. Първоначално жената е била плячка за мъжа – едно тяло,

.

Първоначално дамата е била плячка за мъжа – едно тяло, което може да бъде превзето. Тази ловна тръпка е последвана от едно по-деликатно възприятие с противоположен знак – това в дамата, което може да бъде жертва и плячка, това, което се взема принудително, то не носи наслаждение.

Една по-голяма изисканост на мъжа го кара да пожелае плячката да е такава по личен подтик. В реалност плячкосаната женственост не се има, в случай че не е извоювана. Жертвата се трансформира в премия.

И с цел да я получи, належащо е да стане заслужен за нея, да се изравни с идеала за мъж, който дреме в дамата.

Посредством този любопитен механизъм функциите се разменят – завоевателят пада в плен. Ако във времето на чисто половия инстинкт държанието на мъжа е хищническо и той се нахвърля върху минаващата хубавица, през този стадий на нравствен екстаз той – назад – застава на разстояние, ориентира се отдалече в изражението на дамата, с цел да открие в него утвърждението или пренебрежението.

Културата на „ куртоазията “ слага началото на това ново отношение сред половете, с помощта на което дамата става възпитателка на мъжа.

Всеки мъж, притежаващ добра сензитивност, е изпитвал до някоя жена чувството, че се намира пред нещо необичайно и безусловно по-висше от него.  Мъжкото предимство се корени в правенето. Това на дамата – в съм и живея.

С други думи, мъжът е скъп с това, което прави. Жената – с това, което е.

Онова в нея, което притегля мъжа, са не дейностите й, а нейната същина. Всичко, което прави дамата, тя го прави, без да прави нищо, просто бидейки, съществувайки, излъчвайки.

Влиянието на дамата е едва видимо, точно тъй като е разпръснато и се намира на всички места. То не е буйно като това на мъжа,  а е статично като това на атмосферата.

Няма нищо по-ласкателно за един мъж от това да чуе дамите да споделят за него, че е забавен.

Огромна неточност е да се пояснява една обич по нейните дейности и думи – нормално нито едните, нито другите произтичат от нея, а съставляват общ брой от огромни жестове, ритуали, формули, основани от обществото, които възприятието намира пред себе си като един подготвен и натрапен уред, чийто механизъм се вижда насила да задейства. Само дребният автентичен жест, единствено акцентирането и най-дълбокият смисъл на държанието ни разрешават да разграничим различите типове обич.

Почти всички мъже и дами живеят, потънали в областта на персоналните си ползи – някои от тях безспорно красиви и почтени за почитание – и са неспособни да изпитат емиграционната пристрастеност към това, което е оттатък тях. Щастливи или измъчени от детайлностите на заобикалящото ги, в последна сметка те живеят, удовлетворени от границата на хоризонтите си и не им липсват неразбираемите благоприятни условия, които може да съществуват оттатък лимита.

Любовните връзки са почти инцидентни историйки, протичащи се сред мъже и дами.

В тях се намесват безчет фактори, които усложняват и объркват развоя им дотам, че в – множеството случаи – в „ любовната връзка “ има всичко, с изключение на това, което фактически заслужава да се назова обич.

В любовта изоставяме спокойствието и реда в нас и виртуални емигрираме към обекта. И това непрестанно положение на емигриране значи да се обича.

Любовта, посредством въображаемото си разширение стига до обекта и се заема с един незабележим, само че възвишен и допустимо най-действен труд: заема се да утвърждава обекта.

Да обичаш едно нещо, значи да упорстваш в това то да съществува; да не позволиш, доколкото зависи от индивида, да е вероятен свят, в който този обект да отсъства. Това е същото като непрекъснато да му даваш живот, доколкото зависи от нас, умишлено.

Да обичаш значи постоянно възкръсване, умишлено сътворяване и запазване на обичаното.

Да мразиш, значи заличаване и мислено ликвидиране – само че не ликвидиране, което се прави един път; да мразиш, значи неуморно да убиваш, заличавайки от съществуванието индивида, който мразиш.

Решаващата основа на характерността ни не е изтъкана от нашите възгледи и виталния ни опит; не се състои в темперамента ни, а в нещо доста по-фино, по-ефирно, предшестващо всичко това. Преди всичко, ние сме една вродена система от желания и пренебрежения.

Всеки носи в себе си своята, повече или по-малко съвпадаща с тази на близък, заредена и подготвена да ни изстреля про или контра, като един залп от благосклонности и отблъсквания.

Сърцето, инструментът за предпочитане и занемаряване, е опора на нашата персона.

Преди да опознае това, което ни заобикаля, то ни хвърля в една или друга посока, към едни или други полезности. Благодарение на това, ние сме доста проницателни за нещата, в които са въплътени нашите полезности, и слепи за тези, в които се намират други – равностойни или по-висши, само че странни за нашата сензитивност.

В избора на обичана разкрива главната си същина мъжът, в избора на обичан – дамата.

Типът човек, който избираме в другото създание, обрисува профил на нашето сърце.

Любовта е ентусиазъм, който изплува от най-дълбоките бездни на личността ни и, достигайки забележимата повърхнина на живота, тя извлича от дълбините вътре в нас напор от водорасли и раковини. По особените белези на тези материали един добър естественик може да възвърне морското дъно, откъдето са били изтръгнати.

Ако волята на индивида изцяло можеше да измести неговата спонтанност, не би имало за какво да се гмуркаме до тайнствените дъна на личността му. Но волята единствено за известно време може да спре силата на спонтанното.

Намесата на персоналната воля против характера в продължение на целия живот на практика е невъзможна. Човек, който през целия си живот върви против вродените си пристрастености, по рождение е податлив към имитация. Има такива, които са откровено лицемерни и естсествено престорени.

На естествения мъж му харесват съвсем всички дами, минаващи около него. Това още повече разрешава да изпъкне характерът на любовта като бездънен избор. За тази цел е задоволително да не се бъркат харесването и любовта

Ако е неуместно да се каже, че в същинската обич на мъжа към дамата и назад няма нищо полово, друга нелепост е да считаме, че любовта е половост.

Сред множеството други черти, които ги разграничават, е тази, фундаменталната, че инстинктът се стреми да усили безкрайно броя на обектите, които го задоволяват, до момента в който любовта се стреми към единственост.

Тази диаметралност на трендовете се демонстрира ясно във обстоятелството, че нищо не ваксинира по този начин мъжа към други полови привличания, както любовния екстаз към една избрана жена.

Така любовта заради самата си същина е избор. И защото се ражда от личностния център, от дълбините на душата, решаващите правила на избора в това време са и най-интимните и скрити желания, съставляващи нашия самостоятелен темперамент.

Винаги съм забелязвал, че във физически най-красивите дами мъжете рядко се влюбват. Във всяко общество има „ публични хубавици “, които в театри и на празненства хората сочат с пръст, като публични монументи – към тях съвсем в никакъв случай не е ориентиран персоналният жар на мъжете.

Тази хубост е по този начин несъмнено естетска, че трансформира дамата в живописен обект и с това я дистанцира и държи на разстояние. Възхищават й се – възприятие включващо дистанцираност, – само че не я обичат.

Желанието за непосредственост, което е авангард на любовта, несъмнено, става невероятно.

из „ Изследвания върху любовта “