Д-р Ахмед Доган: Културният код на Заедността
Почетният ръководител на Движение за права и свободи доктор Ахмед Доган е създател на предговора „ Културният код на Заедността” към най-новата книга на „ Стандарт” – „ Чудесата на Родопите – 50 легенди”.
Тя е част от поредицата „ Легенди за Чудесата на България” на Националната акция за запазване на културно-историческото завещание „ Чудесата на България”.
Културният код на Заедността
Д-Р АХМЕД ДОГАН
Културният туризъм е екзистенциално предизвикателство в нашето изменчиво и нестабилно геополитическо съществуване, за което постоянно не си даваме сметка пред каква наследствена духовна действителност сме изправени.
Очевидно е, че екипът на вестник “Стандарт” го трансформира в своя патриотична задача с национално и европейско измерение. И реализира „ чудото “, отваряйки портала на културно-историческото завещание по нашите земи за локални и външни консуматори.
Направи го с интелектуален финес и духовна смелост. Прeмерено и с мяра. Успя, тъй като мярата в осмислянето, пакетирането и поднасянето на идеализирани разкази за културно-историческото ни съществуване е философската оптика на средината и салдото в световъзприемането на индивида.
Ако сбъркаш в „ настройките “ на мярата и салдото, външните наблюдаващи незабавно ти приписват качеството „ хомо балканикус “, а предстоящите резултати от дейностите ти - за „ балканизация “ на Югоизточна Европа.
Втората причина за триумфа на патриотичната акция на вестник „ Стандарт “ е изборът на „ опорната точка “, която ни сплотява, а не разделя и опълчва: това е разследване от деликатно подбрани легенди, митове и предания, които с изключение на, че са разкази за нашата културна еднаквост, са и безспорен мост към духовната просвета на Европа и света.
Тези разкази ни интегрират със международното духовно пространство и време, което е извънредно значимо за осъзнатата стойност на нашата културна еднаквост.
Не съм сигурен дали щяха да отворят пазара на културния туризъм, в случай че „ опорната им точка “ се основаваше единствено на писаната история. Защото тя по формулировка е хибридизирана с разнообразни идеологеми на времето, които по принцип гравитират единствено към етнонационалното поле на претендираната еднаквост.
В този смислов подтекст културният туризъм е прекомерно сериозна активност, с цел да се остави единствено в ръцете на самоиницииращи се туроператори. Наративът на тази активност е европейски осмислена национална политика в геополитически подтекст.
Разбира се, митовете и легендите не са безпристрастен нравствен строителен материал, с който можем да вършим всичко по наше убеждение. Те са носители на базови полезности за „ положително и зло “, „ заслужено и незаслужено “, „ истина и подвеждане “, „ красиво и грозно “, „ обикновено и сакрално “ от началото на времето на нашето битие. И таман по тази причина те са носители на основополагащи светогледни ориентации на разнообразни цивилизации.
Митовете и легендите са скритият, езотеричният слой в опита ни за оцеляване и мъдростта в светоразбирането на предходните генерации. Нямам подозрение, че тази трансвремева емпатичност с техния вълшебен свят премисля и нашия социокултурен настоящ свят. Именно в това преместване на духовните смислообразуващи формули и вектори в международното митологично време се ражда осъзнатият рационален национализъм и метафизиката на Заедността, като усещане, мислене, взаимно покриване на упованията и метод на живот.
Става въпрос за дълбинния темел на нашето съществуване и събитие в резултат на взаимоотношението ни с разликата и другостта, който символно се асоциира с антропогенезиса и развиването на „ хомо сапиенс “.
Есенциалната яснота на Заедността е във взаимното допълнение и съдействие на другите идентичности с оглед общата сигурност на всички.
Още античните ни предшественици са осъзнавали, че „ Цялото “ и възприятието, което поражда то във всеки е повече от механичната цялост на светогледите и дейностите на своите „ елементи “.
Тъкмо тази спомагателна „ стойност прим “ от взаимното схващане на човешките общности и техните представители, е действителният притежател на Заедността, като ново качество на съпричастност в социо-културните действителности.
Заедността е идната стъпка на развиване на толерантността. Толерантността е етническa, религиозна и културна толерантност и търпимост в избрани граници (толеранс).
Преминат ли се тези мъчно определими „ граници от-до “ на търпимостта и поносимостта, се получава „ рецесия на толерантността “, на която бяхме очевидци във връзка със сирийските бежанци в Европа.
Заедността допуска нужда от разликите и техния културен синтез. Заедността е належащо културно единение на многообразието на етнорелигиозните и културни действителности.
„ Различието “ и „ другостта “ са належащо изискване за развиване на Заедността като културна еднаквост, до момента в който при толерантността е гранична алтернатива на толерантност. Европейската културна еднаквост е геополитическа даденост, само че до каква степен тя е споена от Заедността на няколко десетки национални идентичности всеки самичък може да реши съгласно своята познавателна умелост.
В този смислов подтекст Заедността е философската основа на нашата културна еднаквост. Културната еднаквост е метаидентичност, тъй като е излаз от безконечната битка за етническа, религиозна или национална еднаквост.
В културната си еднаквост ние търсим модели на разкази за себе си, с цел да разберем пластовете на „ Аз-а и Ние “, или да споим многото „ идентичности в себе си “.
Да допълним разказите за груповата ни еднаквост, които да ни съотнесат и съпоставят с „ огромния роман “ на създателите на нашата цивилизация за себе си.
Именно по тази причина културната ни еднаквост ни енергизира и направлява напъните ни да преодолеем изконното опълчване на идентичности в нашия микрокосмос.
Но по едно и също време с това, като мета- еднаквост, ни приобщава към огромния роман за макрокосмоса на човечеството, в който всеки би трябвало да откри самопризнание за себе си. Защото правото на самопризнание е превърната форма на обогатената ни със Заедност културна еднаквост.
Ключов задействащ механизъм на Заедността в човешката общественост е появяването на сериозна заплаха за живота на всички… Тогава се сгушваме един в различен и търсим избавление в чудодейната човешка субстанция в лицето на Заедността.
Но сякаш това деяние не ни стига, и по тази причина се взираме в небето и чакаме благоволението на Всевишния…
Освен че е архетипен модел за спасението, тази митологема ни дава първична визия за нашия галактически генезис, за дълбоката връзка на микрокосмоса и макрокосмоса в нашето битие.
Конкретен образец за това е специфичната симбиоза на Родопа планина с родопчаните, които я обитават. В Родопите живеят над десетина етноса и няколко вероизповедания, ловко съчетани с магията и ритуалите на езическото световъзприемане.
За Родопите по традиция се написа доста спестовно. Писаната история е подозрително нищожна. Родопчаните не обичат да приказват за себе си и за своята история, тъй като тя е комбиниране на доста душевни и житейски контузии, които са се трансформирали в архетипове на нерешителност и подозрителност.
Но където и да се ситуират по пътищата на живота, те се „ надушват “ и намират, което приказва доста за тяхната оценъчно-избирателна система, като носители на живата Заедност.
„ Козите пътеки “ на Родопите е неназованата „ пътна карта “ на тяхната история и психика. В Родопите има една апокрифна формула - „ когато съседи не се схващат, е неприятна прокоба, само че скарат ли се братя, става страшно… “. Известно е, че на Балканите приликите сред народите неведнъж надвишават разликите в техните идентичности и светогледни полезности, само че резултатите от това сходство са трагични и плачевни.
Най-голямото знамение на Родопите са самите родопчани. Трудно може да се откри рационално пояснение по какъв начин и за какво те са оживели в историята. Ето ви басня за нова вълшебна приказка: Родопите са цивилизационна лаборатория за търсене на нови форми на развиване на
човечеството.
Родопчаните имат международно историческа задача да запазят културния код на изстраданата Заедност и да го предадат на идващите генерации като нужен формат на битие на нашата цивилизация.
Тя е част от поредицата „ Легенди за Чудесата на България” на Националната акция за запазване на културно-историческото завещание „ Чудесата на България”.
Културният код на Заедността
Д-Р АХМЕД ДОГАН
Културният туризъм е екзистенциално предизвикателство в нашето изменчиво и нестабилно геополитическо съществуване, за което постоянно не си даваме сметка пред каква наследствена духовна действителност сме изправени.
Очевидно е, че екипът на вестник “Стандарт” го трансформира в своя патриотична задача с национално и европейско измерение. И реализира „ чудото “, отваряйки портала на културно-историческото завещание по нашите земи за локални и външни консуматори.
Направи го с интелектуален финес и духовна смелост. Прeмерено и с мяра. Успя, тъй като мярата в осмислянето, пакетирането и поднасянето на идеализирани разкази за културно-историческото ни съществуване е философската оптика на средината и салдото в световъзприемането на индивида.
Ако сбъркаш в „ настройките “ на мярата и салдото, външните наблюдаващи незабавно ти приписват качеството „ хомо балканикус “, а предстоящите резултати от дейностите ти - за „ балканизация “ на Югоизточна Европа.
Втората причина за триумфа на патриотичната акция на вестник „ Стандарт “ е изборът на „ опорната точка “, която ни сплотява, а не разделя и опълчва: това е разследване от деликатно подбрани легенди, митове и предания, които с изключение на, че са разкази за нашата културна еднаквост, са и безспорен мост към духовната просвета на Европа и света.
Тези разкази ни интегрират със международното духовно пространство и време, което е извънредно значимо за осъзнатата стойност на нашата културна еднаквост.
Не съм сигурен дали щяха да отворят пазара на културния туризъм, в случай че „ опорната им точка “ се основаваше единствено на писаната история. Защото тя по формулировка е хибридизирана с разнообразни идеологеми на времето, които по принцип гравитират единствено към етнонационалното поле на претендираната еднаквост.
В този смислов подтекст културният туризъм е прекомерно сериозна активност, с цел да се остави единствено в ръцете на самоиницииращи се туроператори. Наративът на тази активност е европейски осмислена национална политика в геополитически подтекст.
Разбира се, митовете и легендите не са безпристрастен нравствен строителен материал, с който можем да вършим всичко по наше убеждение. Те са носители на базови полезности за „ положително и зло “, „ заслужено и незаслужено “, „ истина и подвеждане “, „ красиво и грозно “, „ обикновено и сакрално “ от началото на времето на нашето битие. И таман по тази причина те са носители на основополагащи светогледни ориентации на разнообразни цивилизации.
Митовете и легендите са скритият, езотеричният слой в опита ни за оцеляване и мъдростта в светоразбирането на предходните генерации. Нямам подозрение, че тази трансвремева емпатичност с техния вълшебен свят премисля и нашия социокултурен настоящ свят. Именно в това преместване на духовните смислообразуващи формули и вектори в международното митологично време се ражда осъзнатият рационален национализъм и метафизиката на Заедността, като усещане, мислене, взаимно покриване на упованията и метод на живот.
Става въпрос за дълбинния темел на нашето съществуване и събитие в резултат на взаимоотношението ни с разликата и другостта, който символно се асоциира с антропогенезиса и развиването на „ хомо сапиенс “.
Есенциалната яснота на Заедността е във взаимното допълнение и съдействие на другите идентичности с оглед общата сигурност на всички.
Още античните ни предшественици са осъзнавали, че „ Цялото “ и възприятието, което поражда то във всеки е повече от механичната цялост на светогледите и дейностите на своите „ елементи “.
Тъкмо тази спомагателна „ стойност прим “ от взаимното схващане на човешките общности и техните представители, е действителният притежател на Заедността, като ново качество на съпричастност в социо-културните действителности.
Заедността е идната стъпка на развиване на толерантността. Толерантността е етническa, религиозна и културна толерантност и търпимост в избрани граници (толеранс).
Преминат ли се тези мъчно определими „ граници от-до “ на търпимостта и поносимостта, се получава „ рецесия на толерантността “, на която бяхме очевидци във връзка със сирийските бежанци в Европа.
Заедността допуска нужда от разликите и техния културен синтез. Заедността е належащо културно единение на многообразието на етнорелигиозните и културни действителности.
„ Различието “ и „ другостта “ са належащо изискване за развиване на Заедността като културна еднаквост, до момента в който при толерантността е гранична алтернатива на толерантност. Европейската културна еднаквост е геополитическа даденост, само че до каква степен тя е споена от Заедността на няколко десетки национални идентичности всеки самичък може да реши съгласно своята познавателна умелост.
В този смислов подтекст Заедността е философската основа на нашата културна еднаквост. Културната еднаквост е метаидентичност, тъй като е излаз от безконечната битка за етническа, религиозна или национална еднаквост.
В културната си еднаквост ние търсим модели на разкази за себе си, с цел да разберем пластовете на „ Аз-а и Ние “, или да споим многото „ идентичности в себе си “.
Да допълним разказите за груповата ни еднаквост, които да ни съотнесат и съпоставят с „ огромния роман “ на създателите на нашата цивилизация за себе си.
Именно по тази причина културната ни еднаквост ни енергизира и направлява напъните ни да преодолеем изконното опълчване на идентичности в нашия микрокосмос.
Но по едно и също време с това, като мета- еднаквост, ни приобщава към огромния роман за макрокосмоса на човечеството, в който всеки би трябвало да откри самопризнание за себе си. Защото правото на самопризнание е превърната форма на обогатената ни със Заедност културна еднаквост.
Ключов задействащ механизъм на Заедността в човешката общественост е появяването на сериозна заплаха за живота на всички… Тогава се сгушваме един в различен и търсим избавление в чудодейната човешка субстанция в лицето на Заедността.
Но сякаш това деяние не ни стига, и по тази причина се взираме в небето и чакаме благоволението на Всевишния…
Освен че е архетипен модел за спасението, тази митологема ни дава първична визия за нашия галактически генезис, за дълбоката връзка на микрокосмоса и макрокосмоса в нашето битие.
Конкретен образец за това е специфичната симбиоза на Родопа планина с родопчаните, които я обитават. В Родопите живеят над десетина етноса и няколко вероизповедания, ловко съчетани с магията и ритуалите на езическото световъзприемане.
За Родопите по традиция се написа доста спестовно. Писаната история е подозрително нищожна. Родопчаните не обичат да приказват за себе си и за своята история, тъй като тя е комбиниране на доста душевни и житейски контузии, които са се трансформирали в архетипове на нерешителност и подозрителност.
Но където и да се ситуират по пътищата на живота, те се „ надушват “ и намират, което приказва доста за тяхната оценъчно-избирателна система, като носители на живата Заедност.
„ Козите пътеки “ на Родопите е неназованата „ пътна карта “ на тяхната история и психика. В Родопите има една апокрифна формула - „ когато съседи не се схващат, е неприятна прокоба, само че скарат ли се братя, става страшно… “. Известно е, че на Балканите приликите сред народите неведнъж надвишават разликите в техните идентичности и светогледни полезности, само че резултатите от това сходство са трагични и плачевни.
Най-голямото знамение на Родопите са самите родопчани. Трудно може да се откри рационално пояснение по какъв начин и за какво те са оживели в историята. Ето ви басня за нова вълшебна приказка: Родопите са цивилизационна лаборатория за търсене на нови форми на развиване на
човечеството.
Родопчаните имат международно историческа задача да запазят културния код на изстраданата Заедност и да го предадат на идващите генерации като нужен формат на битие на нашата цивилизация.
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ