Нация, тълпа, разумните граждани. На кого говорят политиците, когато се обръщат към народа
Понятието " народ " има разнообразни смисли и смисли. Някои го употребяват, с цел да означат цялата нация. Други имат поради " рационалните жители ". Трети приравняват " народ " на улична навалица. Историкът Стефан Дечев наблюдава по какъв начин се е трансформирало смисъла на думата " народ " през последните няколко века.
Завършва първата конференция след изборите на водача на ГЕРБ Бойко Борисов . На излизане от залата той споделя пред публицистите финални думи:
„ Мисля, че ясно и тъкмо се показах. Аз съм сигурен, че те ме слушат. Да свършиме с опълчването. Народът е споделил кой е подкупен, кой е по-малко подкупен и всичко останало – кой е лъгал. Всичко това народът го е произнесъл. “
Това съгласно Борисов е посланието на изборите. По тези въпроси обаче се произнася не „ народът “, а съдът. Неговата присъда „ народът “ от своя страна не можа да анулира. Разбира се, целият развой стартира с покачване на обвиняване от страна на работеща прокуратура.
Що се отнася до „ народа “ дано напомним от къде потегля концепцията за националния суверенитет, и какъв смисъл и наличие се влага при използването на това разбиране.
За „ народа “ и суверенитета
Понятието „ народ “ в последните няколко века има разнообразни смисли и смисли. Самите държавници и политици имат друга визия за „ народа “ и отношение към действителния народ, към съвкупното население на дадена страна.
„ Народът ” е не просто аритметичен общ брой от всички човеци, а суверен.
Можем да кажем, че модерната визия за „ народа ” идва от Просвещението . Тогава „ народът ” взема суверенитета от краля. Като едно групово и безлико създание, той се трансформира в източник на легитимност. Тази легитимност политическите артисти търсят като се базират на „ народа ” или на „ публичното мнение ” ( “opinion publique ”). Борбата в границите на политическото пространство се трансформира в битка точно за пояснение „ волята на народа ”. Ето за какво „ народът ” е не просто аритметичен общ брой от всички човеци, а суверен.
Oще в края на 80-те години на 20 в. историкът Едмънд Морган показва по какъв начин и „ божественото право на царете ”, и „ суверенитетът на народа ” са в действителност политически фикции. Без това да значи, че са заблуди или измислици, всяка oт тях съставлява човешко създание и тя колкото образува, толкоз и отразява дадена политическа действителност.
Самото откритие на националния суверинитет от Джеймс Медисън в Съединени американски щати също е богато на политически благоприятни условия. Такава е и предходната визия за „ божественото право ”. Както по-ранната доктрина разделя суверинитета на владетеля от индивида, който в реалност заема трона, по този начин и в този момент Медисън отделя суверенния народ както от групата, която краткотрайно управлява властта, по този начин и от популацията като цяло.
С новото време, още до момента в който българите са под османска власт, термина „ народ “ идва и в Българско. И тук употребите му са многолики.
„ Народът ” като „ нация “
На първо място “народ ” се използва с цел да значи “нацията ”, въпреки в този по-етнизиран смисъл да се използва най-много термина “народност. ” В тази разбирана като културна идея за „ народа ”, към “народността ” сякаш се числят “всички, на които в жилите тече българска кръв ”. В тези случаи от “народа ” се изключват етническите и религиозни малцинства.
В други моменти гражданската идея за нацията или “народа ” доминира. Тя е обвързвана с честото увещание по какъв начин според Търновската конституция всички жители на Княжеството са равни пред закона, без значение от етнос или вяра.
„ Народът “ като „ рационалните жители “ Самото разбиране “народ ” има поради не токова множеството, а по-скоро една по-издигната и културно, само че дружно с това и цивилен осъзната част от популацията.
Но нерядко нормално под “народ ” се схваща точно “мислещото население ”, “мислещата част ”, „ мислещата национална маса “, “разумните жители ”. Самото разбиране “народ ” има поради не токова множеството, а по-скоро една по-издигната и културно, само че дружно с това и цивилен осъзната част от популацията. Тази процедура да се слага надали не знак на цялостно тъждество сред едно малцинство от ангажирана политически аудитория и „ народа ” се вижда както в последните десетилетия под османска власт, по този начин и след основаването на модерната българска страна.
В подтекста на налагането на режима на пълномощията Симеон Радев приказва за „ малочислената интелигенция “, „ образованата класа “, „ мислещата част от народа “ като възбудена против преврата от 27 април 1881 година В края на май 1886 година Димитър Ризов приказва на страниците на в. „ Независимост ” за „ нашия народ, или по-право казано, разсъждающата част от нашето общество - нашата интелигенция ”, “мислящата част от нашето общество. ” Видно е, че говорейки единствено за „ народа ” или призовавайки „ народа ”, политици, публицисти и държавници в действителност имат поради тъкмо тази част от поданиците на Княжеството, този дребен сегмент съотнесен към цялото население на страната.
Не липсват и опита на съвременници „ народът “ като това „ мислещо население “ да бъде обрисувано и по-релефно, и с повече елементи. В такива случаи нормално се загатват " интелигенцията ", " комерсиалните пластове ", " чиновничеството ", " така наречените буржоа, аристократи, големци ", " служители, юристи, търговци ", " търговци и индустриалци ", " образованите пластове ", " по-събудените ", " по-събуденичките ", " интелигентний детайл на страната ", " интелигенцията ", " мислящата мощ в народа ", " интелигентните и мислещите хора ", " младежта ", " студентите ". Понякога се прибавят и " еснафите, „ дребната градска буржоазия ", " по-развитите кръгове ", " първенци ", " чорбаджии ", " жители ", " читающия народ ".
И до момента в който в някои случаи е допустимо да се изключват от тази по-просветена аудитория някои " дребни занаятчии и търговци ", то в други тя включва и " по-събудените селяни ". Най-често самата приложимост на термина включва " служителите, юристите, учителите, " цивилизованите " дами и други такива ", а в някои случаи даже и един по-широк кръг " граждане " като " занаятчиите, дребните търговци, служащите ".
„ Народът “ като селска България
Ала до момента в който в едни случаи „ народът “ са " образованите пластове ", " по-събудените ", " по-събуденичките ", " интелигентний детайл на страната ", то в други е тъкмо противоположното. Под „ народ “ се схваща “главно селското население и еснафите ”. Например през 1888 година Георги А. Кърджиев приказва за “някои особености в бита на българския народ ” и в този смисъл прецизира, че “туй, което са назовава " народ " в България (като използваме тая дума в кавички единствено от себе си са схваща, че ний не включвами в нея интелигенцията от нито един публичен слой).... ” и че в болшинството си той е “земеделчески народ ”.
Към април 1889 година и редакцията на видинския " Вестник на учителското сдружение " твърди, че " под думата народ ние разбираме основно селското население и еснафите. " И “Свобода ” през 1889 година, и то имайки поради времето под османска власт, приказва за " българския народ " като еднакъв като тяло с " нашите селени ", които на времето не вярвали във възобновяване на “българското царство ”. През май 1888 година " Народни права " счита, че " народът ", " масата " това са " селяните, земледелците ", като ги отграничава от " буржоазията ", " интелигенцията ", " политиканите ", " чиновничеството " и " войската " наричайки всички тях " класове ".
„ Народът ” като улична навалица
Не са редки и тези случаи, в които „ народът ” е еднакъв на събиращите се най-много в градските условия улични тълпи. Като невъздържано клейми съветския царски делегат княз Долгоруков и го приканва упорито да напусне столицата, официозът в. „ Свобода “ , очевидно в лицето на Димитър Петков, твърди, че в случай че не го стори " ще се откри в София народ, който на ръце ще го извади до Цариброд... "
И в едно от своите прекомерно партизански творби от втората част на " Драски и шарки " от 1895 година, озаглавено “Народът ”, самият Иван Вазов демонстрира по какъв начин кръчмарска група става " народът " през нощта и по какъв начин полицията подхваща ограничения против нея. На другата заран вестник показва случката като робия над " народа ", последвана от кореспонденции в чужбина и протест пред " Св. Крал ", довел от своя страна до събиране на репортери на мястото. Писателят ни показва очевидните благоприятни условия на печата да образува и построява цяла реалност, да манипулира. Ала той и признава, че тези тълпи или групички са " създатели на кавги и революции и - уви! - на историята... ”
Не е инцидентно, че прекомерно постоянно точно “тълпата ” е централен артист на историографските описания, които се отнасят до политиката през този интервал.
Не е инцидентно, че прекомерно постоянно точно “тълпата ” е централен артист на историографските описания, които се отнасят до политиката през този интервал. Това е по този начин и тъй като тълпите претендират и на моменти фактически реализират внушителен статус по отношение на политическите отзиви на общността.
Едва ли звучи учудващо, че оценките за сходни множества от хора и етикетите, които им се слагат от съвременниците мощно зависят от тяхната партийна позиция и колоритност. В извършения през февруари 1882 година в Русе протест против режима на пълномощията, по думите на Захари Стоянов , вземат участие " жители ". За същото голям брой консервативният и подкрепяш пълномощията в. " Българин " твърди, че се състояло от „ чирачета, калфи и възпитаници. “
След изборите за IV Велико национално заседание (ВНС) от 18 април 1893 година вечерта в София се събира навалица от държавни последователи, която се насочва да приветства пред къщите им премиера Стефан Стамболов, Георги Живков и Д. Петков. За това голям брой " Свобода " отбелязва, че в него нямало " нито роми, нито толумбаджии, нито пък стражари, а в противен случай - всички бяха търговци, еснафи и други софийски жители ", като отбива нападките на опозицията за състава на държавните тълпи.
Оценката за състава на тълпите се повлиява и от несъмнените политически пристрастия на публицист като Иван Вазов. В " Кардашев на лов " създателят пресъздава един опозиционен протест през ръководството на К. Стоилов. Ето за какво за него тълпата се състои от " повече лица незначителни и невнушаващи доверие " на Кардашев като " мнозина безделници, окадители на кафенетата и кръчмите; няколко някогашни шпиони....; двама доктори, един редактор на опозиционен вестник, един поп с алено лице и накривена калимавка и до него един столичен слепец - стихотворец също. " Освен тях още са и " няколко соподръжци ", " улични хлапетии и пепелчук, непременните лустраджийчета ".
С кой „ народ “ да се съобрази политикът
Тези модерни показа доста ясно показват по какъв начин при приравняването на “народа ” към визиите за политизираната и публично дейна аудитория се отдава изключително огромна роля на “интелигенцията ”.
„ Интелигенцията на всеки един народ, - написа Захари Стоянов - която съветските славянофили, въпреки и да равнят във връзка с националния триумф с нула - имала е и ще има решающи глас в съдбините на простата маса, без нейното присъединяване нищо е невероятно да стане. "
В публикация от началото на декември 1889 година, в която " Свобода " дава отговор на Тодор Х. Станчев , се споделя още, че Петко Каравелов до 9 август 1886 година и Стамболов след тази дата черпели своята социална мощ и въздействие от " самата тази низменна интелигенция ", на която Стамболов " беше и е душата и регулатора на тази интелигенция, черпеше я в самия каймак - в случай че ни е простено по този начин да се изразим - на българския народ. "
Много пъти намерено се акцентира по какъв начин водената от държавното управление политика по отношение на Русия е евентуално против желанията на “народа ”, само че се прави за интереса на България. Например в спор с русенския “Славянин ” през декември 1889 година държавният официоз обосновава външната политика на ръководещите и без притеснение признава, че тя е може би в прорез с преобладаващите национални стремежи, само че би трябвало да бъде подкрепяна.
Вестникът напомня по какъв начин " българският народ ", " нашите селени " не вярвали преди години във възобновяване на българското “царство ”, само че " съображаваха ли се с това мнение Раковский, Л. Каравелов, Ботев и други "
И в действителност на Гюргевското заседание от края на 1875 година, апостолите на бъдещото Априлско въстание не се допитавт до „ народа “. Със сигурност и не биха добили болшинство. Съдът за дейностите им има историята и потомството. Неговата присъда не е доста ясна.
* Становищата, изказани в рубриката „ Мнение “, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Завършва първата конференция след изборите на водача на ГЕРБ Бойко Борисов . На излизане от залата той споделя пред публицистите финални думи:
„ Мисля, че ясно и тъкмо се показах. Аз съм сигурен, че те ме слушат. Да свършиме с опълчването. Народът е споделил кой е подкупен, кой е по-малко подкупен и всичко останало – кой е лъгал. Всичко това народът го е произнесъл. “
Това съгласно Борисов е посланието на изборите. По тези въпроси обаче се произнася не „ народът “, а съдът. Неговата присъда „ народът “ от своя страна не можа да анулира. Разбира се, целият развой стартира с покачване на обвиняване от страна на работеща прокуратура.
Що се отнася до „ народа “ дано напомним от къде потегля концепцията за националния суверенитет, и какъв смисъл и наличие се влага при използването на това разбиране.
За „ народа “ и суверенитета
Понятието „ народ “ в последните няколко века има разнообразни смисли и смисли. Самите държавници и политици имат друга визия за „ народа “ и отношение към действителния народ, към съвкупното население на дадена страна.
„ Народът ” е не просто аритметичен общ брой от всички човеци, а суверен.
Можем да кажем, че модерната визия за „ народа ” идва от Просвещението . Тогава „ народът ” взема суверенитета от краля. Като едно групово и безлико създание, той се трансформира в източник на легитимност. Тази легитимност политическите артисти търсят като се базират на „ народа ” или на „ публичното мнение ” ( “opinion publique ”). Борбата в границите на политическото пространство се трансформира в битка точно за пояснение „ волята на народа ”. Ето за какво „ народът ” е не просто аритметичен общ брой от всички човеци, а суверен.
Oще в края на 80-те години на 20 в. историкът Едмънд Морган показва по какъв начин и „ божественото право на царете ”, и „ суверенитетът на народа ” са в действителност политически фикции. Без това да значи, че са заблуди или измислици, всяка oт тях съставлява човешко създание и тя колкото образува, толкоз и отразява дадена политическа действителност.
Самото откритие на националния суверинитет от Джеймс Медисън в Съединени американски щати също е богато на политически благоприятни условия. Такава е и предходната визия за „ божественото право ”. Както по-ранната доктрина разделя суверинитета на владетеля от индивида, който в реалност заема трона, по този начин и в този момент Медисън отделя суверенния народ както от групата, която краткотрайно управлява властта, по този начин и от популацията като цяло.
С новото време, още до момента в който българите са под османска власт, термина „ народ “ идва и в Българско. И тук употребите му са многолики.
„ Народът ” като „ нация “
На първо място “народ ” се използва с цел да значи “нацията ”, въпреки в този по-етнизиран смисъл да се използва най-много термина “народност. ” В тази разбирана като културна идея за „ народа ”, към “народността ” сякаш се числят “всички, на които в жилите тече българска кръв ”. В тези случаи от “народа ” се изключват етническите и религиозни малцинства.
В други моменти гражданската идея за нацията или “народа ” доминира. Тя е обвързвана с честото увещание по какъв начин според Търновската конституция всички жители на Княжеството са равни пред закона, без значение от етнос или вяра.
„ Народът “ като „ рационалните жители “ Самото разбиране “народ ” има поради не токова множеството, а по-скоро една по-издигната и културно, само че дружно с това и цивилен осъзната част от популацията.
Но нерядко нормално под “народ ” се схваща точно “мислещото население ”, “мислещата част ”, „ мислещата национална маса “, “разумните жители ”. Самото разбиране “народ ” има поради не токова множеството, а по-скоро една по-издигната и културно, само че дружно с това и цивилен осъзната част от популацията. Тази процедура да се слага надали не знак на цялостно тъждество сред едно малцинство от ангажирана политически аудитория и „ народа ” се вижда както в последните десетилетия под османска власт, по този начин и след основаването на модерната българска страна.
В подтекста на налагането на режима на пълномощията Симеон Радев приказва за „ малочислената интелигенция “, „ образованата класа “, „ мислещата част от народа “ като възбудена против преврата от 27 април 1881 година В края на май 1886 година Димитър Ризов приказва на страниците на в. „ Независимост ” за „ нашия народ, или по-право казано, разсъждающата част от нашето общество - нашата интелигенция ”, “мислящата част от нашето общество. ” Видно е, че говорейки единствено за „ народа ” или призовавайки „ народа ”, политици, публицисти и държавници в действителност имат поради тъкмо тази част от поданиците на Княжеството, този дребен сегмент съотнесен към цялото население на страната.
Не липсват и опита на съвременници „ народът “ като това „ мислещо население “ да бъде обрисувано и по-релефно, и с повече елементи. В такива случаи нормално се загатват " интелигенцията ", " комерсиалните пластове ", " чиновничеството ", " така наречените буржоа, аристократи, големци ", " служители, юристи, търговци ", " търговци и индустриалци ", " образованите пластове ", " по-събудените ", " по-събуденичките ", " интелигентний детайл на страната ", " интелигенцията ", " мислящата мощ в народа ", " интелигентните и мислещите хора ", " младежта ", " студентите ". Понякога се прибавят и " еснафите, „ дребната градска буржоазия ", " по-развитите кръгове ", " първенци ", " чорбаджии ", " жители ", " читающия народ ".
И до момента в който в някои случаи е допустимо да се изключват от тази по-просветена аудитория някои " дребни занаятчии и търговци ", то в други тя включва и " по-събудените селяни ". Най-често самата приложимост на термина включва " служителите, юристите, учителите, " цивилизованите " дами и други такива ", а в някои случаи даже и един по-широк кръг " граждане " като " занаятчиите, дребните търговци, служащите ".
„ Народът “ като селска България
Ала до момента в който в едни случаи „ народът “ са " образованите пластове ", " по-събудените ", " по-събуденичките ", " интелигентний детайл на страната ", то в други е тъкмо противоположното. Под „ народ “ се схваща “главно селското население и еснафите ”. Например през 1888 година Георги А. Кърджиев приказва за “някои особености в бита на българския народ ” и в този смисъл прецизира, че “туй, което са назовава " народ " в България (като използваме тая дума в кавички единствено от себе си са схваща, че ний не включвами в нея интелигенцията от нито един публичен слой).... ” и че в болшинството си той е “земеделчески народ ”.
Към април 1889 година и редакцията на видинския " Вестник на учителското сдружение " твърди, че " под думата народ ние разбираме основно селското население и еснафите. " И “Свобода ” през 1889 година, и то имайки поради времето под османска власт, приказва за " българския народ " като еднакъв като тяло с " нашите селени ", които на времето не вярвали във възобновяване на “българското царство ”. През май 1888 година " Народни права " счита, че " народът ", " масата " това са " селяните, земледелците ", като ги отграничава от " буржоазията ", " интелигенцията ", " политиканите ", " чиновничеството " и " войската " наричайки всички тях " класове ".
„ Народът ” като улична навалица
Не са редки и тези случаи, в които „ народът ” е еднакъв на събиращите се най-много в градските условия улични тълпи. Като невъздържано клейми съветския царски делегат княз Долгоруков и го приканва упорито да напусне столицата, официозът в. „ Свобода “ , очевидно в лицето на Димитър Петков, твърди, че в случай че не го стори " ще се откри в София народ, който на ръце ще го извади до Цариброд... "
И в едно от своите прекомерно партизански творби от втората част на " Драски и шарки " от 1895 година, озаглавено “Народът ”, самият Иван Вазов демонстрира по какъв начин кръчмарска група става " народът " през нощта и по какъв начин полицията подхваща ограничения против нея. На другата заран вестник показва случката като робия над " народа ", последвана от кореспонденции в чужбина и протест пред " Св. Крал ", довел от своя страна до събиране на репортери на мястото. Писателят ни показва очевидните благоприятни условия на печата да образува и построява цяла реалност, да манипулира. Ала той и признава, че тези тълпи или групички са " създатели на кавги и революции и - уви! - на историята... ”
Не е инцидентно, че прекомерно постоянно точно “тълпата ” е централен артист на историографските описания, които се отнасят до политиката през този интервал.
Не е инцидентно, че прекомерно постоянно точно “тълпата ” е централен артист на историографските описания, които се отнасят до политиката през този интервал. Това е по този начин и тъй като тълпите претендират и на моменти фактически реализират внушителен статус по отношение на политическите отзиви на общността.
Едва ли звучи учудващо, че оценките за сходни множества от хора и етикетите, които им се слагат от съвременниците мощно зависят от тяхната партийна позиция и колоритност. В извършения през февруари 1882 година в Русе протест против режима на пълномощията, по думите на Захари Стоянов , вземат участие " жители ". За същото голям брой консервативният и подкрепяш пълномощията в. " Българин " твърди, че се състояло от „ чирачета, калфи и възпитаници. “
След изборите за IV Велико национално заседание (ВНС) от 18 април 1893 година вечерта в София се събира навалица от държавни последователи, която се насочва да приветства пред къщите им премиера Стефан Стамболов, Георги Живков и Д. Петков. За това голям брой " Свобода " отбелязва, че в него нямало " нито роми, нито толумбаджии, нито пък стражари, а в противен случай - всички бяха търговци, еснафи и други софийски жители ", като отбива нападките на опозицията за състава на държавните тълпи.
Оценката за състава на тълпите се повлиява и от несъмнените политически пристрастия на публицист като Иван Вазов. В " Кардашев на лов " създателят пресъздава един опозиционен протест през ръководството на К. Стоилов. Ето за какво за него тълпата се състои от " повече лица незначителни и невнушаващи доверие " на Кардашев като " мнозина безделници, окадители на кафенетата и кръчмите; няколко някогашни шпиони....; двама доктори, един редактор на опозиционен вестник, един поп с алено лице и накривена калимавка и до него един столичен слепец - стихотворец също. " Освен тях още са и " няколко соподръжци ", " улични хлапетии и пепелчук, непременните лустраджийчета ".
С кой „ народ “ да се съобрази политикът
Тези модерни показа доста ясно показват по какъв начин при приравняването на “народа ” към визиите за политизираната и публично дейна аудитория се отдава изключително огромна роля на “интелигенцията ”.
„ Интелигенцията на всеки един народ, - написа Захари Стоянов - която съветските славянофили, въпреки и да равнят във връзка с националния триумф с нула - имала е и ще има решающи глас в съдбините на простата маса, без нейното присъединяване нищо е невероятно да стане. "
В публикация от началото на декември 1889 година, в която " Свобода " дава отговор на Тодор Х. Станчев , се споделя още, че Петко Каравелов до 9 август 1886 година и Стамболов след тази дата черпели своята социална мощ и въздействие от " самата тази низменна интелигенция ", на която Стамболов " беше и е душата и регулатора на тази интелигенция, черпеше я в самия каймак - в случай че ни е простено по този начин да се изразим - на българския народ. "
Много пъти намерено се акцентира по какъв начин водената от държавното управление политика по отношение на Русия е евентуално против желанията на “народа ”, само че се прави за интереса на България. Например в спор с русенския “Славянин ” през декември 1889 година държавният официоз обосновава външната политика на ръководещите и без притеснение признава, че тя е може би в прорез с преобладаващите национални стремежи, само че би трябвало да бъде подкрепяна.
Вестникът напомня по какъв начин " българският народ ", " нашите селени " не вярвали преди години във възобновяване на българското “царство ”, само че " съображаваха ли се с това мнение Раковский, Л. Каравелов, Ботев и други "
И в действителност на Гюргевското заседание от края на 1875 година, апостолите на бъдещото Априлско въстание не се допитавт до „ народа “. Със сигурност и не биха добили болшинство. Съдът за дейностите им има историята и потомството. Неговата присъда не е доста ясна.
* Становищата, изказани в рубриката „ Мнение “, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Източник: svobodnaevropa.bg
КОМЕНТАРИ