Красимир Димовски: Животът ни може да бъде по-съвършен, ако живеем като деца
Пълнокръвна макар налучничавите времена, в които живеем. Такава е литературната 2021 година През отминалата година излязоха доста забавни книги на създатели, които са лице на Пловдив. Една от тях е сборникът разкази на Красимир Димовски.
“Момичето, което предсказваше миналото” (ИК “Хермес “) излезе след десетилетия креативно безмълвие на създателя. Сборникът с 13 невръстни описа незабавно провокира възторга на рецензията и читателите и за няколко месеца се появи нейното второ издание. Известни литературоведи и писатели дефинираха сборника като литературната сензация на годината.
- Краси, връщаш се на литературната сцена след десетилетия безмълвие. Конкретна провокация ли имаше за това?
- Не знам за какво постоянно ми задават този въпрос, евентуално се синхронизира със съвремието, което чопли какъв и да е тип сензации. Целият живот е едно завръщане. Човек стартира да се завръща от мига на своето раждане. Някои, несъмнено, избират да спрат някъде по противоположния път. Вероятно им се изчерпва силата на любознанието.
- Затова ли твърдиш, че би трябвало да се вслушваме в мъдростта на детето, което се връща от света, откъдето, съгласно Шекспир , „ още никой не се е върнал да опише “?
- Да, раждането е завръщане. И по тази причина детето е най-близо до оня свят, предсвят, следсвят, различен свят, оттатъшен свят, наречете го както желаете. То носи неговата мъдрост, неговата тайност и магичност. И инстинктивно и с лекост борави с огромни понятия като лекарство за безконечен живот, летящ човек, свободата да се смееш, до момента в който изживяваш гибелта, да бъдеш победеният победител в любовта и да обясниш раждането на Млечния път.
- Всичко това се случва в магичните 13 описа от „ Момичето, което предсказваше предишното “. Или сюрреалистични, както ги дефинира Младен Влашки.
- Не знам, мога да кажа единствено, че детето живее в тези магични, сюрреалистични светове, за него те са естествената среда. То ги използва, без да може да ги назове…
- И по кое време дребният човек губи тези свои знания, инстинкти? Кога му се изчерпва, както казваш, „ силата на любознанието “? Кога се трансформира от homo ludens в homo faber?
- Превръщането е неизбежно. В един миг го поема учебното заведение, институциите, то приема публичните правила, шлифова се и става честен член на човешката цивилизация. Тя е прекомерно несъвършена, само че към този момент не е измислено нищо по-добро, в случай че перафразираме Чърчил.
- А няма ли метод да си останем деца, в случай че не за цялостен живот, то най-малко за по- д ълго време?
- Няма по какъв начин. Може би след хилядолетия човешката цивилизация ще доближи такива висоти в развиването си, че хората ще прозрат, по какъв начин животът им ще бъде доста по-съвършен, логичен, лиричен, в случай че заживеят като деца. И това просветление няма да се реализира със свръхтехнологии. Ще стане макар тях! Просто човечеството ще се завърне в своята татковина - родината на детството. Ето, отново приказваме за завръщане.
- Завръщането… А ти постоянно ли се завръщаш сред Могила и Могилчица, мястото, където се разиграват събитията в книгата? Всъщност, то действително ли е, в Родопители е?
- Да, родното ми Яврово, само че това няма никакво значение за читателя. Просто на това място, заключено сред библейските планини Могила и Могилчица, както успешно ги дефинира Антония Апостолова, най-добре вирее въображението ми. Там се случват нещата и в книгата ми с новели „ Ловецът на русалки “, и в романа „ Дневникът на една П “, които следва да бъдат издадени. Човек се нуждае от дребна география в устрема си да основава огромни светове, съгласно силите си. Въпросът е креативното пътешестване да бъде към общочовешкото, другояче ще си останеш в планината, без значение къде се намира тя.
- Тоест, не е задоволително просто да се връщаш към детските спомени…
- Не, всеки си има някакви мемоари, към които се връща с трогване. Но това въобще не е причина да ги разказваш и на други. В „ Момичето, което предсказваше предишното “ посоката е противоположна – детето споделя за света на огромните. Детето предсказва предишното, а не както е общоприето – да се предсказва бъдещето. Детето стига до прозрението, че предишното не е нещо приключено, то продължава да се развива, тъй като ние живеем посредством него. В този смисъл Момичето стига до извода, че времето е единно.
- И че Бог е дете !
- Да, по този начин твърди Момичето. И това може би е едно огромно опрощение за несъвършения човешки свят. След като прочете книгата, едно друго момиче с изострен разум ми сподели: „ Знаех, че има юрист на дявола, само че не знаех, че има и юрист на Бога”.
- Не мога да не те попитам за неповторимия език в книгата. Силно изразителен, изключително преносен, на места с „ измислени “ думи. Нещо като „ думите им излизат отдолу под мустаците и серазрошват “, изтъквам по памет. За стила ти Деян Енев споделя, че „ представлава съвсем немислима примес сред писането на Габриел Гарсия Маркес и Андрей Платонов “…
- Думите на майстора на късия роман Деян Енев са по-скоро за писането в книгата ми с новели и в романа ми, чието издаване, както споделих, следва. Но ненапълно се отнасят и за 13-те невръстни описа. Сравнението е прекомерно огромно, само че пък не може да не се лаская…(смее се)
- Не се ли боеше, че някои от „ измислените “ думи, като Гноп, да вземем за пример, няма да бъдат разбрани от по-младите?
-Да, боях се, езиково самата книга е свообразен опит. За мое удивление обаче, огромна част от писмата, които получавам, са от фейсбук поколението. Радвам се, че таман тях ги е развълнувала. Макар че нямам пояснение за този, на пръв взор, абсурд. Може би фейсбук пресищането ги кара да се връщат и да се вълнуват от един по-мистичен, по-романтичен свят. Ето, виждаш ли, отново приказваме за завръщането.
- Може би увлича и това, че книгата в действителност е разказ, по този начин са свързани разказите…
- Много читатели ми споделят, че я одобряват като разказ. Но това в действителност няма такова значение. Мит е, че романите се четат повече от разказите, това не е определящо.
- Кога ще излизе на книжния пазар новата ти книга?
- Казва се „ Ловецът на русалки “, това са четири новели за любовта и яростта. Любовта към сътворението - последният ключ, който отваря вратата сред дамата и мъжа. И любовта към властта - последният ключ, който отваря вратата сред индивидите и пъкъла. Стремежът да подчиниш сърцето на света и стремежът да се подчиниш на едно женско сърце се преплитат в тези четири истории с непредвиден край. Книгата е издание на издателска къща “Хермес “ и ще се появи в книжарниците напролет.
“Момичето, което предсказваше миналото” (ИК “Хермес “) излезе след десетилетия креативно безмълвие на създателя. Сборникът с 13 невръстни описа незабавно провокира възторга на рецензията и читателите и за няколко месеца се появи нейното второ издание. Известни литературоведи и писатели дефинираха сборника като литературната сензация на годината.
- Краси, връщаш се на литературната сцена след десетилетия безмълвие. Конкретна провокация ли имаше за това?
- Не знам за какво постоянно ми задават този въпрос, евентуално се синхронизира със съвремието, което чопли какъв и да е тип сензации. Целият живот е едно завръщане. Човек стартира да се завръща от мига на своето раждане. Някои, несъмнено, избират да спрат някъде по противоположния път. Вероятно им се изчерпва силата на любознанието.
- Затова ли твърдиш, че би трябвало да се вслушваме в мъдростта на детето, което се връща от света, откъдето, съгласно Шекспир , „ още никой не се е върнал да опише “?
- Да, раждането е завръщане. И по тази причина детето е най-близо до оня свят, предсвят, следсвят, различен свят, оттатъшен свят, наречете го както желаете. То носи неговата мъдрост, неговата тайност и магичност. И инстинктивно и с лекост борави с огромни понятия като лекарство за безконечен живот, летящ човек, свободата да се смееш, до момента в който изживяваш гибелта, да бъдеш победеният победител в любовта и да обясниш раждането на Млечния път.
- Всичко това се случва в магичните 13 описа от „ Момичето, което предсказваше предишното “. Или сюрреалистични, както ги дефинира Младен Влашки.
- Не знам, мога да кажа единствено, че детето живее в тези магични, сюрреалистични светове, за него те са естествената среда. То ги използва, без да може да ги назове…
- И по кое време дребният човек губи тези свои знания, инстинкти? Кога му се изчерпва, както казваш, „ силата на любознанието “? Кога се трансформира от homo ludens в homo faber?
- Превръщането е неизбежно. В един миг го поема учебното заведение, институциите, то приема публичните правила, шлифова се и става честен член на човешката цивилизация. Тя е прекомерно несъвършена, само че към този момент не е измислено нищо по-добро, в случай че перафразираме Чърчил.
- А няма ли метод да си останем деца, в случай че не за цялостен живот, то най-малко за по- д ълго време?
- Няма по какъв начин. Може би след хилядолетия човешката цивилизация ще доближи такива висоти в развиването си, че хората ще прозрат, по какъв начин животът им ще бъде доста по-съвършен, логичен, лиричен, в случай че заживеят като деца. И това просветление няма да се реализира със свръхтехнологии. Ще стане макар тях! Просто човечеството ще се завърне в своята татковина - родината на детството. Ето, отново приказваме за завръщане.
- Завръщането… А ти постоянно ли се завръщаш сред Могила и Могилчица, мястото, където се разиграват събитията в книгата? Всъщност, то действително ли е, в Родопители е?
- Да, родното ми Яврово, само че това няма никакво значение за читателя. Просто на това място, заключено сред библейските планини Могила и Могилчица, както успешно ги дефинира Антония Апостолова, най-добре вирее въображението ми. Там се случват нещата и в книгата ми с новели „ Ловецът на русалки “, и в романа „ Дневникът на една П “, които следва да бъдат издадени. Човек се нуждае от дребна география в устрема си да основава огромни светове, съгласно силите си. Въпросът е креативното пътешестване да бъде към общочовешкото, другояче ще си останеш в планината, без значение къде се намира тя.
- Тоест, не е задоволително просто да се връщаш към детските спомени…
- Не, всеки си има някакви мемоари, към които се връща с трогване. Но това въобще не е причина да ги разказваш и на други. В „ Момичето, което предсказваше предишното “ посоката е противоположна – детето споделя за света на огромните. Детето предсказва предишното, а не както е общоприето – да се предсказва бъдещето. Детето стига до прозрението, че предишното не е нещо приключено, то продължава да се развива, тъй като ние живеем посредством него. В този смисъл Момичето стига до извода, че времето е единно.
- И че Бог е дете !
- Да, по този начин твърди Момичето. И това може би е едно огромно опрощение за несъвършения човешки свят. След като прочете книгата, едно друго момиче с изострен разум ми сподели: „ Знаех, че има юрист на дявола, само че не знаех, че има и юрист на Бога”.
- Не мога да не те попитам за неповторимия език в книгата. Силно изразителен, изключително преносен, на места с „ измислени “ думи. Нещо като „ думите им излизат отдолу под мустаците и серазрошват “, изтъквам по памет. За стила ти Деян Енев споделя, че „ представлава съвсем немислима примес сред писането на Габриел Гарсия Маркес и Андрей Платонов “…
- Думите на майстора на късия роман Деян Енев са по-скоро за писането в книгата ми с новели и в романа ми, чието издаване, както споделих, следва. Но ненапълно се отнасят и за 13-те невръстни описа. Сравнението е прекомерно огромно, само че пък не може да не се лаская…(смее се)
- Не се ли боеше, че някои от „ измислените “ думи, като Гноп, да вземем за пример, няма да бъдат разбрани от по-младите?
-Да, боях се, езиково самата книга е свообразен опит. За мое удивление обаче, огромна част от писмата, които получавам, са от фейсбук поколението. Радвам се, че таман тях ги е развълнувала. Макар че нямам пояснение за този, на пръв взор, абсурд. Може би фейсбук пресищането ги кара да се връщат и да се вълнуват от един по-мистичен, по-романтичен свят. Ето, виждаш ли, отново приказваме за завръщането.
- Може би увлича и това, че книгата в действителност е разказ, по този начин са свързани разказите…
- Много читатели ми споделят, че я одобряват като разказ. Но това в действителност няма такова значение. Мит е, че романите се четат повече от разказите, това не е определящо.
- Кога ще излизе на книжния пазар новата ти книга?
- Казва се „ Ловецът на русалки “, това са четири новели за любовта и яростта. Любовта към сътворението - последният ключ, който отваря вратата сред дамата и мъжа. И любовта към властта - последният ключ, който отваря вратата сред индивидите и пъкъла. Стремежът да подчиниш сърцето на света и стремежът да се подчиниш на едно женско сърце се преплитат в тези четири истории с непредвиден край. Книгата е издание на издателска къща “Хермес “ и ще се появи в книжарниците напролет.
Източник: trafficnews.bg
КОМЕНТАРИ