Ахмед Доган: Необходим е рестарт на политическия модел в страната
Почетният ръководител на Движение за права и свободи Ахмед Доган произнесе обичайното си слово пред елита на партията на празненство в Бояна, както всяка година преди Коледа и Нова година.
Пред депутатите и актива на придвижването Доган установи, че се постанова промяна на политическия модел в страната, тъй като липсват всевъзможни новаторски хрумвания и визия. Те се подменят с нереални европейски реторики, които са надалеч от проблемите на хората. Доган регистрира още, че политическите сили у нас нямат предпочитание и подготвеност за предварителни избори, само че не изключва като вид да стигнем и до тях, в случай че ръководещите са вкопчени във властта като самоцел без осъзнаването на потребността от смяна.
Ето какво сподели още Ахмед Доган в речта си:
" Разбираемо е, че тази година е необикновен маркер в нашето политическо битие, тъй като тя бележи един цикъл в развиването на страната и на Движението: 30 години Преход - 30 години Движение за права и свободи.
Но на първо място желая да ви поздравя за сполучливото показване на Местни избори - 2019. Безспорно е, че Движение за права и свободи утвърждава и уголемява наличието си в локалната власт. На всички ви е ясно, че това е надстроен потенциал за по-добро показване на последващи парламентарни избори. В този подтекст има неудачи и проблематични обстановки в някои райони, само че се надявам, че след прецизни разбори ще предприемете ограничения и тактики за тяхното превъзмогване.
Фразата „ 30 години Преход - 30 години Движение за права и свободи " се произнася относително елементарно. Но започнеш ли да я осмисляш в действителни измерения като мотивация, модели на политическо държание с дейности и противопоставяния, имаш възприятието, че по-скоро се занимаваш с драматургия, а не с политика. Затова от моя позиция няма нужда да се прави ретроспективен разбор на генетичната политическа връзка на Прехода с появяването на Движение за права и свободи в общественото пространство, тъй като субективното изместване на ролевата значителност в този развой ще бъде неизбежно.
Като препрочитам разнообразни страници с разбори и персонални мемоари на участници в Прехода, за прощален път се увещавам, че ретроспективното изместване е проклятието и достолепието на историята, когато е третирана с „ персонално присъединяване " и от близка отдалеченост. Оказва се, че в някои случаи да пишеш История, е еднакво, даже по-значимо, от това да правиш История.
Темата за Прехода сякаш е на път да се трансформира в „ историческа действителност " и официално е предметна област на проучване от анализатори и историци. Но таман поради „ близката отдалеченост " и „ персоналното наличие " действителността на Прехода е от хибриден вид с очевидно доминиране на политическото над историческото. Затова оценките за Прехода като предписание си опонират, даже взаимно изключват. Но тази привидна справедлива несигурност на полезности, позиции и оценки за 30-годишен интервал от най-новата история на страната е естествен феномен в изискванията на народна власт.
Проблемът е, че се появи ново потомство, което възприема действителността на Прехода с изкривени оценки и позиции или като недовършен развой без котва.
Разбира се, една от значимите предпоставки за това е събитието, че забележителна част от начинателите и пострадалите от Прехода настоящо участват в политическия набор на общественото пространство. В емблематичен смисъл това са БСП-СДС-ДПС, които са надалеч от реализиране на единодушие за действителните им функции в този развой.
Но фундаменталният въпрос, който виси в общественото пространство, е не толкоз кой каква роля има в Прехода, а:
Какво ни дадоха тези 30 години от началото на демократичните промени в България?
Сложен и сложен въпрос, който няма еднопосочен отговор.
Ако има безапелационен положителен или отрицателен отговор с изреждане на достиженията и „ вредите ", като в заможен указател, ще бъде неправилно, тъй като няма да издържи на очевидните екзистенциални действителности и на тестването на времето.
Едно е несъмнено, като система на отчитане на постигнатото и изпортеното, от днешна позиция Преходът ни даде опция за демократични промени, само че без програмирана визия за технологията на промените: кое, по какъв начин, до каква степен и с каква скорост да се извършат във времето.
Вместо визия бяха импортирани извън разнообразни модели и нормативни действителности, които имаха над 200-годишна история. А нашата социално-икономическа система и груповият индивид, в лицето на главните институции и на родените от Прехода политически партии на Демокрацията, не можаха да намерят оптималната политическа мяра на взаимоотношение на импортираните с наличните действителности вътре в страната. Несъвместимостта на „ външното " и „ вътрешното " изкривиха вариантите за превръщане на вероятното в фактически, създавайки мътна политическа среда, което след това стартира да продуцира дефектирани социално-икономически и политически действителности.
Когато след 30-годишна история приказваме за дефектиране на демократичните правила, правила и действителности, това най-малкото е обезпокоителен сигнал в обществото. Но няма по какъв начин да си затворим очите пред явни и очевадни политически действителности.
Опорочаването на изборния развой се трансформира в зараза, която обхвана всички политически обединения и това рефлектира върху естественото възпроизвеждане на демокрацията и слага под подозрение нейната легитимност. Обективно видяно, политическата система на обществото се връща в изходното си състояние на пускане на Прехода, когато правехме избори под надзора на външни наблюдаващи, в това число и от Сената на Съединени американски щати.
Нашата народна власт е представителна. Всеки претендент за „ представител " на жителите по предписание би трябвало да се състезава с други като него и да предложи ясна визия за обслужване на жителите, които го избират и пред които той би трябвало да се регистрира като техен представител във властовата система. Тази „ визия " непрекъснато би трябвало да се обновява, съгласно потребностите на обществото.
Проблемът е, че тъкмо това не се прави. Липсата на визия се подменя с нереални политически реторики на европейски тематики, което е индикация, че не се познават действителните проблеми на хората.
Изправени сме пред сериозен недостиг на новаторски хрумвания, тъй като стремежът към властта и властовата система на обществото се трансформира в самоцел за елита със силата на опиум.
Подобна социално-политическа обстановка поражда отмалялост, незаинтересованост и демотивация в обществото, а по предписание политиците се трансформират в гръмоотводи на цялата насъбрана отрицателна сила в народен и интернационален мащаб.
Според мен една от главните аргументи за избуяването на национализмите и популизмите, както и на техните спонтанни противопоставяния в европейски мащаб, е умората от инерцията и рутинността на демократичната система на ръководство.
В това положение на социума, сякаш „ автоматизирано " се задейства защитната система на демокрацията. Впечатляващ най-нов образец за този предпазен механизъм на демокрацията е „ Движението на сардините " в Италия: никому незнайни четирима младежи за няколко седмици изкараха над триста хиляди жители на улицата, с цел да стачкуват " против културата на омразата и разделянето ", за „ виновни избори ", за „ одобряване на демокрацията ", „ да разсънят италианската политика "...
Тази обстановка настойчиво припомня за именития „ резултат на пеперудата " за динамичното балансиране на времето и живите системи в природата: при избрани условия едно непринудено микроколебание на въздуха може да породи стихия в другия завършек на света.
Демокрацията е като Природата, тя има вътрешна нужда непрекъснато да е в режим на самоорганизираща се система. Но до момента в който Природата рестартира нарушавания си динамичен баланс с пагубни феномени, а от време на време даже с „ един вирус ", то в едно цивилизовано общество не би трябвало да се допусне подобен радикализъм. Въпреки че сходни явления се трансфораха в политическо всекидневие на нашата цивилизация.
В този социално-политически подтекст по всичко наподобява, че рестартът на демократичния модел, комбиниран с моралния императив, е нежният, само че неминуем излаз от тази обстановка. Кога и по какъв начин ще се получи това, зависи от зрелостта на политическия хайлайф и на гражданското общество.
Когато приказваме за цикличност във включването на защитната система на демокрацията, не би трябвало да се фокусираме единствено върху политическите действителности в България, даже не трябва да се възприема напълно като европейско събитие. Характерен политически синдром на цикличността е появяването на политическия терен на непредвиден, „ некомпетентен ", нехарактерен с харизматичен профил политически индивид. Така се получи в Съединени американски щати с президента Тръмп.
Цикличността допуска, че е време за смяна на парадигмата на властовата система, от време на време полюсно, съгласно историческите обичаи на властовата система, манталитета на гражданското общество и „ градуса " на интернационалната среда. Европа има най-богат опит в коригирането или преобразуването на полюсите на властовата система, уместно дозирани с леви, десни и центристки хрумвания. Последният свеж образец е Брекзит, който слага на тестване самата концепция за обединена Европа.
От тази позиция на този стадий демократичната концепция се намира в положение на историческа пауза, таман заради това нейните цели са да противодейства на всичко, което заплашва демокрацията. Либерализмът съществено би трябвало да си приспособява визията за резистентен политически и стопански ред в света. След възхода и рецесията на неолиберализма, очевидно е належащо да се реформира самият модел за демократична визия за развиване на света. Защото главните ѝ постулати и практики са от времето на модернизма и класическия капитализъм.
Друг значим цикъл, който занапред следва да се разгърне, е дисхармонията на цикъла на струпване с този на систематизиране и преразпределение. Това, несъмнено, не е от сантимент към „ обществената концепция ", а от увеличението на рисковите фактори за предизвикателство на криза, в резултат на прекомерно необятно отворената ножица сред небогати и богати.
Всички партии ще станат малко по-социални и ще заговорят за обществения вектор на обществото. Това несъмнено е нов политически портал за левите партии в Европа, само че до каква степен те са подготвени да се възползват от преобразуването на парадигмата за стабилността на финансовата система и тази на властовата система, е друга тематика.
В този ред на мисли, към днешна дата в политическия набор на България няма нито предпочитание, нито подготвеност за предварителни парламентарни избори.
Всяка политическа мощ се надява за обикновено привършване мандата на ръководещото болшинство с очакване оптимално да се възползва от парламентарното време за прелегитимиране, позициониране и вероятно за конструиране на нетипични съдружни формати. Целта им е обезпечено присъединяване във властовата система на страната. И таман по тази причина, в случай че волята им за власт надделее над концепцията за личната им сигурност като политически партии, предварителни парламентарни избори са вероятни.
Политическата нужда от рестартиране на политическия модел на обществото в една или друга степен се осъзнава, само че относително по-малко се изговаря или се отсрочва във времето. Защото рисковите фактори за продуциране на „ сериозната точка " на хаоса в партийните структури се явява проблематичният възпиращ фактор за сходно коренно решение. Тъкмо заради това решаващият фактор за рестарта в тази ситуация е зрелостта и готовността на гражданското общество! "
Пред депутатите и актива на придвижването Доган установи, че се постанова промяна на политическия модел в страната, тъй като липсват всевъзможни новаторски хрумвания и визия. Те се подменят с нереални европейски реторики, които са надалеч от проблемите на хората. Доган регистрира още, че политическите сили у нас нямат предпочитание и подготвеност за предварителни избори, само че не изключва като вид да стигнем и до тях, в случай че ръководещите са вкопчени във властта като самоцел без осъзнаването на потребността от смяна.
Ето какво сподели още Ахмед Доган в речта си:
" Разбираемо е, че тази година е необикновен маркер в нашето политическо битие, тъй като тя бележи един цикъл в развиването на страната и на Движението: 30 години Преход - 30 години Движение за права и свободи.
Но на първо място желая да ви поздравя за сполучливото показване на Местни избори - 2019. Безспорно е, че Движение за права и свободи утвърждава и уголемява наличието си в локалната власт. На всички ви е ясно, че това е надстроен потенциал за по-добро показване на последващи парламентарни избори. В този подтекст има неудачи и проблематични обстановки в някои райони, само че се надявам, че след прецизни разбори ще предприемете ограничения и тактики за тяхното превъзмогване.
Фразата „ 30 години Преход - 30 години Движение за права и свободи " се произнася относително елементарно. Но започнеш ли да я осмисляш в действителни измерения като мотивация, модели на политическо държание с дейности и противопоставяния, имаш възприятието, че по-скоро се занимаваш с драматургия, а не с политика. Затова от моя позиция няма нужда да се прави ретроспективен разбор на генетичната политическа връзка на Прехода с появяването на Движение за права и свободи в общественото пространство, тъй като субективното изместване на ролевата значителност в този развой ще бъде неизбежно.
Като препрочитам разнообразни страници с разбори и персонални мемоари на участници в Прехода, за прощален път се увещавам, че ретроспективното изместване е проклятието и достолепието на историята, когато е третирана с „ персонално присъединяване " и от близка отдалеченост. Оказва се, че в някои случаи да пишеш История, е еднакво, даже по-значимо, от това да правиш История.
Темата за Прехода сякаш е на път да се трансформира в „ историческа действителност " и официално е предметна област на проучване от анализатори и историци. Но таман поради „ близката отдалеченост " и „ персоналното наличие " действителността на Прехода е от хибриден вид с очевидно доминиране на политическото над историческото. Затова оценките за Прехода като предписание си опонират, даже взаимно изключват. Но тази привидна справедлива несигурност на полезности, позиции и оценки за 30-годишен интервал от най-новата история на страната е естествен феномен в изискванията на народна власт.
Проблемът е, че се появи ново потомство, което възприема действителността на Прехода с изкривени оценки и позиции или като недовършен развой без котва.
Разбира се, една от значимите предпоставки за това е събитието, че забележителна част от начинателите и пострадалите от Прехода настоящо участват в политическия набор на общественото пространство. В емблематичен смисъл това са БСП-СДС-ДПС, които са надалеч от реализиране на единодушие за действителните им функции в този развой.
Но фундаменталният въпрос, който виси в общественото пространство, е не толкоз кой каква роля има в Прехода, а:
Какво ни дадоха тези 30 години от началото на демократичните промени в България?
Сложен и сложен въпрос, който няма еднопосочен отговор.
Ако има безапелационен положителен или отрицателен отговор с изреждане на достиженията и „ вредите ", като в заможен указател, ще бъде неправилно, тъй като няма да издържи на очевидните екзистенциални действителности и на тестването на времето.
Едно е несъмнено, като система на отчитане на постигнатото и изпортеното, от днешна позиция Преходът ни даде опция за демократични промени, само че без програмирана визия за технологията на промените: кое, по какъв начин, до каква степен и с каква скорост да се извършат във времето.
Вместо визия бяха импортирани извън разнообразни модели и нормативни действителности, които имаха над 200-годишна история. А нашата социално-икономическа система и груповият индивид, в лицето на главните институции и на родените от Прехода политически партии на Демокрацията, не можаха да намерят оптималната политическа мяра на взаимоотношение на импортираните с наличните действителности вътре в страната. Несъвместимостта на „ външното " и „ вътрешното " изкривиха вариантите за превръщане на вероятното в фактически, създавайки мътна политическа среда, което след това стартира да продуцира дефектирани социално-икономически и политически действителности.
Когато след 30-годишна история приказваме за дефектиране на демократичните правила, правила и действителности, това най-малкото е обезпокоителен сигнал в обществото. Но няма по какъв начин да си затворим очите пред явни и очевадни политически действителности.
Опорочаването на изборния развой се трансформира в зараза, която обхвана всички политически обединения и това рефлектира върху естественото възпроизвеждане на демокрацията и слага под подозрение нейната легитимност. Обективно видяно, политическата система на обществото се връща в изходното си състояние на пускане на Прехода, когато правехме избори под надзора на външни наблюдаващи, в това число и от Сената на Съединени американски щати.
Нашата народна власт е представителна. Всеки претендент за „ представител " на жителите по предписание би трябвало да се състезава с други като него и да предложи ясна визия за обслужване на жителите, които го избират и пред които той би трябвало да се регистрира като техен представител във властовата система. Тази „ визия " непрекъснато би трябвало да се обновява, съгласно потребностите на обществото.
Проблемът е, че тъкмо това не се прави. Липсата на визия се подменя с нереални политически реторики на европейски тематики, което е индикация, че не се познават действителните проблеми на хората.
Изправени сме пред сериозен недостиг на новаторски хрумвания, тъй като стремежът към властта и властовата система на обществото се трансформира в самоцел за елита със силата на опиум.
Подобна социално-политическа обстановка поражда отмалялост, незаинтересованост и демотивация в обществото, а по предписание политиците се трансформират в гръмоотводи на цялата насъбрана отрицателна сила в народен и интернационален мащаб.
Според мен една от главните аргументи за избуяването на национализмите и популизмите, както и на техните спонтанни противопоставяния в европейски мащаб, е умората от инерцията и рутинността на демократичната система на ръководство.
В това положение на социума, сякаш „ автоматизирано " се задейства защитната система на демокрацията. Впечатляващ най-нов образец за този предпазен механизъм на демокрацията е „ Движението на сардините " в Италия: никому незнайни четирима младежи за няколко седмици изкараха над триста хиляди жители на улицата, с цел да стачкуват " против културата на омразата и разделянето ", за „ виновни избори ", за „ одобряване на демокрацията ", „ да разсънят италианската политика "...
Тази обстановка настойчиво припомня за именития „ резултат на пеперудата " за динамичното балансиране на времето и живите системи в природата: при избрани условия едно непринудено микроколебание на въздуха може да породи стихия в другия завършек на света.
Демокрацията е като Природата, тя има вътрешна нужда непрекъснато да е в режим на самоорганизираща се система. Но до момента в който Природата рестартира нарушавания си динамичен баланс с пагубни феномени, а от време на време даже с „ един вирус ", то в едно цивилизовано общество не би трябвало да се допусне подобен радикализъм. Въпреки че сходни явления се трансфораха в политическо всекидневие на нашата цивилизация.
В този социално-политически подтекст по всичко наподобява, че рестартът на демократичния модел, комбиниран с моралния императив, е нежният, само че неминуем излаз от тази обстановка. Кога и по какъв начин ще се получи това, зависи от зрелостта на политическия хайлайф и на гражданското общество.
Когато приказваме за цикличност във включването на защитната система на демокрацията, не би трябвало да се фокусираме единствено върху политическите действителности в България, даже не трябва да се възприема напълно като европейско събитие. Характерен политически синдром на цикличността е появяването на политическия терен на непредвиден, „ некомпетентен ", нехарактерен с харизматичен профил политически индивид. Така се получи в Съединени американски щати с президента Тръмп.
Цикличността допуска, че е време за смяна на парадигмата на властовата система, от време на време полюсно, съгласно историческите обичаи на властовата система, манталитета на гражданското общество и „ градуса " на интернационалната среда. Европа има най-богат опит в коригирането или преобразуването на полюсите на властовата система, уместно дозирани с леви, десни и центристки хрумвания. Последният свеж образец е Брекзит, който слага на тестване самата концепция за обединена Европа.
От тази позиция на този стадий демократичната концепция се намира в положение на историческа пауза, таман заради това нейните цели са да противодейства на всичко, което заплашва демокрацията. Либерализмът съществено би трябвало да си приспособява визията за резистентен политически и стопански ред в света. След възхода и рецесията на неолиберализма, очевидно е належащо да се реформира самият модел за демократична визия за развиване на света. Защото главните ѝ постулати и практики са от времето на модернизма и класическия капитализъм.
Друг значим цикъл, който занапред следва да се разгърне, е дисхармонията на цикъла на струпване с този на систематизиране и преразпределение. Това, несъмнено, не е от сантимент към „ обществената концепция ", а от увеличението на рисковите фактори за предизвикателство на криза, в резултат на прекомерно необятно отворената ножица сред небогати и богати.
Всички партии ще станат малко по-социални и ще заговорят за обществения вектор на обществото. Това несъмнено е нов политически портал за левите партии в Европа, само че до каква степен те са подготвени да се възползват от преобразуването на парадигмата за стабилността на финансовата система и тази на властовата система, е друга тематика.
В този ред на мисли, към днешна дата в политическия набор на България няма нито предпочитание, нито подготвеност за предварителни парламентарни избори.
Всяка политическа мощ се надява за обикновено привършване мандата на ръководещото болшинство с очакване оптимално да се възползва от парламентарното време за прелегитимиране, позициониране и вероятно за конструиране на нетипични съдружни формати. Целта им е обезпечено присъединяване във властовата система на страната. И таман по тази причина, в случай че волята им за власт надделее над концепцията за личната им сигурност като политически партии, предварителни парламентарни избори са вероятни.
Политическата нужда от рестартиране на политическия модел на обществото в една или друга степен се осъзнава, само че относително по-малко се изговаря или се отсрочва във времето. Защото рисковите фактори за продуциране на „ сериозната точка " на хаоса в партийните структури се явява проблематичният възпиращ фактор за сходно коренно решение. Тъкмо заради това решаващият фактор за рестарта в тази ситуация е зрелостта и готовността на гражданското общество! "
Източник: cross.bg
КОМЕНТАРИ