През XIX в. избухва истерия по отношение на заболяването сперматорея

През XIX в. избухва нервност във връзка с болестта сперматорея – изхвърлянето на сперматозоиди, породено от неразрешени или несъразмерни полови дейности. И тъй като е XIX в., появяват се редица сурови и рискови „ лекувания “ за него.

В днешно време е много малко евентуално да чуете за подобен случай. Може би тъй като сме го излекували? Не, тъй като сперматореята в никакъв случай не е съществувала.

През Викторианската ера сперматореята е била по-скоро културен феномен, не тъкмо болест. Първите споменавания в публичната и професионалната среда са още през 40-те години на XIX век, а първичният подстрекател е Клод Франсоа Лалема, чийто труд, озаглавен „ Практически етюд за аргументите, признаците и лекуването на сперматорея “, е преведен през 1847 година

Първоначално тя е считана за настрана полово заболяване със лични признаци, само че по-късно е разказана като признак на несъразмерното обособяване на семенна течност. Като цяло се е считало, че има два стадия: първият е бил несъразмерното приключване (от мокри сънища и преждевременна еякулация), а вторият е реакцията на организма по-късно (депресия, импотентност, стесняване на тестисите и сперма в урината).

Причините варирали в доста необятни граници и от време на време се свързвали с това, което хората тогава възприемали като „ прекомерно домушарски “ метод на живот. Предполагаемите аргументи включват:

Фланелени панталони Пълен пикочен мехур Спане по тил Меки кревати Седене пред огъня Прекомерно четене на сантиментална литература Седене в железопътен вагон (в един случай някой еякулирал два пъти във трен, тъй като седял, вместо да стои прав)

Въпреки това множеството „ специалисти “ по това време стигат до заключението, че главната причина е мастурбацията.

Особено необичайно за тази „ болест “ е, че тя засягала най-вече мъже от междинната класа. Тези хора постоянно са били задоволително заможни, с цел да си разрешат медицински грижи, до момента в който в това време са били и подобаващи жертви за всяка полова суматоха, която е върлувала в обществото им. Страдащите постоянно са имали специалности, считани за високопоставени по това време, като юристи, военни или даже лекари.

Когато ставало въпрос за лекуване на положението, отпред заставали не безусловно редови лекари, а хирурзи. По това време хирурзите не всеки път са били възприемани като такива, каквито са през днешния ден, тъй че с това заболяване се появила опцията да се трансфорат в специалисти в региона и да подобрят общественото си състояние.

Леченията са били разнообразни, само че някои от по-инвазивни спрямо други. „ По-щадящите “ включвали анални пиявици, клизми, лаксативи, диуретици и супозитории. Едно изключително трудно лекуване било пробождането на пениса с железни пръстени, покрити с химически дразнители, което да направи пациента толкоз инфектиран, че да не желае да мастурбира, и не е изненадващо, че пациентите нормално не повтаряли процедурата.

Друго постоянно срещано лекуване е каутеризацията, която има за цел да умъртви и унищожи нервните окончания в пениса, тъй че те повече да не са податливи на възбуденост. Процедурата включвала вземането на тъничък железен инструмент с топче най-после, затрупан с корозивно вещество като сребърен нитрат, и прекосяването му през уретрата. Тази процедура била малко спорна – някои настояват, че е безвредна и безстрашна, до момента в който други, че предизвиква ужасяващи странични резултати като „ забележима мъка “, което не е чак толкоз изненадващо.

Въпреки съществуването на тези мъчения-лечения, имало дребна група, която въпреки всичко съумяла да събере редица сполучливи истории. Участниците са Кортеней, Кълвъруел, Доусън и Милтън, всички членове на Кралския лицей на хирурзите. Тази група възприе по-цялостен метод, при който обсъждаше половите прекарвания в подтекста на взаимоотношенията, като демонстрираше специфичен интерес към психическите и прочувствените измерения на еротичния живот.

Тяхната цел беше да се опитат да успокоят и съветват разтревожените мъже и да им оказват помощ да си възвърнат половата мощност. Те употребявали и по-малко ужасно звучащи способи на лекуване от изброените нагоре, като предписвали тоници, постоянни физически извършения, студени вани и „ умерени полови контакти “.

В тази еволюция на заболяването група хирурзи стартира развой, при който не осъждат пациентите си, а ги успокояват и свеждат до най-малко тревогата им. Въпреки че положението не е същинско, сперматорея в действителност помогнала на някои групи хирурзи да стартират да схващат, че сексуалността и логиката на психиката са доста взаимосвързани.

…

Наред с хирурзите, несъмнено, се появили и шарлатаните, които се възползвали от мъжете, които били прекомерно обезверени за помощ, с цел да слагат под подозрение знанията им (или по-важното – таксите) от боязън да не бъдат изкарани полови фанатици.

Веднага щом навлизат шарлатаните обаче, хирурзите минават от подчертаване какъв брой е публикувана заболяването и какви мрачни са ѝ последствията към подчертаване на това, че тя в действителност въобще не е доста публикувана. В по-късните години се появиха апели от тяхна страна, че в действителност същинската зараза е от „ подправената сперматорея “. Въпреки това явлението оказа помощ на някои групи медицински експерти да стартират да схващат взаимовръзката сред сексуалността и логиката на психиката.