Ужасяващата военна история на един пръстен
През пролетта на 1962 година Военноморски сили на Съединени американски щати разкопават обект в Инчон, Корея, откакто откриват човешки остатъци и офицерите вземат решение, че там е имало лагер за военнопленници. Повече от десетилетие по-рано, по време на Корейската война, военачалник Дъглас Макартър командва към 75 000 сухопътни сили на Организация на обединените нации и над 250 кораба в борбата при Инчхон – изненадващо нахлуване, което води единствено две седмици по-късно до възвръщането на Сеул от Севернокорейска национална войска. Но разкопките в Инчон от 1962 година дават непредвидена находка.
Ий Со-Янг, корейски служащ на обекта, вижда, че един от сътрудниците му открива златен пръстен, заровен в калта. Йи вижда по какъв начин служащият прибира пръстена в джоба си, нарушавайки разпоредбите на разкопките, и чува служащият да споделя, че ще го даде в заложна къща в края на деня.
Но Йи също е и водач на офицерите от Американските военноморски сили и в оня следобяд се оказва, че вози адмирал Джордж Преси, пълководец на американските военноморски сили в Корея. Ий е изумена от приликата на пръстена, открит при разкопките, с пръстена от випуск Анаполис на ръката на Преси. Кореецът загатва за откриването на сутринта на адмирала и той пита къде е бижуто в този момент.
Двамата мъже влизат в заложна къща след заложна къща, след друга, до момента в който не намират служащия. Пръстенът към този момент е в развой на претопяване, само че адмиралът желае да бъде възобновен. Той е отчасти разтопен, само че откакто изстива и е поизчистен от мръсотията, Преси вижда, че това в действителност е пръстен от випуск Анаполис, 1932 година, а той е в Военноморската академия на Съединени американски щати, откъдето е пръстенът, по същото време. Сърцето му стартира да тупти, когато го накланя към светлината – отвътре е гравирано име на човек, което той познава: Диал.
Диал умира в плен край филипинския град Олонгапо. Какво прави тогава пръстенът му в Корея?
През февруари 1943 година Червеният кръст уведомява Лиза Диал, че брачният партньор й е военнопленник в лагера на пандиза в Кабанатуан, където ще прекара идващите две години и половина. Със сигурност е облекчение за Лиза да научи, че брачният партньор й е жив. Но тя няма по какъв начин да знае, че лагерът в Кабанатуан ще стане същински пъкъл от заболявания, недохранване и изтезания.
Затворниците се стараят да дадат вяра на роднините си у дома. След като съумява да избяга, приятелят на Диал, майор Майкъл Добервич от американската морска пехота, написа на Лиза Диал, че брачният партньор й е в „ чудесно здраве и въодушевление “, когато го вижда за последно, през октомври 1942 година
С течение на месеците войната стартира да се обръща против японците. Повече от две години, откакто избяга от Филипините с обещанието: „ Излязох от Батаан, само че ще се върна “, военачалник Дъглас Макартър в действителност се завръща и до декември 1944 година американците откриват летища на филипинския остров Миндоро. През този месец Минтер Диал към този момент тежи 74 кг, което е много по-малко от първичното му тежестта от 90 кг. Подобно на множеството пандизчии в Кабанатуан, той постепенно слабее поради ниските дажби от 280 грама ориз дневно. Той може елементарно да употребява пръстена си от Анаполис, с цел да подкупи надзирател за няколко спомагателни порции ориз, само че не счита да прави по този начин. Всъщност доста от офицерите от военноморските сили крият пръстените си от Военноморските сили и морската пехота, с цел да не им ги вземат, а когато мъжете стават прекомерно слаби и се опасяват, че няма да оцелеят още една нощ, те предават полезностите си на по-силни пандизчии, дружно със известия за техните съпруги.
Диал знае, че ще бъде трансфериран от Кабанатуан в различен лагер и беше чул, както и останалите 1600 военнопленници бяха чули за рискови и мизерни прехвърляния на японски кораби. Писмото му от 12 декември включва насоки по какъв начин да се подредят фамилните финанси – всъщност наследство.
На идната заран Диал и другите пандизчии изкарани в мощна горещина пред 7300-тонния Ориоку Мару, пътнически транспортен съд, издигнат към 1930 година Затворниците са натъпкани в три обособени трюма – Диал дружно с над 800 други попадат в трюма на кърмата, почти 15 х 20 метра и с тавани, прекомерно ниски, с цел да се изправи човек. Липсата на вентилация и канализация, дружно с покачващите се температури в металните стени на кораба и минималните водни дажби, довеждат до пристъпи на тежка дехидратация. На идната заран петдесет мъже са мъртви и телата им са струпани под задвижващия вал на кораба. А Ориоку Мару към момента даже не е тръгнал.
Корабът отплава призори на 14 декември. Този ден пандизчиите не получиха вода, единствено малко ориз. Противно на интернационалните закони Ориоку Мару не е маркиран като транспортен съд със военнопленници и американски самолети го атакуват 9 пъти.
Ориоку Мару в пламъци, 15 декември 1944 година
След пет дни на тенис корта без заслон и с оскъдни дажби ориз, Фишър и останалите към 1300 оживели военнопленници се качват на Енура Мару един до друг в трюмове, употребявани за транспорт на артилерийски коне. До глезена в оборски тор, борейки се с конски мухи и полудявайки от жадност, най-отчаяните пандизчии започнаха да хапят личната си плът, с цел да пият кръвта си. Мъртвите са оставени в трюмовете дни наред, до момента в който корабът плава за Тайван, под непрекъснат американски огън, като един пряк удар убива 300 пандизчии. Оцелелите са трансферирани в Бразил Мару, която в последна сметка стигна до Япония и след общо 47 дни – в Корея.
