръпване на страната от стопанската система и пазара (laissez faire), малко или никакви регулации, ниски налози, ценене на одобрени крепители на обществената тъкан като семейство, черква, нация, национализъм, обичаи.
Тази ценностна палитра намира израз и в избрани психически профили. При дясното предприемаческият дух е обвързван с повече персонална отговорност и индивидуализъм, до момента в който за лявото е присъщо известно безгрижие, податливост към групови решения и очакване различен да свърши същинската работа. Дясното е консервативно, а лявото демократично и прогресистко. Лявото е склонно към героична романтика (често с детайли на вандализъм), до момента в който дясното натъртва на прагматиката. Дясното е мравката от баснята на Лафонтен, а лявото е щурецът. Дясното основава, лявото разпределя. Дясното е елитарно и обича йерархични структури, до момента в който лявото е по-народно и демократично. Дясното има рекламация за изтънченост и аристократизъм (реален или мним), а лявото гледа на тия работи с подигравка. Лявото цени добродетелите на бедността, от която обаче левите неистово желаят да избягат. „ Комунистът, както написа Николас Давила, е човек, който чака страната да му обезпечи статут на междинен буржоа. “ Десните ценят добродетелите на праведния, спокоен и благополучен живот. (Предполага се, че подобен е техният живот.)
Разбира се, това са архетипни характерности на лявото и дясното в западните общества. През последните десетилетия и двете течения мутират и отчасти трансформират позициите си по обособени тематики. Нека вметнем също, че е естествено по едни тематики човек да е по-скоро ляв, а по други – десен.
Освен добродетели двете идейни платформи имат и своите аномалии и прекалявания. (Впрочем всяка идеология основава свое рисково крило, което укорява съидейниците си в оттегляне от идеала.) Дясното може да бъде прекомерно прагматично, себично, егоистично и дразнещо високомерно, а лявото – да прекалява в устрема си да кове непознато благополучие и да предлага непоискани добрини. Понякога и принудително.
Расизмът e дясна особеност, както и свалянето на „ Лебедово езеро “ от програмата на Парижката опера поради супремасизма на белия лебед, е лява особеност. Освен дето е и нелепост. Както е левичарска нелепост и подмяната на думата Коледа с Празничен сезон, тъй като и нехристияни чествали зимното слънцестоене. Лявото е склонно към идеологически обсесии (Politically correct, Black Lives matters, ЛБГТИ), до момента в който дясното, като се изключат екстремисти от вида на Айн Ранд, гледа по-лежерно на тия работи.
Някога радикалното ляво проповядваше, че революциите са най-краткият път към промени и унищожаване на злоупотребите с власт. Дясното счита, че революциите единствено задълбочават проблемите, в това число и злоупотребата с власт, и има вяра, че еволюцията е рационалният път към промени. Тук би трябвало да вметнем, че когато лявото нарами пушка и тръгне да прави гражданска война, тогава се скапва играта. Защото играта на ляво и дясно е парламентарна, а революционерите имат бит да избият остарелия парламент, преди да седнат вътре.
Без това да е някакво предписание, лявото има известни тежнения към републиканския ред, а дясното – към монархията.
Така белейки като глава лук люспа след люспа добродетелите и греховете на лявото и дясното, неизбежно стигаме и до най-същественото – онтологичния въпрос за произхода на света и мястото на индивида в него.
Лявото е по-близо до концепцията, че актуалният човек е исторически самонаправил се с помощта на материални, осезаеми фактори като Просвещение, положителни науки, секуларизация, промишленост, обществени придвижвания и така нататък Дясното приема, че оттатък всичко това има мощ (неразгадана и непостижима за човешкия разсъдък енергия), която стои в основата на вселенските каузи и най-много зад тайната на живота и пред тази мощ индивидът би трябвало да е преклонен. Да се взима страна в този онтологичен проблем е ненужно, тъй като, както твърди физикът Карл Хайзенберг: „ Първата глътка от чашата на естествените науки прави индивида безбожник, само че на дъното го чака Бог “.
Лявото пледира за обществено тъждество, на което дясното дава отговор, че животът и всяко развиване са вероятни точно посредством и заради неравенствата. Това е естествен закон.
Дясното е по-старо от лявото. Има известни учредения да се твърди, че Бог е основал света десен. („ Защото десните пътища Господ наглежда, а левите са развалени. “ Пртч. Сол. 4-28.) По някое време наподобява е усетил, че е прекалил, и е изпратил „ своя любим Син “ (Мат. 3:17) да организира процедури за известно олевяване. Но Църквата въпреки всичко резервира десния ред.
Генеалогията на лявото е обвързвана по-скоро с новото време – Ренесанс и Просвещение. Леви икони като Томазо Кампанела, Томас Мор, Жан-Жак Русо, и дано да не изреждам, пробиват имунната отбрана на дясното, скрепена от Свещеното писание и сурови мислители като Томас Хобс и Едмънд Бърк. Самите понятия „ левица “ и „ десница “ са родени към Френската гражданска война. В Народното събрание радикалите сядали в лявата част на залата, а консерваторите – в дясната.
Както би трябвало да е станало ясно, лявото и дясното в политиката са като силите Ин и Ян в китайската философия. Макар да са противоположни сили, всяка съдържа нещо от другата и взаимно се осмислят.
И леви и десни нормално идват на власт със поръчка за нов морал. Понятието „ нов морал “ е визитна картичка на лицемерието. Има единствено един морал, завещан от Мойсеевите скрижали – не кради, не неистини, не убивай, не лъжесвидетелствай, не пожелавай дома на близък си, ни тога му, ни вола му, ни осела му и така нататък Само това за дамата на близък, както се майтапеше доктор Филипов, може би през днешния ден звучи малко старомодно.
Да забележим в този момент по какъв начин стои в България така щекотливият въпрос за лявото и дясното през последните три десетилетия. Сещам се, че като вървя в чужбина и като схванат, че съм българин, моите събеседници не пропущат да припомнят, че у нас сме си клатели главите за „ да “ и „ не “ назад на останалия свят. Един тип някои работи са ни наобратно. Защо ли пък тъкмо за това се сетих?
До 1990 година българското ляво беше по едно и също време и дясно, тъй като остарялото дясно след 1944 година беше изхвърлено на бунището на историята, а след това се беше оказало, че някой въпреки всичко би трябвало да прави и неговата работа, та лявото по съвместителство беше станало и дясно. Нека разбираем. При режим с социална благосъстоятелност върху средствата за произвеждане (социализъм, държавен капитализъм или както и да се нарече) властта има силата и функционалностите и на капитала. Който я държи, той е и капиталистът, даже и деликатно да отбягва тази дума. (Официално алените супремасисти от тази категория се назоваха правоимащи или номенклатура.) Постепенно се разбра, че по този начин работата не върви добре и след съответни процедури (пленум на 10 ноември 1989, манифестации, Съюз на демократичните сили, кръгла маса, избори) стана преподреждане на шахматната дъска с настрана „ ляво “ и настрана „ дясно “. Отделени, но не напълно.
Каквото беше останало от остарялото дясно, беше извадено от бунището на историята, изтупано от праха и беше вкарано в политически оборот като ново дясно, само че то беше прекомерно анемично и се наложи да му се долее кръв. И се доля – от ляво. В новата десница се вля някогашен пролетариат, който очакваше новата идеология да го направи богат, в случай че може незабавно. Не се получи тъкмо по този начин, тъй като множеството капитали останаха при така наречен ляво и тъй като те към този момент не бяха публични, а негови, то стартира да се държи като дясно, въпреки че продължи да се назовава ляво и да се преструва на ляво. На конгресите му отдолу под карирани каскетчета се подсмихваха нови индустриалци, приватизатори, че и на места по някой реститут.
Всичко това стана в името на демокрацията – новата вълшебна дума, от която се очакваше да отключи изворите на всенародното благополучие.
Получи се като във вица за психиатриите. Как се разбирало в лудницата кой е доктор и кой пациент? Зависи кой пръв ще облече бялата престилка. Така и с заплаща на демокрацията се наметнаха хора, дето не бяха тъкмо демократи, но по този начин се нарекоха. Освен това с времето се понаучиха с израз на мъдра отмалялост да споделят за себе си: „ Аз съм десен човек “. Най-десни бяха тези, които най-силно бяха викали на първомайските митинги. То нормално е по този начин, неофитите са най-яростни бранители на новата си религия.
Докато част от остарялото ляво се пренастройваше на десните релси, новото дясно разиграваше на площадите детската сценка „ Кой не скача, е червен “, която като стилистика и възторг повече би подхождала на лявото. Все отново човек може да не е червен и без да скача. И тъкмо скачането не е белег за политическа еднаквост, в случай че човек не скача, с цел да не помни, че е бил червен.
През 2002 година бях в Йерусалим с други български публицисти. Възрастна еврейка ни развеждаше из града и до момента в който отивахме към Стената на рева възкликна: „ И за какво Христос изгони търговците от храма като храмът е място за другарство, място за търговия? “. Защо го описвам? Защото, до момента в който десните скачаха, левицата беше станала „ място за другарство, място за търговия “.
Новите демократи, тъй като бяха с левичарски нрав (ашладисани на комсомолска пръчка), пък и нямаха ясни идеологически ориентири, имаха потребност от зложелател, който да им стегне редиците. И бързо го откриха. (Май им го подметнаха от ляво.) Врагът беше комунизмът. Особеност на българския антикомунизъм е, че той се разви и избуя, когато към този момент съвсем нямаше комунисти. Те бяха станали социалисти и опипваха социалдемокрацията като алтернатива. Поради което ентусиазмът на антикомунистите подсещаше за стих от Книгата на Йов: „ Не мачкаш ли Ти откъснат лист и не гониш ли суха плява? “ (Йов 13:25).
Комунисти е имало през 20-те, 30-те и 40-те години, само че по-късно посредством комплицирана вътрешнопартийна селекция и заради вътрешновидови промени комунистите последователно бяха станали просто партийци. И през 90-те не беше проблем доста от тях да прегърнат нова партия с нова идеология, в случай че им даде това, което остарялата не е съумяла. Последните расови представители на типа бяха хора като Валери Петров и Христо Ганев. Пред този тип комунисти, по сполучливия израз на Джоузеф Пиърс, партийците изпитваха тихия смут на епископа, който преди малко е дочул, че в епархията му се е появил светец. Идейната непосредственост сред комунисти и партийци е тъкмо колкото сред първите християни и инквизиторите от Ордена на доминиканците по времето на папа Инокентий III.
Антикомунизмът стана знак верую на десницата, само че някой беше пропуснал да изясни, че антикомунизмът не е по изискване либерален. Има и антикомунистически диктатури. Така българската народна власт беше зачената при недостиг на демократи, а водеща идеология беше конформизмът. Лявото беше ту ляво, ту дясно, както и дясното – ту дясното, ту ляво. По едно време дясното дори потегли на война с църквата, което по принцип не е присъщо на десницата. Та се наложи левицата да я брани.
Сега стана ли ясно кое е ляво и кое дясно в България? Спокойно, и на тия дето го направиха, не им беше напълно ясно какво вършат. Даже по никакъв начин.
Впрочем в тази сфера терминологията от време на време заблуждава. Либертарианството да вземем за пример е извънредно дясно течение, въпреки че коренът на думата внушава противоположното, както и националсоциализмът е десен, само че със мощно изразена лява съставния елемент.
У нас десните се оказаха по-скоро либерали, а левите – консерватори. Между другото понятия като реакционер и закостенял съвсем отсъстваха от политическия диалог. Едва от лятото на 2020 година партия КОД се пробва да забие колчетата на консерватизма в България. Вярно, че при започване на 90-те около многото екзотични обединения имаше и една Консервативна екологична партия в състава на Съюз на демократичните сили, само че звездата й бързо угасна, тъй като да събереш консерватори и зелени в действителност е екзотика.
Така в условия на тежък политически астигматизъм мина животът на едно потомство. Моето. Тридесетгодишният интервал, наименуван либерален преход, приличаше на шахматна партия, в която една и съща ръка играе с белите и с черните фигури.
Дясното, тъй като беше формирано от разнородни обществени пластове и ползи, стартира елементарно да се цепи на обособени десници, като всяка от тях претендираше да е по-дясна от другите. Нароиха се двайсетина партии (тук няма да ги изброяваме), все десни. Дясното беше станало съвременно, а лявото минаваше за ретроградно. В левицата центробежните сили бяха по-слаби, само че и оттова ту се отделяха, ту се прибираха при кораба майка всякакви социалдемократи, леви земеделци, леви еколози, комунисти и други кариеристи.
После пристигна царят, с цел да унищожи двуполюсния модел, както обясняваха някои социолози, само че се оказа, че освен или не тъкмо за това е пристигнал. Май левите го доведоха, тъй като с изключение на леви бяха и десни и към този момент нямаха идеологически проблем с Негово Величество. Както се майтапеше един другар, комунистите върнаха царя, с цел да не връщат отечеството. Царят съумя да маргинализира остарялата десница и тя последователно се разпадна. Появиха се понятия като достоверна десница или градска десница. Щом има градска, би трябвало да има и селска. Ролята се падна на ГЕРБ, въпреки че те самите не се назовават по този начин, само че манталитетно и френологично се вписват добре.
Любимата политическа поза на градската десница е горда самотност измежду прочувствен боязън от изпадане в абстрактен плен у съперника. Точно като левите сектанти в Българска комунистическа партия от края на 20-те и 30-те години. Перифразирайки известно настолно заглавие на тогавашната левица, бихме споделили, че десничарството се оказа детската болест на българската народна власт.
Идеологическите мъглявини предразполагаха към интензивно политическо номадство, доста политици смениха по няколко партии, само че по-интересни бяха дервишките танци. Типичен образец е политикът Николай Бареков, в случай че може по този начин да се назова. Първо беше никакъв, след това стана някакъв, след това щеше да сплотява дясното, само че по едно време (изглежда беше изпаднал в транс) сподели, че е ляв, след това отново стана десен и най-после отново стана никакъв, какъвто в действителност постоянно си е бил.
Резултат от всичко това през миналите тридесет години беше неналичието на естествен политически диалог. Тридесет години в мъгла – кое е ляво и кое дясно, по кое време това има значение и по кое време няма. Например, когато прокуратурата демонстративно е станала част от престъпния ъндърграунд, какво е ляво и какво дясно няма значение.
За елементарния гласоподавател най-важният въпрос през тези години беше кой краде повече – левите или десните. Имаше непрекъснато раздвояване и тъкмо това поддържаше електоралната интензивност.
„ Ляво “ и „ дясно “ са механически термини за политическа идентификация, само че в провинциална страна като България това няма изключително значение, тъй като, също както на село няма значение дали си ляв или десен, щом всички те познават и от дълго време са разбрали какъв си.
За разлика от комунизма, който съгласно Ленин можел да победи и в една настрана взета страна, простотията, нелепостта и криминалността може да дойдат и от ляво и от дясно. Злото, както и положителното, може да пристигна отвред. И това е всичко, което едно дете би трябвало да знае за „ лявото “ и „ дясното “.
