Защото никога не се опитвам да съм това, което не съм ~ Хорхе БУКАЙ
Пиша това писмо, седнал против прозореца.
Вали. Виждам по какъв начин водата се стича, по какъв начин капките си играят и отскачат настрани… Затварям очи.
Искам да съм вода…
Сега съм дъждовна вода. Падам върху младите посеви. Утолявам жаждата им, а те ми се отплащат с любовта си. Земята, която подкрепям жива и плодородна, също ме обича. Обичат ме хората, които живеят на тази земя и от тази земя. Летовниците на плажа ме ненавиждат, ненавиждат ме бездомните животни, които бродят по улиците…
Сега съм вода в тресавище. Чакам да ме употребяват. Разхлаждам фермерите, окъпвам животните. Не ставам за пиянство, тъй като съм мръсна и отровена. Не съм помръднала от доста дълго време.
Сега съм сълзите на дете - най-истинският израз на страстта, апел за единствената безусловна обич. Сега съм знак на насладата и тъгата.
Сега съм водата на пълноводна река - дом съм на хиляди риби и песента, родена от непрестанното ми придвижване, оглася гората и ливадите. Днес съм сладостта, която на следващия ден, когато стигна до морето, ще се трансформира в сол.
Сега съм водата на избистрен извор, в който се къпят ята птици; глътката, която утолява жаждата на пасажера, транспарантна като явен ден. Сега съм най-чистият знак на течението на живота.
Понякога съм пара, от време на време съм лед. И във всичките си превъплъщения съм потребна, непотребна, а от време на време - отровна.
Защото в никакъв случай не се пробвам да съм това, което не съм.
Защото одобрявам да съм част, не целокупност.
Защото съм доста неща, не едно.
Защото не съм повече от това, което съм.
Нито по-малко.
От „ Писма до Клаудия ”, Cartas para Claudia, 1987
Снимка: Estilo Punta, Alnavio
