Китка от безсмъртничета
Петър АНДАСАРОВ
Да, те останаха вечно в учебното заведение на битката - с недоучени уроци, с недочетени книги и с неживяното си детство. С фантазия, по-бяла от кокиче. Има такова стихотворение във второто и третото издание на стихосбирката ми " Безсмъртничета ", отдадена на деца и юноши, починали в битката срещу фашизма.
Честно казано - за книга не бях си и помислял. През душата ми бяха минали сияния на пожари от изпепелени къщи и на героична кръв от родолюбци-мечтатели и борци за самун и независимост. Но когато ме плисна, когато ме връхлетя болката от трагичната гибел на дечица и юноши от моя край, за очите ми дълго нямаше сън, а сърцето ми тупаше учестено.
Овчарчето Иван Рачев, дребното ятаче на Разложкия партизански отряд, любим на моя воин от " Да си влюбен " Асен Лагадинов, е погубен свиреп от същите, неговите главорези. А овчарчетата Васил и Сава Кокарешкови, помагачи на партизаните от родната им Белица, са пребивани, влачени и заливани с мръсна вода, с цел да ги свестят по циментовите изби на моята гимназия в моя Разлог. Лошо ми ставаше, когато слушах свидетел да споделя по какъв начин са ги нарязвали на части и са правели опити да хранят кучетата с месата им. Каква антибожа, античовешка подигравка на зрели античовеци с непораснал още живот на тия невръстни деца!
А нямало фашизъм в тая, турена на клада, наша България, нямало ли? И душата ми бе потресена, тя цялата ме болеше. Така се родиха в болните ми вечери и моите първи стихотворения. Първо ги предложих на вестник " Пиринско дело ", а след това излязоха и в списание " Дружинка ". Но тия усеща не стихваха у мен, когато взех решение да разпростра страници на исторически събития и да търся имена на други дечица, на техни какички и батковци, споделили тяхната орис.
Стигнах до сходни случаи и към този момент осъзнавах, че ще се реша да събера новите стихотворения на едно място, в книга. Преживях още и още трагични безкрайни мигове и дефинитивно разбрах, че стъпих в пожара на страшната битка и от тъмнините на нощите ме гледат светналите, кървавите очи на невръстните рожби български, на които гибелта отнемаше живота им, а историята щеше да запише имената им в своите страници.
Представете си - измръзналият, замръзналият балкан над Копривщица. Джелатите, те нямали ли са деца, блъскат пребитото момче Иван Кривиралчев и с треперещи от мраз ръце режат късче по късче езика му и го питат, и отново го разпитват на кои шумкари носи самун и... Отрязват езика му, откакто не проговаря, и мълчанието на природата поема последния му вопъл. Ще повярвате ли, може ли да се има вяра на такова злочинство - изтръгват сърцето му - неговото момчешко сърце. Същото - още нелюбило, неживяло...
Така се оказах обхванат от тяхното време, нагазих в него, прекосих го, пребродих посоките му и намерих нови имена на дечица и юноши герои. Живеех единствено с техните ориси и с мисълта за бъдеща книга, която ненадейно кръстих " Китка от безсмъртничета ".
Тук ще загатна името на един извънреден човек, публицист, стихотворец и радактор, който изигра решаващата роля за реализирането на обвзелата ме към този момент фантазия за нея. Неговото име е Цветан Ангелов, алтруист, с от дълго време завоювано име освен в детската литература, извънредно пастелен и песенен стихотворец. Ръководеше списание " Дружинка ". Той бе и неин кръстник - не " Китка от безсмъртничета " ми сподели, преди да ме прати към Военно издателство, а заглавието дано е " Безсмъртничета ", то е по-точно, и е красиво като цветето безсмъртниче. Тя е единствено за там, за най-хубавата библиотека " Аз съм българче ".
Тиражът бързо се изчерпи и във времето след издаването й продължих проучвателната си работа за търсене на нови имена на деца и юноши - герои. Изучавах живота им и безусловно намирах метод да науча случаите на тяхната крах. Чрез стиховете си за тях желаех да ги извадя от смъртния им некролог и да ги преселя в поетичната ода на тяхното възвисяване. И, одухотворени, да останат в паметта на времето. Затова дръзвам да имам самочувствието, че в случай че не познавате тези момчета и девойки, ще ги разпознаете в стихотворенията от книгата ми.
Така се стигна и до второто допълнено издание на " Безсмъртничета ", отново в тази библиотека " Аз съм българче ". Новото издание бе провокирано от проявявания интерес към заглавието. Едно време имаше безупречна система за изследване и разпространяване на българската и задграничната книга. Писма за преиздаване имаше и до самото Военно издателство, а и до ръководство " Книгоиздаване " при Комитета за печата.
И това издание бе посрещнато с голям интерес, усили се и нейния тираж.
И беше към този момент невероятно да спра дотук. Бе пристигнало новото време, в което тези дечица и юноши бяха оповестени за терористи, а техните убийци - за герои.
Предизвика ме тая истерична сган от псевдодемократи, която отвори рубрика " Терористи " и в нея като в концлагер за осмъртяване набутва към този момент и тези пресветли дечица и юноши. Събаря техните паметничета, изчегъртва от гърдите на къщи паметните им плочи, хвърля тиня върху светите им имена. А някои от убийците им без срам и съвест възцарява за герои, жертви на комунизма.
Имената на двама от главорезите на моя млад воин Асен Лагадинов в романа ми " Да си влюбен " видях на паметника на тези " жертви ". Абе, ние щури ли сме, побъркахме ли се или сме безродци, безпаметни, та позволяваме сходно безумство. Народ ли сме, в действителност, или сме смръдливо свинско стадо, или пък въртоглави овце? Какво сме ей, хора, ей българи?
И третото допълнено издание отиде при своите читатели, които одобриха книгата задушевно, а тя бе същински зов против тази несправедливост. А аз ще не преставам да търся още имена на убити от фашистките изроди дечица и юноши-българчета, ще напиша стихотворения за тях и ще ги събера в четвърта книга със същото заглавие " Безсмъртничета ". И ще предложа на основателите и уредниците на паметника на починалите дребни и напълно млади герои - жертви на фашизма там да намерят място и те, героите на моите книги. Въпреки съпротивата за неговото създаване на новите псевдодемократи!
Момченцето без фотография
На Стойне Калайджийски, умрял от патроните на палачите в Ястребино
Ти не познаваш огромния свят,
той е за тебе тополи високи.
Волско око е и ябълков цвят -
букнал на ранина в двори необятни.
Седнал във топлите майчини скути,
гледаш по какъв начин облаци плуват в очите й.
Ти не разбираш ни клетвите люти,
нито познаваш фантазиите й.
Гръм. И пронизва те иглена болежка,
сврян до топлата майчина гръд.
Пада от джоба ти детската топка,
свършва за тебе светът...
Седемгодишно благо момче,
фотография не си ни оставило дори.
Знам, че гласа на всяко цветче
може легенда за теб да опише.
Цветчета, люшнати от вятър
На двете близначета в живота и гибелта Цветанка и Ценка Димитрови, убити в Ястребино
Два житни стръка, брулнати от вятър,
две детски слънчеви глави -
в предсмъртния си час се мятат
и залезът над тях кърви.
Като последно слънчице проблясва
Цветанкината сламена косичка,
очите Ценкини не желаят да угаснат
край селската опушена горичка.
Изпуснати от безоблачен лъч пендари
са кървавите капки по земята -
най-скъпите им детски блага
във шепите на свободата.
...Цветчета, брулнати от вятър -
допрели слънчеви глави.
За вас тъгува и до през днешния ден земята
и като рана залезът кърви...
Празният чин
На идващия ден, след варварските изстрели над Ястребино, учебният чин на Иван Калайджийски е празен
На твоя девети рожден ден ненадейно
идват неканени посетители -
връхлита гибелта ненадейно,
кървава чаша подвига за тост.
Чинът ти на другия ден те чака -
няма го към този момент напевният глас.
Съдбата ти всички с тъга оплакват,
печален е, печален е целият клас.
Надзърта вихрушка остра в стъклата,
в двора уединен самотната зима седи.
Напразно, на вятъра сънува вратата
твоите тихи момчешки следи.
А през днешния ден пред дъската от тъга побеляла,
на същото място - на празния чин,
трепка твойта фантазия оживяла -
възкръснала с твойто име.
Да, те останаха вечно в учебното заведение на битката - с недоучени уроци, с недочетени книги и с неживяното си детство. С фантазия, по-бяла от кокиче. Има такова стихотворение във второто и третото издание на стихосбирката ми " Безсмъртничета ", отдадена на деца и юноши, починали в битката срещу фашизма.
Честно казано - за книга не бях си и помислял. През душата ми бяха минали сияния на пожари от изпепелени къщи и на героична кръв от родолюбци-мечтатели и борци за самун и независимост. Но когато ме плисна, когато ме връхлетя болката от трагичната гибел на дечица и юноши от моя край, за очите ми дълго нямаше сън, а сърцето ми тупаше учестено.
Овчарчето Иван Рачев, дребното ятаче на Разложкия партизански отряд, любим на моя воин от " Да си влюбен " Асен Лагадинов, е погубен свиреп от същите, неговите главорези. А овчарчетата Васил и Сава Кокарешкови, помагачи на партизаните от родната им Белица, са пребивани, влачени и заливани с мръсна вода, с цел да ги свестят по циментовите изби на моята гимназия в моя Разлог. Лошо ми ставаше, когато слушах свидетел да споделя по какъв начин са ги нарязвали на части и са правели опити да хранят кучетата с месата им. Каква антибожа, античовешка подигравка на зрели античовеци с непораснал още живот на тия невръстни деца!
А нямало фашизъм в тая, турена на клада, наша България, нямало ли? И душата ми бе потресена, тя цялата ме болеше. Така се родиха в болните ми вечери и моите първи стихотворения. Първо ги предложих на вестник " Пиринско дело ", а след това излязоха и в списание " Дружинка ". Но тия усеща не стихваха у мен, когато взех решение да разпростра страници на исторически събития и да търся имена на други дечица, на техни какички и батковци, споделили тяхната орис.
Стигнах до сходни случаи и към този момент осъзнавах, че ще се реша да събера новите стихотворения на едно място, в книга. Преживях още и още трагични безкрайни мигове и дефинитивно разбрах, че стъпих в пожара на страшната битка и от тъмнините на нощите ме гледат светналите, кървавите очи на невръстните рожби български, на които гибелта отнемаше живота им, а историята щеше да запише имената им в своите страници.
Представете си - измръзналият, замръзналият балкан над Копривщица. Джелатите, те нямали ли са деца, блъскат пребитото момче Иван Кривиралчев и с треперещи от мраз ръце режат късче по късче езика му и го питат, и отново го разпитват на кои шумкари носи самун и... Отрязват езика му, откакто не проговаря, и мълчанието на природата поема последния му вопъл. Ще повярвате ли, може ли да се има вяра на такова злочинство - изтръгват сърцето му - неговото момчешко сърце. Същото - още нелюбило, неживяло...
Така се оказах обхванат от тяхното време, нагазих в него, прекосих го, пребродих посоките му и намерих нови имена на дечица и юноши герои. Живеех единствено с техните ориси и с мисълта за бъдеща книга, която ненадейно кръстих " Китка от безсмъртничета ".
Тук ще загатна името на един извънреден човек, публицист, стихотворец и радактор, който изигра решаващата роля за реализирането на обвзелата ме към този момент фантазия за нея. Неговото име е Цветан Ангелов, алтруист, с от дълго време завоювано име освен в детската литература, извънредно пастелен и песенен стихотворец. Ръководеше списание " Дружинка ". Той бе и неин кръстник - не " Китка от безсмъртничета " ми сподели, преди да ме прати към Военно издателство, а заглавието дано е " Безсмъртничета ", то е по-точно, и е красиво като цветето безсмъртниче. Тя е единствено за там, за най-хубавата библиотека " Аз съм българче ".
Тиражът бързо се изчерпи и във времето след издаването й продължих проучвателната си работа за търсене на нови имена на деца и юноши - герои. Изучавах живота им и безусловно намирах метод да науча случаите на тяхната крах. Чрез стиховете си за тях желаех да ги извадя от смъртния им некролог и да ги преселя в поетичната ода на тяхното възвисяване. И, одухотворени, да останат в паметта на времето. Затова дръзвам да имам самочувствието, че в случай че не познавате тези момчета и девойки, ще ги разпознаете в стихотворенията от книгата ми.
Така се стигна и до второто допълнено издание на " Безсмъртничета ", отново в тази библиотека " Аз съм българче ". Новото издание бе провокирано от проявявания интерес към заглавието. Едно време имаше безупречна система за изследване и разпространяване на българската и задграничната книга. Писма за преиздаване имаше и до самото Военно издателство, а и до ръководство " Книгоиздаване " при Комитета за печата.
И това издание бе посрещнато с голям интерес, усили се и нейния тираж.
И беше към този момент невероятно да спра дотук. Бе пристигнало новото време, в което тези дечица и юноши бяха оповестени за терористи, а техните убийци - за герои.
Предизвика ме тая истерична сган от псевдодемократи, която отвори рубрика " Терористи " и в нея като в концлагер за осмъртяване набутва към този момент и тези пресветли дечица и юноши. Събаря техните паметничета, изчегъртва от гърдите на къщи паметните им плочи, хвърля тиня върху светите им имена. А някои от убийците им без срам и съвест възцарява за герои, жертви на комунизма.
Имената на двама от главорезите на моя млад воин Асен Лагадинов в романа ми " Да си влюбен " видях на паметника на тези " жертви ". Абе, ние щури ли сме, побъркахме ли се или сме безродци, безпаметни, та позволяваме сходно безумство. Народ ли сме, в действителност, или сме смръдливо свинско стадо, или пък въртоглави овце? Какво сме ей, хора, ей българи?
И третото допълнено издание отиде при своите читатели, които одобриха книгата задушевно, а тя бе същински зов против тази несправедливост. А аз ще не преставам да търся още имена на убити от фашистките изроди дечица и юноши-българчета, ще напиша стихотворения за тях и ще ги събера в четвърта книга със същото заглавие " Безсмъртничета ". И ще предложа на основателите и уредниците на паметника на починалите дребни и напълно млади герои - жертви на фашизма там да намерят място и те, героите на моите книги. Въпреки съпротивата за неговото създаване на новите псевдодемократи!
Момченцето без фотография
На Стойне Калайджийски, умрял от патроните на палачите в Ястребино
Ти не познаваш огромния свят,
той е за тебе тополи високи.
Волско око е и ябълков цвят -
букнал на ранина в двори необятни.
Седнал във топлите майчини скути,
гледаш по какъв начин облаци плуват в очите й.
Ти не разбираш ни клетвите люти,
нито познаваш фантазиите й.
Гръм. И пронизва те иглена болежка,
сврян до топлата майчина гръд.
Пада от джоба ти детската топка,
свършва за тебе светът...
Седемгодишно благо момче,
фотография не си ни оставило дори.
Знам, че гласа на всяко цветче
може легенда за теб да опише.
Цветчета, люшнати от вятър
На двете близначета в живота и гибелта Цветанка и Ценка Димитрови, убити в Ястребино
Два житни стръка, брулнати от вятър,
две детски слънчеви глави -
в предсмъртния си час се мятат
и залезът над тях кърви.
Като последно слънчице проблясва
Цветанкината сламена косичка,
очите Ценкини не желаят да угаснат
край селската опушена горичка.
Изпуснати от безоблачен лъч пендари
са кървавите капки по земята -
най-скъпите им детски блага
във шепите на свободата.
...Цветчета, брулнати от вятър -
допрели слънчеви глави.
За вас тъгува и до през днешния ден земята
и като рана залезът кърви...
Празният чин
На идващия ден, след варварските изстрели над Ястребино, учебният чин на Иван Калайджийски е празен
На твоя девети рожден ден ненадейно
идват неканени посетители -
връхлита гибелта ненадейно,
кървава чаша подвига за тост.
Чинът ти на другия ден те чака -
няма го към този момент напевният глас.
Съдбата ти всички с тъга оплакват,
печален е, печален е целият клас.
Надзърта вихрушка остра в стъклата,
в двора уединен самотната зима седи.
Напразно, на вятъра сънува вратата
твоите тихи момчешки следи.
А през днешния ден пред дъската от тъга побеляла,
на същото място - на празния чин,
трепка твойта фантазия оживяла -
възкръснала с твойто име.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ