Откъс от Юридически поглед към Процеса на Васил Дякон Левски
Процесът на Васил Дякон Левски, почнал във връзка ограбването на турската хазна в Арабаконашкия проход, против Димитър Общи и другите участници в обира, увеличен се по отношение на членове на революционни комитети в региона и траял след залавянето на Левски до неговото наказание, остава през годините в сянка. За него не се написа или се написа нищожно, разнопосочно, сякаш нежелано. Дали тази част от нашата история е приглушена от „ сурдинката “ на откривателите, заради протоколите от разпита на поборници и не поборници, от чието наличие не лъха героизмът на в действителност героичната ера, е въпрос, който може да оставим без отговор. Твърде изчерпателни са показанията на членовете на тайните комитети в региона на Дунавския вилает и хората към тях, призовани на разпит в Процеса; прекомерно елементарно членовете на Специалната комисия стигат до истината за организацията, основана от Васил Левски за да буди българите към национална самостоятелност.
Процесът обаче по този начин, както е документиран от прилежно направените протоколи от разпити и от издадените въз основа на тях заключителни протоколи – присъди на съзаклятниците, удря камбаната с известието, че в българските земи на Османската империя един народ желае своята политическа равноправност, желае своя страна. Камбаната е чута от всички консули на страните, пребиваващи в българските земи, с които Османската империя е имала дипломатически отношения; звънът ѝ е стигнал до посланиците им в столицата Цариград и е отекнал надалеч в техните страни.
С това може да се гордеем.
Не са доста опитите да се написа от юридическа позиция за Процеса на Васил Левски. Повече са проучванията върху наличието на протоколите от Процеса, от което се вършат заключения за политическата конюнктура през 1871–1873 година, за ролята на БРЦК и на обособени негови членове в подготовката за национално избавление и въздействието на събитията върху последващото Априлско въстание. И защото историците не дълбаят в източниците за Процеса на Васил Левски, литераторите са склонни да хиперболизират историята, да пригаждат чутото или прочетеното от оскъдните проучвания към своята басня, да си фантазират. (Още през 1972 година Вера Мутафчиева прави ангажимента като публицист – вътрешният свят на В. Левски ние не познаваме и не бихме могли да знаем от съществуващите исторически документи. Него можем единствено да си въобразим.)
Историци споделят, че художествената литература вкарва душа в историята. За читателя „ поетизирането “ на историята е прелестно, може би и належащо. Има исторически фигури, чийто живот е задоволително сантиментален и описването му може да звучи даже поетично, когато е с обективните обстоятелства.
Но по-добре е писателите да останат при вътрешния свят на героите си, когато те са исторически персони, а обстоятелствата да оставят на историците; обстоятелствата не трябва „ да се фантазират “.
Появата на тази книга бе предизвикана от едно литературно писание, появило се на книжния пазар, в което много изрично се твърди, че на бесилото В. Левски е висящ единствено поради убийството на ратая Х. – обяснението е, че в Наказателния закон на Османската империя по това време не се планува смъртно наказване, с изключение на за ликвидиране. Макар и включено в произведение на художествената литература, а не в историческо проучване, това изказване повлича след себе си проливен дъжд от заключения, които понижават ярката светлина, предавана повече от един век от името на Васил Левски, надали не снижават величието му на Апостол на българското националноосвободително движение; свеждат Процеса на Левски до един фиктивен арбитражен съд, небрежно образуван за неговото обесване.
Историческите източници не дават съображение за такива заключения, тъй като изказванието не е правилно. Толкова доста е погрешно, че провокира актуалното проучване от юридически ъгъл на Процеса на Васил Левски.
Изложението няма за цел да проучва държанието на Васил Дякон Левски пред Специалната комисия, за което никой от съвременниците ни не се съмнява, че е повече от почтено. Не е сложена и задачата да се наблюдава с кои показания на кои съратници на В. Левски се откриват действията според Императорския углавен закон от 1858 година, за които е произнесена смъртната присъда. Задача на това проучване е да покаже посредством обстоятелствата от съществуващите документи правната аргументация на Процеса, а отсам и уважителното отношение на властта в империята, на Високата врата в Цариград към „ главатаря на протеста “ от една страна, и по какъв начин разкритията за революционната активност на Апостола е смутила, разтревожилаи заплашила „ вътрешната сигурност “ на тази голяма и тогава мощна в политическо и икономическо отношение Османска страна.
Процесът обаче по този начин, както е документиран от прилежно направените протоколи от разпити и от издадените въз основа на тях заключителни протоколи – присъди на съзаклятниците, удря камбаната с известието, че в българските земи на Османската империя един народ желае своята политическа равноправност, желае своя страна. Камбаната е чута от всички консули на страните, пребиваващи в българските земи, с които Османската империя е имала дипломатически отношения; звънът ѝ е стигнал до посланиците им в столицата Цариград и е отекнал надалеч в техните страни.
С това може да се гордеем.
Не са доста опитите да се написа от юридическа позиция за Процеса на Васил Левски. Повече са проучванията върху наличието на протоколите от Процеса, от което се вършат заключения за политическата конюнктура през 1871–1873 година, за ролята на БРЦК и на обособени негови членове в подготовката за национално избавление и въздействието на събитията върху последващото Априлско въстание. И защото историците не дълбаят в източниците за Процеса на Васил Левски, литераторите са склонни да хиперболизират историята, да пригаждат чутото или прочетеното от оскъдните проучвания към своята басня, да си фантазират. (Още през 1972 година Вера Мутафчиева прави ангажимента като публицист – вътрешният свят на В. Левски ние не познаваме и не бихме могли да знаем от съществуващите исторически документи. Него можем единствено да си въобразим.)
Историци споделят, че художествената литература вкарва душа в историята. За читателя „ поетизирането “ на историята е прелестно, може би и належащо. Има исторически фигури, чийто живот е задоволително сантиментален и описването му може да звучи даже поетично, когато е с обективните обстоятелства.
Но по-добре е писателите да останат при вътрешния свят на героите си, когато те са исторически персони, а обстоятелствата да оставят на историците; обстоятелствата не трябва „ да се фантазират “.
Появата на тази книга бе предизвикана от едно литературно писание, появило се на книжния пазар, в което много изрично се твърди, че на бесилото В. Левски е висящ единствено поради убийството на ратая Х. – обяснението е, че в Наказателния закон на Османската империя по това време не се планува смъртно наказване, с изключение на за ликвидиране. Макар и включено в произведение на художествената литература, а не в историческо проучване, това изказване повлича след себе си проливен дъжд от заключения, които понижават ярката светлина, предавана повече от един век от името на Васил Левски, надали не снижават величието му на Апостол на българското националноосвободително движение; свеждат Процеса на Левски до един фиктивен арбитражен съд, небрежно образуван за неговото обесване.
Историческите източници не дават съображение за такива заключения, тъй като изказванието не е правилно. Толкова доста е погрешно, че провокира актуалното проучване от юридически ъгъл на Процеса на Васил Левски.
Изложението няма за цел да проучва държанието на Васил Дякон Левски пред Специалната комисия, за което никой от съвременниците ни не се съмнява, че е повече от почтено. Не е сложена и задачата да се наблюдава с кои показания на кои съратници на В. Левски се откриват действията според Императорския углавен закон от 1858 година, за които е произнесена смъртната присъда. Задача на това проучване е да покаже посредством обстоятелствата от съществуващите документи правната аргументация на Процеса, а отсам и уважителното отношение на властта в империята, на Високата врата в Цариград към „ главатаря на протеста “ от една страна, и по какъв начин разкритията за революционната активност на Апостола е смутила, разтревожилаи заплашила „ вътрешната сигурност “ на тази голяма и тогава мощна в политическо и икономическо отношение Османска страна.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ