Проф. Ивайло Христов: Магията Левски...Светецът на България
Проф. Ивайло Христов
Вече близо век и половина трайният интерес към личността и делото на Васил Левски не спада. Със силата на своите хрумвания, с мащабите на необятния си обсег на уредник и политик той респектира всички: и от ляво, и от дясно, и в интелектуалните върхове, и измежду непросветените публични пластове.
В българското национално схващане Левски е „ светецът на България “, оплодяващо начало и причестяване за всеки българин.
В личността на Апостола на свободата се събират най-привлекателните черти на възрожденския деятел: революционна неотстъпчивост и душевна мекота; смелост и благородство; либерализъм и взискателност; нравствена мощ и отдаденост на делото.
Създавайки Вътрешната революционна организация (ВРО) Левски пръв осъществя концепцията, че българският народ не трябва да си чака освобождението си извън, а би трябвало да си го извоюва самичък, като се вдигне на общо въстание. И самичък пристъпва към реализирането на тази цел.
Известно е, че до 1869 година никой вън или вътре в България не е вярвал, че може да се освободим със лични сили, от вътрешната страна. Според Раковски въстанието в България е можело да бъде вдигнато единствено с чети, проведени на територията на някое от християнските княжества – Сърбия или Румъния.
Тази четническа идеология е тествана, както е известно, безуспешно, от Хаджи Димитър през 1867 година и от Христо Ботев през 1876 година Другият идеолог на националната гражданска война Любен Каравелов изповядва съвсем същото: „ Ние сме съгласни, написа той, че без съдружници е невероятно да достигнем своите цели и че без чия да е помощ ние не ще бъдем в положение да се борим с османлиите. “
В този смисъл надали различен от апостолите се е заемал с по-необхватна и обезверена задача още при започване на своя революционен път. При това без външна поддръжка, без финансови средства и преди да бъде формиран Българския революционен централен комитет (БРЦК) под председателството на Любен Каравелов.
Същевременно Левски несъмнено е най-известната персона сред българите, само че в това време е и революционен и политически деятел, чийто витален път и дело крият и редица загадки.
Например: бил ли е идеолог на тайната Вътрешна революционна организация или е единствено деятел-практик, положил нейните организационни основи?
Кога и по какъв метод активността му става известна на турската полиция?
Защо толкоз умел бунтовник се връща в Ловеч на 24 декември 1872 година, (на път за Букурещ), откакто е знаел, че там е в заплаха?
Предаден ли е той в Къкрина или самичък е попаднал в клопката на заптиетата?
Погребан ли е по християнски и в случай че е - къде е неговият гроб?
Нали такова е и предсмъртното предпочитание на Апостола, изказано пред Никола Цвятков по пътя им от Търново към София: „ Ако ме обесят, най-малко ще ми остане гроба в България и всякой ще го знай, а в случай че ме пратят на изгнание, ще ми изгният костите надалеко “.
И най-важното запитване: вярвал ли е в действителност Левски че България ще се освободи на първо място със силите на своя народ, в случай, че е имал много аргументи да е запазен към такава вероятност: съществуването на голямата и мощна войска на Османската империя, неналичието на средства и оръжие в комитетите, отсъствието на интернационална поддръжка, пасивността на Русия към българското национално-освободителното придвижване в този интервал и така нататък
Без подозрение най-интересният аспект във всички тези загадки е самата персона – индивидът Васил Левски! Неговият темперамент и психика.
Защото Левски е забавен и с историята, която основава, само че и с вътрешната си драма и страдалчество на велика персона, надраснала своите съвременници, тъй като е осъзнал всичките им плюсове и минуси. Поразравящо е самообладанието на Апостола.
В това отношение той е несравним. Не тъй като е бил смел, такива има доста. Не и за това, че е огромен родолюбец, да не би Раковски или Ботев да са по-малко от нето родолюбци. А порази умеенето да владее напълно своите усеща и съвест. Това е нещо извънредно и не се среща при другите наши революционери.
В тази своя битност, бил ли е Апостола благополучен?
При състояние, че той съвсем на никое място в своите писма не се занимава със себе си. Трудно може да се даде еднопосочен отговор на всички тези питания, само че едно е несъмнено. Левски е бил напълно превзет от своята велика задача, тъй че напълно разумно е всичко, осъществено за постигането ѝ, да му е доставяло приятност и най-висше задоволство.
Само по този начин може да се изясни свръхестествената му неуморимост и устойчивост, проявена при съществуването на една постоянно незарастваща рана, добита по време на Втората българска легия през 1867 година.
Така или другояче факт е, че при толкоз изписани страници от Апостола доста рядко в текстовете му се промъква някакво недоволство от българския народ; там нито един път не го виждаме изпаднал в нервност, в съмнение и страх; от устата му не се отронило никакво раздвояване или митинг против сизифовските компликации, които съпровождат виталния му път.
Точно противоположното по разнообразни мотиви Левски отбелязва: „ Чисто националният човек се бори до момента в който може, с цел да избави своя си народ… “; „ Гледай националната работа повече от всичко друго “; „ За отечеството работим, байо, кажи ми моите и аз твоите кривици, па да се изправим “. И паметната фраза: „ Ако спечелвам, спечелвам за цялостен народ- в случай че изгубя, изгубвам единствено мене си. “
Неизтощимата сила на Левски, всеотдайността му към делото, готовността за всеотдайност приказват, че Апостола е вярвал, че позитивните качества на българския народ доминират над неизбежните недостатъци, подбудени от половин хилядолетното османско владичество в Мизия, Тракия и Македония.
Левски явно е бил уверен, че страхът не е увредил генетично неговите съвременници. Защото в редовете на Вътрешната революционна организация (ВРО) се влива всичко образовано, почтено, родолюбиво, което се съдържа в структурата на българското общество през Възраждането.
Именно тази невиждана нравствена непорочност на Левски крепи вярата ни в бъдещето на българския народ.
Народ, който живее епохи под непознато господство, само че ражда титани като Апостола, Раковски, Каравелов, Ботев, Стамболов, съхранява и придвижва във времето своите изконни добродетели.
Вече близо век и половина трайният интерес към личността и делото на Васил Левски не спада. Със силата на своите хрумвания, с мащабите на необятния си обсег на уредник и политик той респектира всички: и от ляво, и от дясно, и в интелектуалните върхове, и измежду непросветените публични пластове.
В българското национално схващане Левски е „ светецът на България “, оплодяващо начало и причестяване за всеки българин.
В личността на Апостола на свободата се събират най-привлекателните черти на възрожденския деятел: революционна неотстъпчивост и душевна мекота; смелост и благородство; либерализъм и взискателност; нравствена мощ и отдаденост на делото.
Създавайки Вътрешната революционна организация (ВРО) Левски пръв осъществя концепцията, че българският народ не трябва да си чака освобождението си извън, а би трябвало да си го извоюва самичък, като се вдигне на общо въстание. И самичък пристъпва към реализирането на тази цел.
Известно е, че до 1869 година никой вън или вътре в България не е вярвал, че може да се освободим със лични сили, от вътрешната страна. Според Раковски въстанието в България е можело да бъде вдигнато единствено с чети, проведени на територията на някое от християнските княжества – Сърбия или Румъния.
Тази четническа идеология е тествана, както е известно, безуспешно, от Хаджи Димитър през 1867 година и от Христо Ботев през 1876 година Другият идеолог на националната гражданска война Любен Каравелов изповядва съвсем същото: „ Ние сме съгласни, написа той, че без съдружници е невероятно да достигнем своите цели и че без чия да е помощ ние не ще бъдем в положение да се борим с османлиите. “
В този смисъл надали различен от апостолите се е заемал с по-необхватна и обезверена задача още при започване на своя революционен път. При това без външна поддръжка, без финансови средства и преди да бъде формиран Българския революционен централен комитет (БРЦК) под председателството на Любен Каравелов.
Същевременно Левски несъмнено е най-известната персона сред българите, само че в това време е и революционен и политически деятел, чийто витален път и дело крият и редица загадки.
Например: бил ли е идеолог на тайната Вътрешна революционна организация или е единствено деятел-практик, положил нейните организационни основи?
Кога и по какъв метод активността му става известна на турската полиция?
Защо толкоз умел бунтовник се връща в Ловеч на 24 декември 1872 година, (на път за Букурещ), откакто е знаел, че там е в заплаха?
Предаден ли е той в Къкрина или самичък е попаднал в клопката на заптиетата?
Погребан ли е по християнски и в случай че е - къде е неговият гроб?
Нали такова е и предсмъртното предпочитание на Апостола, изказано пред Никола Цвятков по пътя им от Търново към София: „ Ако ме обесят, най-малко ще ми остане гроба в България и всякой ще го знай, а в случай че ме пратят на изгнание, ще ми изгният костите надалеко “.
И най-важното запитване: вярвал ли е в действителност Левски че България ще се освободи на първо място със силите на своя народ, в случай, че е имал много аргументи да е запазен към такава вероятност: съществуването на голямата и мощна войска на Османската империя, неналичието на средства и оръжие в комитетите, отсъствието на интернационална поддръжка, пасивността на Русия към българското национално-освободителното придвижване в този интервал и така нататък
Без подозрение най-интересният аспект във всички тези загадки е самата персона – индивидът Васил Левски! Неговият темперамент и психика.
Защото Левски е забавен и с историята, която основава, само че и с вътрешната си драма и страдалчество на велика персона, надраснала своите съвременници, тъй като е осъзнал всичките им плюсове и минуси. Поразравящо е самообладанието на Апостола.
В това отношение той е несравним. Не тъй като е бил смел, такива има доста. Не и за това, че е огромен родолюбец, да не би Раковски или Ботев да са по-малко от нето родолюбци. А порази умеенето да владее напълно своите усеща и съвест. Това е нещо извънредно и не се среща при другите наши революционери.
В тази своя битност, бил ли е Апостола благополучен?
При състояние, че той съвсем на никое място в своите писма не се занимава със себе си. Трудно може да се даде еднопосочен отговор на всички тези питания, само че едно е несъмнено. Левски е бил напълно превзет от своята велика задача, тъй че напълно разумно е всичко, осъществено за постигането ѝ, да му е доставяло приятност и най-висше задоволство.
Само по този начин може да се изясни свръхестествената му неуморимост и устойчивост, проявена при съществуването на една постоянно незарастваща рана, добита по време на Втората българска легия през 1867 година.
Така или другояче факт е, че при толкоз изписани страници от Апостола доста рядко в текстовете му се промъква някакво недоволство от българския народ; там нито един път не го виждаме изпаднал в нервност, в съмнение и страх; от устата му не се отронило никакво раздвояване или митинг против сизифовските компликации, които съпровождат виталния му път.
Точно противоположното по разнообразни мотиви Левски отбелязва: „ Чисто националният човек се бори до момента в който може, с цел да избави своя си народ… “; „ Гледай националната работа повече от всичко друго “; „ За отечеството работим, байо, кажи ми моите и аз твоите кривици, па да се изправим “. И паметната фраза: „ Ако спечелвам, спечелвам за цялостен народ- в случай че изгубя, изгубвам единствено мене си. “
Неизтощимата сила на Левски, всеотдайността му към делото, готовността за всеотдайност приказват, че Апостола е вярвал, че позитивните качества на българския народ доминират над неизбежните недостатъци, подбудени от половин хилядолетното османско владичество в Мизия, Тракия и Македония.
Левски явно е бил уверен, че страхът не е увредил генетично неговите съвременници. Защото в редовете на Вътрешната революционна организация (ВРО) се влива всичко образовано, почтено, родолюбиво, което се съдържа в структурата на българското общество през Възраждането.
Именно тази невиждана нравствена непорочност на Левски крепи вярата ни в бъдещето на българския народ.
Народ, който живее епохи под непознато господство, само че ражда титани като Апостола, Раковски, Каравелов, Ботев, Стамболов, съхранява и придвижва във времето своите изконни добродетели.
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ