Ще се задвижи ли двигателят на българския баскетбол?
Последните дни от 2018 година е времето за равносметки, оценки, резултати и проекти за идната година.
В баскетбола обаче с всяка минала година става все по-трудно да определим с какво може да се похвалим. Болно ни е да си признаем, само че триумфите не се множат - в противен случай доста се стопяват. И все се утешаваме, че следващата година нещата ще бъдат разнообразни. Може би ще създадем идващия Везенков или ще се роди българският Дончич?! Колко допустимо ви се вижда това?!
Живеем с вяра, че някак нещата ще потръгнат. Питам се по какъв начин ще се задвижи машината на българкия баскетбол, като моторът е негоден? Истината е, че спряхме да сътворяваме, да мотивираме и да даваме образец. Сякаш в действие се трансформира умеенето да изтощаваме баскетболистите, че даже и треньорите. Да изтъскваме от тях и последното изпитание, което имат, тъй като те били експерти и нямали право на неточност. Забравихте ли, че и те са хора?!
Може би хиляди пъти сте си задавали въпроса за какво постоянно сме на ръба да прескочим летвата и все нещо ни спъва. Не се оправдавам, че ще го кажа - има нещо сбъркано в цялата система на ръководство на баскетбола в България. Отделя се доста повече внимание на незначителни вътрешни битки за власт и позиции, в сравнение с да се работи с подрастващите генерации за построяването на можещи спортисти.
Винаги ни е убягвало едно златно предписание - спортът е най-хубавият метод децата да пораснат. Залепете си го на бюрата, да го виждате всеки ден, тъй като до момента в който пилеете сили и сила в безмислени дуели за въздействие, времето тече и ураганът, който се задава няма да ви хареса. Поне един път забравете за заплатите си и инвестирайте в децата.
И тъй като започнах тематиката за това с какво може да се гордеем тази година, няма по какъв начин да не отбележа един специфичен мач. Националният тим под управлението на Любомир Минчев сложи Франция на колене при краен резултат 74:68. И като че ли в оначи вечер на 13 септември българският баскетбол се върна в елита. Нашите момчета не надиграха единствено Франция, те надскочиха себе си и статистиката нямаше никакво значение, това бе най-голямата им победа.
След мача Александър Везенков си пожела това да бъде началото на смяната. За тази смяна към момента се молим и се надяваме.
Дано на следващия ден някой да успее да завдижи машината!
В баскетбола обаче с всяка минала година става все по-трудно да определим с какво може да се похвалим. Болно ни е да си признаем, само че триумфите не се множат - в противен случай доста се стопяват. И все се утешаваме, че следващата година нещата ще бъдат разнообразни. Може би ще създадем идващия Везенков или ще се роди българският Дончич?! Колко допустимо ви се вижда това?!
Живеем с вяра, че някак нещата ще потръгнат. Питам се по какъв начин ще се задвижи машината на българкия баскетбол, като моторът е негоден? Истината е, че спряхме да сътворяваме, да мотивираме и да даваме образец. Сякаш в действие се трансформира умеенето да изтощаваме баскетболистите, че даже и треньорите. Да изтъскваме от тях и последното изпитание, което имат, тъй като те били експерти и нямали право на неточност. Забравихте ли, че и те са хора?!
Може би хиляди пъти сте си задавали въпроса за какво постоянно сме на ръба да прескочим летвата и все нещо ни спъва. Не се оправдавам, че ще го кажа - има нещо сбъркано в цялата система на ръководство на баскетбола в България. Отделя се доста повече внимание на незначителни вътрешни битки за власт и позиции, в сравнение с да се работи с подрастващите генерации за построяването на можещи спортисти.
Винаги ни е убягвало едно златно предписание - спортът е най-хубавият метод децата да пораснат. Залепете си го на бюрата, да го виждате всеки ден, тъй като до момента в който пилеете сили и сила в безмислени дуели за въздействие, времето тече и ураганът, който се задава няма да ви хареса. Поне един път забравете за заплатите си и инвестирайте в децата.
И тъй като започнах тематиката за това с какво може да се гордеем тази година, няма по какъв начин да не отбележа един специфичен мач. Националният тим под управлението на Любомир Минчев сложи Франция на колене при краен резултат 74:68. И като че ли в оначи вечер на 13 септември българският баскетбол се върна в елита. Нашите момчета не надиграха единствено Франция, те надскочиха себе си и статистиката нямаше никакво значение, това бе най-голямата им победа.
След мача Александър Везенков си пожела това да бъде началото на смяната. За тази смяна към момента се молим и се надяваме.
Дано на следващия ден някой да успее да завдижи машината!
Източник: topsport.bg
КОМЕНТАРИ