5 истории на проф. Греди Асса
ПРОФ. ГРЕДИ АССА е художник с повече от 100 независими изложения - в Съединени американски щати, Англия, Германия, Франция, Холандия, Полша, Унгария, Словения, Швеция и, несъмнено, в България. Най-новата измежду тях, „ Деца на въображението “, съпроводена с едноименен албум, с изключение на живопис представи и повече от 100 портрета на наши и международни създатели, нарисувани с молив в подтекста на детайли от тяхното творчество. Един взор на детето в него към… детето в тях. Така Салвадор Дали се появява на белия лист със скафандър и стърчащ през него мустак, Франсис Бейкън – като гръбначен дирек, Дечко Узунов – като готическа катедрала, Иван Вукадинов – като папа на родното изобразително изкуство. Професорът ерудит повърхностно назова експозицията „ пособие за напреднали фенове “, а немски специалист означи по време на откриването, че мястото й за показ е в музей. Скоро и това ще стане – евентуално на първо време във Франция.
1. Вдъхновението като кутия с бисквити
Поетът Бодлер споделя, че творбата е една игра на детското въображение. На мен ми се коства, че по някакъв метод детството свършва, когато и творбата свършва. С другите творби художникът може да преживее неведнъж детството си, може да го – думата не е тъкмо „ тиражира “, само че да види едно и също нещо по друг метод, от някакъв негов си ракурс. Защото то е толкоз неизтриваемо, то гълтам всичко и в същото време единствено то ти дава опора и мощ. Не можеш да го заместиш. То е като някаква златна нишка в тази мина на спомените, където има разнообразни „ потребни изкопаеми “. Споменът за детството е за мен някакъв момент на проникнал безоблачен лъч, който озарява в подсъзнанието ти нещо, то експлодира, прави те вдъхновен, разчувствуван, благополучен. Аз в детството си вероятно доста съм се вглеждал в лицата, в хората, във всичко, което съм срещал всеки ден. Продължавам да си припомням елементи: оградите, овощните дръвчета, котките в махалата. Студените зими в Плевен, когато съм се движил като в някакъв лабиринт – толкоз е бил висок снегът. Голямата къща, нашият двор с джанката, която след това ту я рисувах като японска вишна, ту като моята си джанка. Има неща, които дори не можеш да схванеш дали си изгубил ключа към тях, или ключалката е сменена…
Да бъдеш художник – мисля, че това е някакъв импровизиран акт. Ти не предполагаш, че си подобен. Както когато обичаш да пееш и пееш правилно, само че в никакъв случай не си си давал сметка за това. Докато внезапно запяваш, някой те чува и споделя: „ Че ти доста добре пееш! “. Според мен то е свише, то ти е обещано – лекотата, с която правиш едно нещо, а друго ти е мъчно. Кога разбрах, че „ пея вярно “? Спомням си: беше на тежката солидна маса в кухнята, на която даже върху няколко възглавници едвам стигах догоре. Първата ми рисунка беше една кутия от бисквити. Може би са ми били обичани. Сега виждам моя внук по какъв начин обича едни бисквити, които никой различен не би желал да хапне – твърди и без захар, само че той доста ги обича. Та тази кутия аз я нарисувах с цветни моливчета, след това я разпрострях, с цел да видя цялата й обемна част, рисувах я отвесно, хоризонтално, след това прекосих на натюрморти. Имаше едни моливи за стъкло, доста мазни, това бяха обичаните ми моливи до 8-и клас. Рисувах на гърба на всички тетрадки, изключително животните по зоология. И всички ми правеха място на чина си, с цел да им оказа помощ с рисунката в час по изобразяване. Но това, допускам, всички художници са го правили…
2. Свраката – притежател на добра новина
Да се любувам на картина: този разговор продължава още да ме вълнува. Живописта някак си хармонично подрежда всичките ми мисли, копнежи, пристрастености, падове и издигания. Гледаш една картина и не всеки път можеш да „ влезеш “ в нея, да я разгадаеш или пък да те впечатли задоволително, че да я отнесеш със себе си и дълго време да си спомняш за нея. Езикът на живописта е тихият език, той не шуми, не вика, не крещи, не звъни, само че те гълтам с нещо друго, което е и за теб самия ненадейно. Четох някъде и ми направи мощно усещане (асоциацията не знам дали е точна, само че доста ми харесва): има един език, който се споделя ючи, приказват го не повече от стотина индивида на възраст сред 70 и 100 години на границата сред Съединени американски щати и Канада. Той е от изчезващите езици. Имат дума за хоризонтално, за отвесно, за дълбочина, за пространство – все детайли на живописта. Аз си го изяснявам с това, че тези хора очевидно имат необикновено въображение. Все едно приказват с картини.
В Корея преди време имах няколко огромни изложения в най-елитните галерии. В една от тях преводачът ни сподели една картина, на която беше нарисувана сврака, и сподели: тази сврака е притежател на добра новина и се споделя „ качи “. Аз запомних тази дума „ качи “ – нещо като гълъб на благовещението за християните. Веднъж там се наложи да вземем такси и се оказа, че за шофьорката е първи работен ден, освен това не знаеше нито британски, нито френски, нито немски, нито съветски. Аз доста желаех да й кажа нещо, пробвах се да й обясня с мимики, че сме единствено напряко, че имам галерия, че за мен това е ужасно добра новина и че я поканвам да пристигна. И като не знаех по какъв начин да се разберем, взех, че й споделих: „ Качи! Качи! “. Тя остана много смутена… Когато не знаеш езика, изпадаш в странни обстановки. Аз не съумях да науча добре непознат език. Фактически езикът, който по някакъв метод съществува в мене, е езикът на Сервантес, вид испано-кастиляно. Това е остарял език, непокътнат след изгонването на евреите от Испания през 1492 година Когато бях в Испания, там ме питаха: какво приказваш, португалски ли? А когато бях в Португалия: ти приказваш испански или бразилейро… Аз притежавам този език, тъй като баба ми и дядо ми общуваха непрекъснато на него у дома, изключително когато желаеха да скрият нещо: да вземем за пример, че ще излизат и ще вървят на посетители без нас, децата, тъй като ние би трябвало да спим…
3. На учителя с обич
Завършил съм стенна живопис във Великотърновския университет, където мой професор беше изключителният Никола Гелов – неотразим, сензитивен човек. Аз съм от равнинен край, а той беше от Родопите – първия висшист в с. Смилян, и ме накара да заобичам освен планината, само че и да виждам на природата с други очи. Той обичаше да пее и се показваше доста поетично: когато сме на конферанс, споделяше за даден план „ Не ми пее “ или „ Пее ми! “. Огласянето, звуците бяха при него метафора. Професорът живееше над земята. Ходехме да му оказваме помощ за един стенна живопис в трудоемката техника „ сграфито “: той, благият, толкоз беше се отдал на тоя стенна живопис, че в един миг падна от скелето и счупи и двете си ръце, само че продължаваше да идва в университета да ни преподава и предизвиква. Ако имахме от него задача да създадем примерно 7 разновидността на план, аз му носех съвсем 70, за което той имаше една звучна думичка „ байгън “…
С моите студенти от Националната художествена академия съм повече от 30 години, прекосих през всички стъпала. Благодарен съм за поканата на проф. Димо Балев от компетентност „ Текстил “ и на моя другар Вихрони Попнеделев, който преподаваше по текстил, само че имаше и курсове по живопис. Ние си ги поделихме. Много необичайно събитие: подборът на новите студенти в никакъв случай не беше на инцидентен принцип, само че ставаше по този начин, че по-ниските идваха при мене, а по-високите отиваха при Вихрони. В края на 90-те основах компетентност „ Мода “ в НХА. Моята щерка, която беше отпътувала да учи мода в Париж, ми подсказваше какво е забавно там. Шест млади художнички бяха първият ми випуск по текстил. Така ги проведох, че се трансфораха в монолитна креативна група – „ Мравките “. Бяха доста сръчни, надарени и амбициозни. Те покриха Дом Витгенщайн във Виена с цветни текстилни лентички, свързани с конци, които при най-малкия лъх напразно се движеха и напомняха отдалеко за родопска рогозка. Беше изключителна панорама. Пак те направиха „ тунел “ от текстилни чорапи в Дома на хумора и сатирата в Габрово, когато интензивно се говореше за построяването на тунел под Балкана, свързващ Северна с Южна България (който още по този начин и не е построен). Сега две от тези девойки са в Германия, едно е във Франция, едно – в Австрия, едно – в Израел и едно – в България. Радвам се, че съм ги основал като художници, или в случай че не съм „ основал “, най-малко съм оказал помощ с нещо.
4. „ Хамелеонът “, който живя единствено една нощ
През 80-те дружно с Андрей Даниел, който, за жалост, към този момент не е сред нас, Божидар Бояджиев, Вихрони Попнеделев, Недко Солаков и Филип Зидаров създадохме групата за авангардно изкуство „ Градът “. Бяхме общественост от мощни създатели, помагахме си и обменяхме хрумвания, провокирахме се един-друг. Събрахме се през 1986-а, когато никой не предполагаше, че ще има смяна. Но това още един път потвърждава, че хората на изкуството усещат като с пеленгатори другите трептения. Заедно направихме много акции. Едната – „ Хамелеонът “ с комсомолските книжки пред НДК, беше политическа акция, каквато в никакъв случай към този момент няма да се повтори в българската история. Беше към последния конгрес на ДКМС. Тогава доста младежи ни подариха комсомолските си книжки – несъмнено повече от 1000, и ние с един револвер с телбод оформихме структурата, наподобяваща хамелеон. Книжките бяха извън червени, а от вътрешната страна страниците бяха сини. Ние ги бяхме подгънали по необикновен метод и при вятър те ставаха ту червени, ту сини – като метафора на бъдещия ни политически живот. Естествено, бяхме получавали и до тогава удари под кръста, следяха ни къде се събирахме, имаше размахване на пръст, закани, ангажименти да се разделим като група. Но в изкуството е доста значимо да имаш темперамент. „ Хамелеонът “ просъществува единствено една нощ, след това полицаите го изгориха, само че ние написахме: „ Нашата задача е изпълнена. „ Хамелеонът “ към този момент е в сърцата и душите на доста хора, които го видяха “.
5. Славейче на вярата
Преди време ми се наложи да лежа в болница във Франция. Неподвижен в една дребна стая, затворен, неговорещ добре езика – единствено концепциите ми за нови картини, за нови пространства за живописта, за ателието и за обичаните ми хора ме държаха в кондиция. В един миг на перваза на пода забелязах белег от обувка, който ми подсети за птичка, за славейче. Баща ми на древен испански ме наричаше „ папушко “ – умалително за славейче. На мен такива образни неща доста ми оказват помощ да се събера. После го нарисувах това птиченце. И понякога не преставам да го рисувам подсъзнателно и то се появява в картините ми. Човек не знае в никакъв случай от кое място и по какъв начин може да пристигна вдъхновението – би трябвало незабавно да „ измъква “ концепцията и да я претворява.
1. Вдъхновението като кутия с бисквити
Поетът Бодлер споделя, че творбата е една игра на детското въображение. На мен ми се коства, че по някакъв метод детството свършва, когато и творбата свършва. С другите творби художникът може да преживее неведнъж детството си, може да го – думата не е тъкмо „ тиражира “, само че да види едно и също нещо по друг метод, от някакъв негов си ракурс. Защото то е толкоз неизтриваемо, то гълтам всичко и в същото време единствено то ти дава опора и мощ. Не можеш да го заместиш. То е като някаква златна нишка в тази мина на спомените, където има разнообразни „ потребни изкопаеми “. Споменът за детството е за мен някакъв момент на проникнал безоблачен лъч, който озарява в подсъзнанието ти нещо, то експлодира, прави те вдъхновен, разчувствуван, благополучен. Аз в детството си вероятно доста съм се вглеждал в лицата, в хората, във всичко, което съм срещал всеки ден. Продължавам да си припомням елементи: оградите, овощните дръвчета, котките в махалата. Студените зими в Плевен, когато съм се движил като в някакъв лабиринт – толкоз е бил висок снегът. Голямата къща, нашият двор с джанката, която след това ту я рисувах като японска вишна, ту като моята си джанка. Има неща, които дори не можеш да схванеш дали си изгубил ключа към тях, или ключалката е сменена…
Да бъдеш художник – мисля, че това е някакъв импровизиран акт. Ти не предполагаш, че си подобен. Както когато обичаш да пееш и пееш правилно, само че в никакъв случай не си си давал сметка за това. Докато внезапно запяваш, някой те чува и споделя: „ Че ти доста добре пееш! “. Според мен то е свише, то ти е обещано – лекотата, с която правиш едно нещо, а друго ти е мъчно. Кога разбрах, че „ пея вярно “? Спомням си: беше на тежката солидна маса в кухнята, на която даже върху няколко възглавници едвам стигах догоре. Първата ми рисунка беше една кутия от бисквити. Може би са ми били обичани. Сега виждам моя внук по какъв начин обича едни бисквити, които никой различен не би желал да хапне – твърди и без захар, само че той доста ги обича. Та тази кутия аз я нарисувах с цветни моливчета, след това я разпрострях, с цел да видя цялата й обемна част, рисувах я отвесно, хоризонтално, след това прекосих на натюрморти. Имаше едни моливи за стъкло, доста мазни, това бяха обичаните ми моливи до 8-и клас. Рисувах на гърба на всички тетрадки, изключително животните по зоология. И всички ми правеха място на чина си, с цел да им оказа помощ с рисунката в час по изобразяване. Но това, допускам, всички художници са го правили…
2. Свраката – притежател на добра новина
Да се любувам на картина: този разговор продължава още да ме вълнува. Живописта някак си хармонично подрежда всичките ми мисли, копнежи, пристрастености, падове и издигания. Гледаш една картина и не всеки път можеш да „ влезеш “ в нея, да я разгадаеш или пък да те впечатли задоволително, че да я отнесеш със себе си и дълго време да си спомняш за нея. Езикът на живописта е тихият език, той не шуми, не вика, не крещи, не звъни, само че те гълтам с нещо друго, което е и за теб самия ненадейно. Четох някъде и ми направи мощно усещане (асоциацията не знам дали е точна, само че доста ми харесва): има един език, който се споделя ючи, приказват го не повече от стотина индивида на възраст сред 70 и 100 години на границата сред Съединени американски щати и Канада. Той е от изчезващите езици. Имат дума за хоризонтално, за отвесно, за дълбочина, за пространство – все детайли на живописта. Аз си го изяснявам с това, че тези хора очевидно имат необикновено въображение. Все едно приказват с картини.
В Корея преди време имах няколко огромни изложения в най-елитните галерии. В една от тях преводачът ни сподели една картина, на която беше нарисувана сврака, и сподели: тази сврака е притежател на добра новина и се споделя „ качи “. Аз запомних тази дума „ качи “ – нещо като гълъб на благовещението за християните. Веднъж там се наложи да вземем такси и се оказа, че за шофьорката е първи работен ден, освен това не знаеше нито британски, нито френски, нито немски, нито съветски. Аз доста желаех да й кажа нещо, пробвах се да й обясня с мимики, че сме единствено напряко, че имам галерия, че за мен това е ужасно добра новина и че я поканвам да пристигна. И като не знаех по какъв начин да се разберем, взех, че й споделих: „ Качи! Качи! “. Тя остана много смутена… Когато не знаеш езика, изпадаш в странни обстановки. Аз не съумях да науча добре непознат език. Фактически езикът, който по някакъв метод съществува в мене, е езикът на Сервантес, вид испано-кастиляно. Това е остарял език, непокътнат след изгонването на евреите от Испания през 1492 година Когато бях в Испания, там ме питаха: какво приказваш, португалски ли? А когато бях в Португалия: ти приказваш испански или бразилейро… Аз притежавам този език, тъй като баба ми и дядо ми общуваха непрекъснато на него у дома, изключително когато желаеха да скрият нещо: да вземем за пример, че ще излизат и ще вървят на посетители без нас, децата, тъй като ние би трябвало да спим…
3. На учителя с обич
Завършил съм стенна живопис във Великотърновския университет, където мой професор беше изключителният Никола Гелов – неотразим, сензитивен човек. Аз съм от равнинен край, а той беше от Родопите – първия висшист в с. Смилян, и ме накара да заобичам освен планината, само че и да виждам на природата с други очи. Той обичаше да пее и се показваше доста поетично: когато сме на конферанс, споделяше за даден план „ Не ми пее “ или „ Пее ми! “. Огласянето, звуците бяха при него метафора. Професорът живееше над земята. Ходехме да му оказваме помощ за един стенна живопис в трудоемката техника „ сграфито “: той, благият, толкоз беше се отдал на тоя стенна живопис, че в един миг падна от скелето и счупи и двете си ръце, само че продължаваше да идва в университета да ни преподава и предизвиква. Ако имахме от него задача да създадем примерно 7 разновидността на план, аз му носех съвсем 70, за което той имаше една звучна думичка „ байгън “…
С моите студенти от Националната художествена академия съм повече от 30 години, прекосих през всички стъпала. Благодарен съм за поканата на проф. Димо Балев от компетентност „ Текстил “ и на моя другар Вихрони Попнеделев, който преподаваше по текстил, само че имаше и курсове по живопис. Ние си ги поделихме. Много необичайно събитие: подборът на новите студенти в никакъв случай не беше на инцидентен принцип, само че ставаше по този начин, че по-ниските идваха при мене, а по-високите отиваха при Вихрони. В края на 90-те основах компетентност „ Мода “ в НХА. Моята щерка, която беше отпътувала да учи мода в Париж, ми подсказваше какво е забавно там. Шест млади художнички бяха първият ми випуск по текстил. Така ги проведох, че се трансфораха в монолитна креативна група – „ Мравките “. Бяха доста сръчни, надарени и амбициозни. Те покриха Дом Витгенщайн във Виена с цветни текстилни лентички, свързани с конци, които при най-малкия лъх напразно се движеха и напомняха отдалеко за родопска рогозка. Беше изключителна панорама. Пак те направиха „ тунел “ от текстилни чорапи в Дома на хумора и сатирата в Габрово, когато интензивно се говореше за построяването на тунел под Балкана, свързващ Северна с Южна България (който още по този начин и не е построен). Сега две от тези девойки са в Германия, едно е във Франция, едно – в Австрия, едно – в Израел и едно – в България. Радвам се, че съм ги основал като художници, или в случай че не съм „ основал “, най-малко съм оказал помощ с нещо.
4. „ Хамелеонът “, който живя единствено една нощ
През 80-те дружно с Андрей Даниел, който, за жалост, към този момент не е сред нас, Божидар Бояджиев, Вихрони Попнеделев, Недко Солаков и Филип Зидаров създадохме групата за авангардно изкуство „ Градът “. Бяхме общественост от мощни създатели, помагахме си и обменяхме хрумвания, провокирахме се един-друг. Събрахме се през 1986-а, когато никой не предполагаше, че ще има смяна. Но това още един път потвърждава, че хората на изкуството усещат като с пеленгатори другите трептения. Заедно направихме много акции. Едната – „ Хамелеонът “ с комсомолските книжки пред НДК, беше политическа акция, каквато в никакъв случай към този момент няма да се повтори в българската история. Беше към последния конгрес на ДКМС. Тогава доста младежи ни подариха комсомолските си книжки – несъмнено повече от 1000, и ние с един револвер с телбод оформихме структурата, наподобяваща хамелеон. Книжките бяха извън червени, а от вътрешната страна страниците бяха сини. Ние ги бяхме подгънали по необикновен метод и при вятър те ставаха ту червени, ту сини – като метафора на бъдещия ни политически живот. Естествено, бяхме получавали и до тогава удари под кръста, следяха ни къде се събирахме, имаше размахване на пръст, закани, ангажименти да се разделим като група. Но в изкуството е доста значимо да имаш темперамент. „ Хамелеонът “ просъществува единствено една нощ, след това полицаите го изгориха, само че ние написахме: „ Нашата задача е изпълнена. „ Хамелеонът “ към този момент е в сърцата и душите на доста хора, които го видяха “.
5. Славейче на вярата
Преди време ми се наложи да лежа в болница във Франция. Неподвижен в една дребна стая, затворен, неговорещ добре езика – единствено концепциите ми за нови картини, за нови пространства за живописта, за ателието и за обичаните ми хора ме държаха в кондиция. В един миг на перваза на пода забелязах белег от обувка, който ми подсети за птичка, за славейче. Баща ми на древен испански ме наричаше „ папушко “ – умалително за славейче. На мен такива образни неща доста ми оказват помощ да се събера. После го нарисувах това птиченце. И понякога не преставам да го рисувам подсъзнателно и то се появява в картините ми. Човек не знае в никакъв случай от кое място и по какъв начин може да пристигна вдъхновението – би трябвало незабавно да „ измъква “ концепцията и да я претворява.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ