Алек Попов, писател: Проблемът на Европа е в лекомислието, че Източният блок ще се оправи от самосебе си
През 2013 година излезе първата книга за сестрите-партизанки Палавееви, инцидентно попаднали във вихъра на историческите събития в България през 40-те години на предишния век. Сатиричният разказ на един от най-четените и превеждани български писатели Алек Попов получи премиите " Хеликон " за нова българска художествена прозаичност и " Цветето на Хеликон " за най-продавана книга на български създател, беше и подложен от Елена Панайотова в Драматичен спектакъл Пловдив.
Четири години по-късно Попов е подготвен с продължението - " Сестри Палавееви по пътя към Новия свят " (изд. " Сиела " ). Книгата ще бъде показана със особено ретро празненство на 16 януари в столичния клуб " Терминал 1 " с присъединяване на актьорите Стоян Дойчев и Симеон Лютаков, както и Любен Дилов-син. " Дневник " беседва с Попов за идеалите, идеологиите и характерният взор на " Сестри Палавееви " към някои от най-турбулентните и оспорвани събития на българския XX в. Откъс от книгата може да прочетете тук.
Вече е налична втората част на историята за сестри Палавееви - " Сестри Палавееви по пътя на новия свят ". Да издадем ли до къде водят новите завършения, отвън България, даже отвън Балканите?
- Ще кажа единствено, че тази част е даже още по-динамична и щура от предходната. Но и в същото време по-сериозна,
Алек Попов е създател на романите " Мисия Лондон ", " Черната кутия ", " Сестри Палавееви в бурята на историята " и " Сестри Палавееви по пътя към новия свят ". Съсценарист е, дружно с Диляна Манева, на най-касовия български филм след демократичните промени - " Мисия Лондон ". Книгите му с разкази, есета и новели ( " Пълен курс за напреднали ", " Спътник на радикалния мъдрец ", " Митология на прехода " и др.), както и романите - са преведени на редица езици като - немски, френски, британски, сръбски, чешки, полски, турски, италиански.
Негови творби участват в представителни антологии на модерната европейска и българска прозаичност като Best European Fiction 2011 (Dalkey Press Archives), Hotel Europe (Wunderhorn, 2012), Antilogia del Racconto Bulgaro (Padova, Italia, 2006).
Завършил е Българска лингвистика в СУ " Св. Климент Охридски ", специализира в ELI (English Language Institute) към Wayne State University, Съединени американски щати. Бил е куратор в Националния книжовен музей, посланик, гл. редактор на сп. " Родна тирада ", шеф на Дома на детската книга.
тъй като времето става по-сложно и по-жестоко. Настъпва Девети септември и една от сестрите взима ефективно присъединяване в събитията. Бившите партизани сядат в столовете на някогашните служители на реда, а някогашните служители на реда хващат гората. Всичко това е забелязано като един неуместен хоровод, като калейдоскоп от събития. Територията на романа и бойните дейности се уголемява. В Сърбия и Македония попада другата сестра и се бори в редиците на югославските партизани.
Мисля, че това е нещо напълно ново за българския четец. По-възрастните вероятно пазят смътни мемоари от старите югославски филми, които си бяха същински екшъни: " Капитан Леши " или " Битката за Неретва " с Юл Бринър, Франко Неро и Орсън Уелс. Но за по-младите тези епизоди от блаканската история ще бъдат изобретение. Голяма част от книгата също се развива в Англия, където и двете сестри се озовават по неведомите пътища на ориста. Едната даже работи в българското посолство. Но хайде, стига ви толкоз...
Казвате посолство, само че това не е " Мисия Лондон " втора част...
- Определено не! Във фокуса е Студената война. Няколко доста интензивни, наситени със събития месеца през 53-а година, от гибелта на Сталин до арестуването на Лаврентий Берия. Изключително забавен интервал, малко прочут, претрупан със ужасно доста спекулации. Това е един от тези редки моменти, когато ходът на историята е можел да претърпи внезапен завой и да се случи това, което става чак четири десетилетия по-късно. Имам догадка. Мисля, че още тогава част от руското управление, най-вече кръга към Берия, са осъзнавали, че във типа, в който съществува, Съюз на съветските социалистически републики е жертван и са били подготвени на по-дълбоки промени, най-много стопански, само че са били спрени от боязън да не се разпадне цялата структура – напълно състоятелен боязън прочее, както ни подсказва историята.
Има и един епизод в руското посолство в Лондон, който ми е обичан – допускам, че ще допадне на феновете на Булгаков. Младостта ми е предходна под знака на Студената война и за мен това ще си остане може би най-интересния исторически интервал. В последна сметка конкуренцията сред двете системи роди едни от най-вълнуващите човешки достижения през 20-ти век! И някои от най-големите закононарушения... Неустоима композиция за един публицист. Желязната завеса играе основна роля в книгата, едно от вероятните й подзаглавия в действителност беше: " До Желязната завеса и оттатък ". Но въпреки всичко се стопирах на " По пътя към новия свят ", тъй като по-точно хваща главната концепция на тази история. Защото, без значение от всички ужасии, които се случват, това е една оптимистична история – най-малко в персонален, за героините, проект.
Днес Желязната завеса е вдигната. На прага ни е председателството на Европейския съюз. Доколко обаче невидимата завеса към момента съществува?
- О, тя от дълго време падна, само че сянката ѝ още е тук. Опитът на тоталитарния комунизъм и опитът на Източна Европа като цяло не беше разчетен вярно съгласно мен най-малко от Запада. След измененията там доста преждевременно и доста безгрижно взеха решение, че нещата някак си от единствено себе си ще се наредят. Те в действителност въобще не бяха готови за тези промени и ненапълно не ги и желаеха изключително, защото усещаха, че добре подрената им къщурка ще се разбърка. Смятам, че в това лековерие се крият огромна част от проблемите, които имаме в този момент в Европа.
© Надежда Чипева, CIO
Не бяха оценени същинските размери наследството от тези тоталитарни режими, който бяха държали в клещите си половин Европа съвсем половин век, а в тази ситуация с Русия – още по-дълго. Нахвърлиха се на стопанската система, напълно не безкористно освен това, без да се държи сметка за логиката на психиката на този комплициран преход. Хората, така и така травмирани, бяха хвърлени без всякаква подготовка на пазарните стихии и оставени да се оправят кой както може. Отсъстваше оня дух на взаимност и взаимопомощ, който въздигна Западна Европа от руините на Втората международна. Само си спомнете унизителните визови ограничавания, с които цяло десетилетие тормозеха Източна Европа. Но даже в този момент, това нежно и мъчно реализирано единение постоянно се слага на карта поради утопични и нереалистични упования към тази част от континента, която по силата на историческите условия е извънредно скептична към всевъзможни форми на обществено инженерство. А в действителност няма нищо по-важно от това единството на Европа да се запази и да се развие – задоволително комплицирана задача сама по себе си.
Според писателя Алек Попов какви са правилните ходове на нас като общество, пък и на нас като европейци, в тази обстановка?
- Аз съм срещу крайностите, с изключение на може би в изкуството. Крайностите, както твърди мастер Йода, ни тласкат към тъмната страна. Ключът е в разбирането за границите на човешката природа, за това, което е присъщо на индивида. Да не се проектират върху тази природа неща, които са непостижими за индивида, както беше и по време на комунизма. У хората има естествено заложен импулси за взаимност, за взаимопомощ, за съчувствие - качества, които по-скоро се асоциират с лявото. Обаче човек би трябвало да знае, че тези неща имат лимит и когато се пренавие пружината, се стига тяхното отричане.
Същото важи и за духа на конкуренцията, предприемачеството, свободната самодейност. Сами по себе си позитивни качества, които се разполагат в консервативния набор от полезности. Но те също, доведени до прекаленост, пораждат уродливи резултати. Експлоатация, безумна лакомия, последна комерсиализация - неща надълбоко деструктивни за всяко общество. Така че салдото е доста значим. И да не се чакат от хората чудеса. Нито всички могат да станат предпиемачи, нито е нужно. Правовата страна е най-важният регултор на връзките сред хората. Защото тя брани достолепието и на най-слабите.
Кои от маркерите на живота на това общество, от 50-те и 60-те, са живи и през днешния ден?
- Много са. Тази ера не е чак толкоз далечна и редица неща, които в този момент одобряваме за даденост са измислени още тогава. За мен един от най-ярките естетическите маркери на тази ера е комикс-културата, поп-арта, чийто напредък стартира още от 30-те. Всички супергерои, които в този момент познаваме, в по-голямата част, са основани в края на 30-те и 40-те години. Войната със своята динамичност, героика и машнария основава идеална среда за развиването на този род. Неслучайно това време се назовава " Златния век " на комиксите.
Неслучайно и сестри Палавееви четат комикси...
- Може и да не ви се има вяра, само че през 30-те години в България е имало комикси. Преди войната България е била относително отворена страна и не е била непозната на всички модерни трендове в изкуството и културата, в това число в поп-културата. Така че българските комикси не стартират с " Дъга ", а доста по-отдавна, просто е имало един дълъг интервал на изолоция, едно брутално отделяне на България от модерността и най-много от полулярната всеобща просвета, която се възприема като опасност за властващата идеология. Това оставя огромна празнина в българското схващане, която се усеща и до през днешния ден.
Да се върнем към хумора в историята за сестри Палавееви, където бобът се оказва по-силен от идеала.
- В тази книга високото и ниското постоянно разменят местата си, което е базисен детайл от карнавалната просвета тук, на Балканите, а и освен тук. За да разбере духът на Балканите, човек би трябвало да има сетива за това дионисиевско начало, което насочва едно потоянно предизвикателство към подредения свят на нормите и разсъдъка. Вакханалията и паниката (по Радичков) тук дебнат зад всеки ъгъл. Битът в действителност е мощен и неговият примитивен вик се смесва с гласа на идеала, приземява го, по този начин да се каже, докакто идеалът обезверено се мъчи да преодолее земната двигателна сила. Във филмите на Рангел Вълчанов имаше доста такива моменти, както и в най-хубавите работи на Греорги Дюлгеров и Иван Андонов. Стратиев също беше цар на това разбъркване.
Според " Сестри Палавееви " комунистическият блян е по-слаб и от младата женска хубост...
- Тези неща не са в несъгласие. Няма блян, който може да устои на хубостта. Във във всяко революционно придвижване има мощен сексуален заряд - самата гражданска война е самобитен афродизиак. Много постоянно любовта към някое момиче или момче става причина младежите да се включат в битката. Аз самият съм изпитвал такива трепети, даже споделих на едно момиче преди доста време, че разсънва у мен " високи цивилен усеща ". Тя остана безпределно озадачена и след това ме заряза в името на здравомислието. Във втората част на книгата тази еротична линия е мощно развита. Разколебаването на идеалите и загубата на девствеността са някак органично преплетени.
Наред с развенчаването на героизма на партизанското придвижване тази литература не осъжда тези, които са избрали пътя на битката от това време. Разбира се, проявявате сардоничните си похвати върху тях. Но тези хора са носители, в последна сметка на блян. От дистанцията на времето той наподобява безразсъден и неплатежоспособен. Но какво бихте споделили за него самичък по себе си?
- Да ви призная избощо не съм си поставял за цел да разобличавам каквото и да е. Това са по този начин наречените " collateral damages ", странични вреди, свързани по-скоро с моя нетрадиционен взор към историята. Не можеш да отделиш концепциите от хората, които ги изповядват.
В този смисъл книгата е изцяло лишена от морализаторски възторг. В нея не се раздават исторически присъди, не и непосредствено, това не е задачата на този роман, на изкуството, съгласно мен. Романът се развива на исторически декор, само че задачата в последна сметка задачата е да опише една невероятна история по най-увлекателен метод. През него четем и историята.
Личният подвиг, персоналните качества, смелостта, честността, достолепието - това са неща, които никой не може да отнеме на никого. Аз просто махам целофана на идеологическото лустро, с цел да изпъкне парадоксът на човешката природа, в която трагичното и комично са тясно приплетени. Защото от двете страни на спора стоят живи хора, с позитивните си и негативните си страни. Храбростта, да вземем за пример, е универсално качество, оттатък идеологиите. Както и измяната не е запазена марка единствено на " неприятните ". Пропагандата и фалшът в действителност протягат ръка на човешкото достолепие, а не иронията или сатирата. Книгата по натурален метод подкопава пропагандните клишета, които се употребяват за манипулиране на хората, за манипулиране на историята, за цели които нямат нищо общо с истината и човешкото благоденствие.
Кои съгласно вас са рисковите идеологии през днешния ден?
- Във всяка идеологиия има зрънце на тоталитаризъм, от което могат да израснат отровни плодове. Крайностите са свързани и нормално се пораждат една от друга. Крайният шовинизъм постоянно идва като реакция на крайния прогресизъм, който с утопичните си проекции върви против индивида по същия метод, както и комунизма. Абстрактната обич към човечеството не може да бъде опция на естествения национализъм, образуван през вековете и естественото възприятие за самозапазване на общността. От друга страна идентичностите се трансформират, а от време на време се оказват и напълно илюзорни – това, което лежи изпод най-често се оказва общо за всички хора.
Трябва да има баланс в тези неща, само че това е въпрос на фина конфигурация, която даже най-цивилизованите общества не са постигнали. Защото постоянно е по-лесно да се виждат нещата в техните крайности. Така по-лесно се формрат послания, нещо от което политиците в никакъв случай няма да се откажат. Но популистките дрънканици са едно, напълно друго е по какъв начин ще постъпи съответния човек в мигове на сложен екзистенциален избор. И това е обвързвано доста повече със съвестта, в сравнение с с идеологията. Съвестта постоянно върви против догмите.
Животът в режим на идеология създава парадокс. И комизъм в тази ситуация с вашата литература. Но животът в режим на идеология има и функционалността да дава обещание ярко бъдеще. Доколо през днешния ден имаме потребност от сходни утопии?
- Абе, всички ти оферират ярко бъдеще, няма значение от идеологията - фашистка, комунистическа или корпоративна. Тоталният надзор нормално върви в композиция със светлото бъдеще. В реда на нещата е хората да се стремят към по-съвършена организация на живота. Но концепцията за светлото бъдеще, опитът да се подмени самостоятелния човешки блян към благополучие със обстановка на всеобщо радостно врещене, постоянно водят до огромни произшествия.
Колкото по-прости цели имат хората, толкоз са по-постижими. Например да подобрят виталната си среда. С дребни стъпки животът става по-добър. А не с някакви световни проекти за всеобщо благополучие, които са толкоз мъгляви, че пречат да се види това, което фактически може да се направи. Макар че в никакъв случай не би трябвало да се подценява и деструктивната страна на индивида. Всичко е там, в него. И положителното, и злото. Няма просто хрумвания без хора. Аз не споделям платоническото схващание, че има някаква концепция, видиш ли доста чиста, свети като слънце, само че попадне ли в ръчичките на хората, се омърсява и стартира да създава несгоди и бедност. Ако една концепция не работи на процедура, значи нещо в нея самата е сбъркано.
До какви читатели желаете да доближи историята за сестри Палавееви?
- Двата тома оформят нещо като трагикомична сага за ориста на две девойки, попаднали във водовъртежа на 40-те и 50-те години. Това е четиво, налично за доста необятен кръг от читатели. Онези, които са наясно с предишното и имат опит от това време, несъмнено ще доближат всички равнища на книгата. Но тя е предопределена и за напълно младежи, без исторически опит. В нея непрекъснато се случват всякакви неща, тя е смешна и разсънва интерес към епохата. Романът е основан на съществени изследвания. Открехва доста порти, а оттук насетне всеки може да научи и освен това, в случай че реши да отвори документалните източници, които са налични. Това е една универсална история, разказана без ненужно морализаторство и добра насочна точка за любознателния четец. По едно време си мислех даже да приложа речник в края на романа, само че реших, че това не е нужно във века на " Google " и интернет. Аз самият конструирах тази книга по този метод - с доста ровене за детайлите, трупайки планини от информация, от която действително съм употребявал от време на време единствено някой щрих, с цел да дам на читателят достоверно чувство за епохота. Общо взето съм щадял времето му и гледах да не го покривам с непотребни детайлности и описания.
Какво развиване предвиждате за втората част на книгата - режисура, филм може би?
- В романа е заложена доста драматургия и няма нищо по-естествено от това да поме пътя си към сцената и екрана. Но по кое време тъкмо? Все отново, това са групови изкуства, в тях на създателя е отредена по-скромна роля, в сравнение с допускате.
Четири години по-късно Попов е подготвен с продължението - " Сестри Палавееви по пътя към Новия свят " (изд. " Сиела " ). Книгата ще бъде показана със особено ретро празненство на 16 януари в столичния клуб " Терминал 1 " с присъединяване на актьорите Стоян Дойчев и Симеон Лютаков, както и Любен Дилов-син. " Дневник " беседва с Попов за идеалите, идеологиите и характерният взор на " Сестри Палавееви " към някои от най-турбулентните и оспорвани събития на българския XX в. Откъс от книгата може да прочетете тук.
Вече е налична втората част на историята за сестри Палавееви - " Сестри Палавееви по пътя на новия свят ". Да издадем ли до къде водят новите завършения, отвън България, даже отвън Балканите?
- Ще кажа единствено, че тази част е даже още по-динамична и щура от предходната. Но и в същото време по-сериозна,
Алек Попов е създател на романите " Мисия Лондон ", " Черната кутия ", " Сестри Палавееви в бурята на историята " и " Сестри Палавееви по пътя към новия свят ". Съсценарист е, дружно с Диляна Манева, на най-касовия български филм след демократичните промени - " Мисия Лондон ". Книгите му с разкази, есета и новели ( " Пълен курс за напреднали ", " Спътник на радикалния мъдрец ", " Митология на прехода " и др.), както и романите - са преведени на редица езици като - немски, френски, британски, сръбски, чешки, полски, турски, италиански.
Негови творби участват в представителни антологии на модерната европейска и българска прозаичност като Best European Fiction 2011 (Dalkey Press Archives), Hotel Europe (Wunderhorn, 2012), Antilogia del Racconto Bulgaro (Padova, Italia, 2006).
Завършил е Българска лингвистика в СУ " Св. Климент Охридски ", специализира в ELI (English Language Institute) към Wayne State University, Съединени американски щати. Бил е куратор в Националния книжовен музей, посланик, гл. редактор на сп. " Родна тирада ", шеф на Дома на детската книга.
тъй като времето става по-сложно и по-жестоко. Настъпва Девети септември и една от сестрите взима ефективно присъединяване в събитията. Бившите партизани сядат в столовете на някогашните служители на реда, а някогашните служители на реда хващат гората. Всичко това е забелязано като един неуместен хоровод, като калейдоскоп от събития. Територията на романа и бойните дейности се уголемява. В Сърбия и Македония попада другата сестра и се бори в редиците на югославските партизани.
Мисля, че това е нещо напълно ново за българския четец. По-възрастните вероятно пазят смътни мемоари от старите югославски филми, които си бяха същински екшъни: " Капитан Леши " или " Битката за Неретва " с Юл Бринър, Франко Неро и Орсън Уелс. Но за по-младите тези епизоди от блаканската история ще бъдат изобретение. Голяма част от книгата също се развива в Англия, където и двете сестри се озовават по неведомите пътища на ориста. Едната даже работи в българското посолство. Но хайде, стига ви толкоз...
Казвате посолство, само че това не е " Мисия Лондон " втора част...
- Определено не! Във фокуса е Студената война. Няколко доста интензивни, наситени със събития месеца през 53-а година, от гибелта на Сталин до арестуването на Лаврентий Берия. Изключително забавен интервал, малко прочут, претрупан със ужасно доста спекулации. Това е един от тези редки моменти, когато ходът на историята е можел да претърпи внезапен завой и да се случи това, което става чак четири десетилетия по-късно. Имам догадка. Мисля, че още тогава част от руското управление, най-вече кръга към Берия, са осъзнавали, че във типа, в който съществува, Съюз на съветските социалистически републики е жертван и са били подготвени на по-дълбоки промени, най-много стопански, само че са били спрени от боязън да не се разпадне цялата структура – напълно състоятелен боязън прочее, както ни подсказва историята.
Има и един епизод в руското посолство в Лондон, който ми е обичан – допускам, че ще допадне на феновете на Булгаков. Младостта ми е предходна под знака на Студената война и за мен това ще си остане може би най-интересния исторически интервал. В последна сметка конкуренцията сред двете системи роди едни от най-вълнуващите човешки достижения през 20-ти век! И някои от най-големите закононарушения... Неустоима композиция за един публицист. Желязната завеса играе основна роля в книгата, едно от вероятните й подзаглавия в действителност беше: " До Желязната завеса и оттатък ". Но въпреки всичко се стопирах на " По пътя към новия свят ", тъй като по-точно хваща главната концепция на тази история. Защото, без значение от всички ужасии, които се случват, това е една оптимистична история – най-малко в персонален, за героините, проект.
Днес Желязната завеса е вдигната. На прага ни е председателството на Европейския съюз. Доколко обаче невидимата завеса към момента съществува?
- О, тя от дълго време падна, само че сянката ѝ още е тук. Опитът на тоталитарния комунизъм и опитът на Източна Европа като цяло не беше разчетен вярно съгласно мен най-малко от Запада. След измененията там доста преждевременно и доста безгрижно взеха решение, че нещата някак си от единствено себе си ще се наредят. Те в действителност въобще не бяха готови за тези промени и ненапълно не ги и желаеха изключително, защото усещаха, че добре подрената им къщурка ще се разбърка. Смятам, че в това лековерие се крият огромна част от проблемите, които имаме в този момент в Европа.
© Надежда Чипева, CIO
Не бяха оценени същинските размери наследството от тези тоталитарни режими, който бяха държали в клещите си половин Европа съвсем половин век, а в тази ситуация с Русия – още по-дълго. Нахвърлиха се на стопанската система, напълно не безкористно освен това, без да се държи сметка за логиката на психиката на този комплициран преход. Хората, така и така травмирани, бяха хвърлени без всякаква подготовка на пазарните стихии и оставени да се оправят кой както може. Отсъстваше оня дух на взаимност и взаимопомощ, който въздигна Западна Европа от руините на Втората международна. Само си спомнете унизителните визови ограничавания, с които цяло десетилетие тормозеха Източна Европа. Но даже в този момент, това нежно и мъчно реализирано единение постоянно се слага на карта поради утопични и нереалистични упования към тази част от континента, която по силата на историческите условия е извънредно скептична към всевъзможни форми на обществено инженерство. А в действителност няма нищо по-важно от това единството на Европа да се запази и да се развие – задоволително комплицирана задача сама по себе си.
Според писателя Алек Попов какви са правилните ходове на нас като общество, пък и на нас като европейци, в тази обстановка?
- Аз съм срещу крайностите, с изключение на може би в изкуството. Крайностите, както твърди мастер Йода, ни тласкат към тъмната страна. Ключът е в разбирането за границите на човешката природа, за това, което е присъщо на индивида. Да не се проектират върху тази природа неща, които са непостижими за индивида, както беше и по време на комунизма. У хората има естествено заложен импулси за взаимност, за взаимопомощ, за съчувствие - качества, които по-скоро се асоциират с лявото. Обаче човек би трябвало да знае, че тези неща имат лимит и когато се пренавие пружината, се стига тяхното отричане.
Същото важи и за духа на конкуренцията, предприемачеството, свободната самодейност. Сами по себе си позитивни качества, които се разполагат в консервативния набор от полезности. Но те също, доведени до прекаленост, пораждат уродливи резултати. Експлоатация, безумна лакомия, последна комерсиализация - неща надълбоко деструктивни за всяко общество. Така че салдото е доста значим. И да не се чакат от хората чудеса. Нито всички могат да станат предпиемачи, нито е нужно. Правовата страна е най-важният регултор на връзките сред хората. Защото тя брани достолепието и на най-слабите.
Кои от маркерите на живота на това общество, от 50-те и 60-те, са живи и през днешния ден?
- Много са. Тази ера не е чак толкоз далечна и редица неща, които в този момент одобряваме за даденост са измислени още тогава. За мен един от най-ярките естетическите маркери на тази ера е комикс-културата, поп-арта, чийто напредък стартира още от 30-те. Всички супергерои, които в този момент познаваме, в по-голямата част, са основани в края на 30-те и 40-те години. Войната със своята динамичност, героика и машнария основава идеална среда за развиването на този род. Неслучайно това време се назовава " Златния век " на комиксите.
Неслучайно и сестри Палавееви четат комикси...
- Може и да не ви се има вяра, само че през 30-те години в България е имало комикси. Преди войната България е била относително отворена страна и не е била непозната на всички модерни трендове в изкуството и културата, в това число в поп-културата. Така че българските комикси не стартират с " Дъга ", а доста по-отдавна, просто е имало един дълъг интервал на изолоция, едно брутално отделяне на България от модерността и най-много от полулярната всеобща просвета, която се възприема като опасност за властващата идеология. Това оставя огромна празнина в българското схващане, която се усеща и до през днешния ден.
Да се върнем към хумора в историята за сестри Палавееви, където бобът се оказва по-силен от идеала.
- В тази книга високото и ниското постоянно разменят местата си, което е базисен детайл от карнавалната просвета тук, на Балканите, а и освен тук. За да разбере духът на Балканите, човек би трябвало да има сетива за това дионисиевско начало, което насочва едно потоянно предизвикателство към подредения свят на нормите и разсъдъка. Вакханалията и паниката (по Радичков) тук дебнат зад всеки ъгъл. Битът в действителност е мощен и неговият примитивен вик се смесва с гласа на идеала, приземява го, по този начин да се каже, докакто идеалът обезверено се мъчи да преодолее земната двигателна сила. Във филмите на Рангел Вълчанов имаше доста такива моменти, както и в най-хубавите работи на Греорги Дюлгеров и Иван Андонов. Стратиев също беше цар на това разбъркване.
Според " Сестри Палавееви " комунистическият блян е по-слаб и от младата женска хубост...
- Тези неща не са в несъгласие. Няма блян, който може да устои на хубостта. Във във всяко революционно придвижване има мощен сексуален заряд - самата гражданска война е самобитен афродизиак. Много постоянно любовта към някое момиче или момче става причина младежите да се включат в битката. Аз самият съм изпитвал такива трепети, даже споделих на едно момиче преди доста време, че разсънва у мен " високи цивилен усеща ". Тя остана безпределно озадачена и след това ме заряза в името на здравомислието. Във втората част на книгата тази еротична линия е мощно развита. Разколебаването на идеалите и загубата на девствеността са някак органично преплетени.
Наред с развенчаването на героизма на партизанското придвижване тази литература не осъжда тези, които са избрали пътя на битката от това време. Разбира се, проявявате сардоничните си похвати върху тях. Но тези хора са носители, в последна сметка на блян. От дистанцията на времето той наподобява безразсъден и неплатежоспособен. Но какво бихте споделили за него самичък по себе си?
- Да ви призная избощо не съм си поставял за цел да разобличавам каквото и да е. Това са по този начин наречените " collateral damages ", странични вреди, свързани по-скоро с моя нетрадиционен взор към историята. Не можеш да отделиш концепциите от хората, които ги изповядват.
В този смисъл книгата е изцяло лишена от морализаторски възторг. В нея не се раздават исторически присъди, не и непосредствено, това не е задачата на този роман, на изкуството, съгласно мен. Романът се развива на исторически декор, само че задачата в последна сметка задачата е да опише една невероятна история по най-увлекателен метод. През него четем и историята.
Личният подвиг, персоналните качества, смелостта, честността, достолепието - това са неща, които никой не може да отнеме на никого. Аз просто махам целофана на идеологическото лустро, с цел да изпъкне парадоксът на човешката природа, в която трагичното и комично са тясно приплетени. Защото от двете страни на спора стоят живи хора, с позитивните си и негативните си страни. Храбростта, да вземем за пример, е универсално качество, оттатък идеологиите. Както и измяната не е запазена марка единствено на " неприятните ". Пропагандата и фалшът в действителност протягат ръка на човешкото достолепие, а не иронията или сатирата. Книгата по натурален метод подкопава пропагандните клишета, които се употребяват за манипулиране на хората, за манипулиране на историята, за цели които нямат нищо общо с истината и човешкото благоденствие.
Кои съгласно вас са рисковите идеологии през днешния ден?
- Във всяка идеологиия има зрънце на тоталитаризъм, от което могат да израснат отровни плодове. Крайностите са свързани и нормално се пораждат една от друга. Крайният шовинизъм постоянно идва като реакция на крайния прогресизъм, който с утопичните си проекции върви против индивида по същия метод, както и комунизма. Абстрактната обич към човечеството не може да бъде опция на естествения национализъм, образуван през вековете и естественото възприятие за самозапазване на общността. От друга страна идентичностите се трансформират, а от време на време се оказват и напълно илюзорни – това, което лежи изпод най-често се оказва общо за всички хора.
Трябва да има баланс в тези неща, само че това е въпрос на фина конфигурация, която даже най-цивилизованите общества не са постигнали. Защото постоянно е по-лесно да се виждат нещата в техните крайности. Така по-лесно се формрат послания, нещо от което политиците в никакъв случай няма да се откажат. Но популистките дрънканици са едно, напълно друго е по какъв начин ще постъпи съответния човек в мигове на сложен екзистенциален избор. И това е обвързвано доста повече със съвестта, в сравнение с с идеологията. Съвестта постоянно върви против догмите.
Животът в режим на идеология създава парадокс. И комизъм в тази ситуация с вашата литература. Но животът в режим на идеология има и функционалността да дава обещание ярко бъдеще. Доколо през днешния ден имаме потребност от сходни утопии?
- Абе, всички ти оферират ярко бъдеще, няма значение от идеологията - фашистка, комунистическа или корпоративна. Тоталният надзор нормално върви в композиция със светлото бъдеще. В реда на нещата е хората да се стремят към по-съвършена организация на живота. Но концепцията за светлото бъдеще, опитът да се подмени самостоятелния човешки блян към благополучие със обстановка на всеобщо радостно врещене, постоянно водят до огромни произшествия.
Колкото по-прости цели имат хората, толкоз са по-постижими. Например да подобрят виталната си среда. С дребни стъпки животът става по-добър. А не с някакви световни проекти за всеобщо благополучие, които са толкоз мъгляви, че пречат да се види това, което фактически може да се направи. Макар че в никакъв случай не би трябвало да се подценява и деструктивната страна на индивида. Всичко е там, в него. И положителното, и злото. Няма просто хрумвания без хора. Аз не споделям платоническото схващание, че има някаква концепция, видиш ли доста чиста, свети като слънце, само че попадне ли в ръчичките на хората, се омърсява и стартира да създава несгоди и бедност. Ако една концепция не работи на процедура, значи нещо в нея самата е сбъркано.
До какви читатели желаете да доближи историята за сестри Палавееви?
- Двата тома оформят нещо като трагикомична сага за ориста на две девойки, попаднали във водовъртежа на 40-те и 50-те години. Това е четиво, налично за доста необятен кръг от читатели. Онези, които са наясно с предишното и имат опит от това време, несъмнено ще доближат всички равнища на книгата. Но тя е предопределена и за напълно младежи, без исторически опит. В нея непрекъснато се случват всякакви неща, тя е смешна и разсънва интерес към епохата. Романът е основан на съществени изследвания. Открехва доста порти, а оттук насетне всеки може да научи и освен това, в случай че реши да отвори документалните източници, които са налични. Това е една универсална история, разказана без ненужно морализаторство и добра насочна точка за любознателния четец. По едно време си мислех даже да приложа речник в края на романа, само че реших, че това не е нужно във века на " Google " и интернет. Аз самият конструирах тази книга по този метод - с доста ровене за детайлите, трупайки планини от информация, от която действително съм употребявал от време на време единствено някой щрих, с цел да дам на читателят достоверно чувство за епохота. Общо взето съм щадял времето му и гледах да не го покривам с непотребни детайлности и описания.
Какво развиване предвиждате за втората част на книгата - режисура, филм може би?
- В романа е заложена доста драматургия и няма нищо по-естествено от това да поме пътя си към сцената и екрана. Но по кое време тъкмо? Все отново, това са групови изкуства, в тях на създателя е отредена по-скромна роля, в сравнение с допускате.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ