Искам да живея до човечни хора, много човечни
Преброих годините си и открих, че ми е останало по-малко време на този свят от времето, изживяно до момента.
Чувствам се като това момче, което е спечелило пакетче лакомства. То изяжда част от тях бързо и на драго сърце, а когато вижда, че му остават малко, стартира да ги гълтам постепенно, да се радва на всяка хапка. Подбира деликатно мига на следващия гуляй, предвкусва го, усеща с всяка своя клетка, до най-дълбоките фибри на организма си, сладостта на лакомствата.
Вече нямам време за безкрайни срещи , където се дискутират статути, правила, правила, способи на деяние, вътрешни регламенти, с цялостното схващане, че диалозите няма да доведат до на никое място.
Вече нямам време да претърпявам неуместни персони , които, без значение от възрастта си, не са пораснали. Нямам време да се занимавам с посредствености. Нито пък желая да участвам на събирания, където дефилират напомпани его-та.
Не търпя манипулатори, интересчии, кариеристи, маневристи.
Ядосват ме човеци, които се пробват да дискредитират по-кадърните, с цел да си присваят техните места, да си припишат техните гении и достижения.
Ненавиждам да бъда очевидец на битката за по-важно място, да следя резултата, който тя провокира измежду по-амбициозните.
Презирам хората, които не спорят за наличия, а за трофеи. Времето ми е прекомерно скъпо, с цел да се занимавам с трофеи.
Искам есенцията, ядрото, същността, душата ми бърза…
Няма доста лакомства в пакета…
Искам да пребивавам до човечни хора, доста човечни, на първо място друго, човечни.
Хора, които обичат да се смеят на грешките си.
Които не се суетят към триумфите си и не се самозабравят.
Които не се считат за избраници, за хайлайф, надминаващ останалите. Преди в действителност да са станали такива.
Които не бягат от отговорностите си.
Които пазят човешкото достолепие.
Които не желаят нищо друго, с изключение на да върват паралелно с истината и справедливостта, достойнството и достолепието.
Есенциалното, главното, елементарното, елементарното, натуралното най-базисното, това е, което прави живота скъп. Което прави пътешествието ни на този свят да си коства.
Искам да се обкръжа с хора, които знаят по какъв начин да допрян сърцето на другите и могат да го създадат.
Хора, които не са се ожесточили от жестоките удари на живота, а са израстнали с една мекост в душата. Които нещастието е направило по-мъдри.
Да, бързам да пребивавам с интензивността, която единствено зрялата възраст може да ми даде.
Искам да не пропилея нито едно от лакомствата, които ми остават. Сигурен съм, че ще бъдат още по-сладки от тези, които до момента съм изял.
Целта ми е да стигна до края спокоен, в мир с обичаните си същества и с моята съвест.
Надявам се, че това един ден ще стане фантазията на всички ни, тъй като по този начин, или другояче, ще стигнем до края…А за какво да не бъде с наслада и задоволство?
Из “Ценното време на зрелостта ” на Марио де Андраде
Превод: Марион Колева Инфо: poznanie.dir.bg
