През 1993 г. Haddaway издава класиката What Is Love“ –

През 1993 година Haddaway издава класиката „ What Is Love “ – блестяща ария, по всяка музикална метрика, която също по този начин в резюме акцентира и един въпрос, с който човечеството се бори от незапомнени времена.

Любовта е музата на драматурзи, поети, художници и композитори през вековете; мнозина са се опитвали да я дефинират количествено, да я опишат и изобщо да схванат тази загадъчна страст.

Но дали любовта не е просто въпрос на биология?

Много проучвания преглеждат биологичните основи на майчината и фамилната обич, само че тук ще се съсредоточим върху сантименталната. Често описваме влюбването като влакче от емоции; и като се има поради това, може би не е изненадващо, че поетите евентуално са се справили по-добре с дефинирането й, в сравнение с учените.

Въпреки това, в случай че желаеме да проучим дали тя е неврохимична структура, би трябвало да разбираем това, което се случва в мозъка, когато се влюбим.

Едва от относително скоро учените към този момент имат инструментите, с цел да проучат този въпрос. До началото на 21-ви век множеството проучвания са фокусирани върху логиката на психиката на любовта и привличането.

Вече е известно, че областите на мозъка, които са особено включени в чувстването на обич, съдържат високи концентрации на невротрансмитера допамин. Както изяснява създателят Семир Зеки: „ Освобождаването на допамин слага човек в положение „ да се усеща добре “ и химикалът наподобява е тясно обвързван освен с образуването на връзки, само че и със секса, което след това стартира да се преглежда като възнаграждаващо възприятие. “

Докато той се усилва по време на първия прилив на сласт, различен невротрансмитер наподобява спада: серотонинът. Това, съгласно Зеки, е сходно на един резултат, следен в мозъците на хората с обсесивно-компулсивно разстройство и е виновен за целенасоченото фокусиране върху обекта на нашите сантиментални стремежи, което можем да почувстваме в ранните стадии на връзката.

Те включват амигдалата и областите на фронталния кортекс, които Зеки споделя, че понижават способността си за трезва преценка, която може да изпитваме към обичания си, позволявайки ни да го виждаме в по-положителна светлина.

Когато мислите за думите „ химикали “ и „ романтика “, едно от нещата, които може да ви дойдат на разум на първо време, са феромоните. Ако се има вяра на известната просвета – и на рекламните лозунги – хората излъчваме ароматни сигнали, които ни карат да миришем неустоимо на евентуалните сътрудници. Проучванията в животинския свят в действителност сочат смисъла на феромоните в репродуктивните цикли на някои същества – само че може да се изненадате да научите, че доказателствата за тяхното битие при хората са нищожни.

„ Идеята за човешките феромони е интуитивно привлекателна, тъй като основава концепцията за секрети сигнали, които ни вършат неустоими за евентуалните сътрудници “, споделя психологът Марк Джей Ти Сърджънт, пишещ за The Conversation през 2015 година „ Но тази връзка на феромоните със секса може да е неверен метод да се погледа на казуса – тъй като макар 45 години проучвания и разнообразни изказвания през годините, към момента няма доста доказателства, че човешките феромони въобще съществуват.

Първите описания на окситоцина се появяват към неговата жизненоважна роля при бременност и раждане. Оттогава проучванията допускат, че той е обвързван със половата функционалност, оказва помощ на бозайниците да се свържат между тях и даже може да помогне за лечение на разрушено сърце. Голяма част от работата, която оказва помощ на учените да стартират да го схващат, идва от работата върху един доста специфичен и доста бухнал гризач.

Microtus ochrogaster

Полевки (Microtus ochrogaster) образуват моногамни двойки и споделят гнезда с сътрудниците си, което ги прави идеални за този тип проучвания. Едно изследване от 2017 година, в което вземат участие и те, декларира, че е съумяло да разбие невронния код на любовта, откакто открива невронна мрежа, която задейства цяло наводняване от окситоцин (и нашия остарял другар допамин) в центровете за заплащане на мозъка по време на сантиментална връзка.

Прерийните полевки имат повече рецептори както за окситоцин, по този начин и за обвързвания с него хормон вазопресин, в сравнение с техните братовчеди, планинските полевки, което би могло да изясни за какво намират моногамното свързване за толкоз възнаграждаващо на неврохимично равнище.

Все още има обаче доста неща, които учените не знаят за това по какъв начин окситоцинът и вазопресинът вземат участие в сантименталната обич при хората. Изследователите сега работят, с цел да схванат тази неврохимична система: от това по какъв начин може да е зародила в нашите антични предшественици, до това по какъв начин епигенетичната регулация на гена за окситоцин оформя прочувствените прекарвания на всеки човек.

Това значи ли тогава, че любовта в действителност е просто поредност от химически процеси, които могат да бъдат манипулирани? Сведена до това, любовта не губи ли част от своята магия?

Най-вероятно. От друга страна пък, можем да преглеждаме физическия аспект като част от тази магия. Кой би дръзнал да каже, че няма нещо магическо в това един динозавър да порасне по-голям от девет слона от африканската савана, или пък във величието на полярно зарево в небето, даже и да можем да разбираем тези събития научно?

И по този начин, да се върнем към нашия въпрос: в действителност ли любовта е просто неврохимична структура на мозъка? Със сигурност е правилно, че зад кулисите се случва доста биохимия, когато се влюбваме. „ Но да кажем, че любовта е „ просто “ мозъчна химия, е все едно да кажем, че „ Ромео и Жулиета “ е „ просто “ думи – това подценява основният смисъл “, споделя неврологът Парашкев Начев.

„ Подобно на изкуството, любовта е повече от сбора на своите елементи. “