Пак е петък. Ухилени и шумни, приятелите ми отново заминават.

Пак е петък. Ухилени и шумни, приятелите ми още веднъж отпътуват. Този път на планина. Аз ги виждам навъсено. Не че са ми отговорни, само че отново оставам. Ще би трябвало да работя и на следващия ден, и в неделя. Така стана и предишния уикенд. Все не съумявам да вместя всичко от понеделник до петък. Яд ме е, само че не мога и не мога да мръдна от офиса. Т.е. от у дома. Да съм се объркала? Не, не съм. Аз съм от тези, които работят “по пижама ”. Офисът ми е у дома и у дома ми е офисът.

Заради това в действителност ме считат за щастливка. А дали е по този начин?

Наистина, заран не бързам да се окъпвам, гримирам, обличам. Мога да поспя до късно. Не изгубвам един звук нервни кафези, до момента в който очаквам в задръстването, чувам клаксони и псувни и непрестанно си виждам часовника. Най-много пералнята в коридора да се разскача. А в 4, в случай че желая, сядам и си виждам обичания сериал. Е, това сътрудниците да се скъсат, няма по какъв начин да го създадат. Все повече виждам обаче, че нещата не са толкоз розови, колкото наподобяват в профил.

Като седна заран на компютъра, ставам чак вечерта.

Това за сериала в 4 го забравете - на доктрина е по този начин, но в действителност не се получава. Очите ми изтичат да се заглеждам в екрана. Ако бях в офиса, все някой щеше да подметне задявка, да предложи да идем да изпием по едно кафе, след това и да обядваме в близкото заведение. Така с няколко паузи денят минава по-лежерно. Но у дома няма сътрудници, няма неправилен диалог пред машината за вода. Липсват, както се показват специалистите, “визуалните и слуховите сигнали ”, които да ми припомнят или даже да ме принудят да спра за малко. Изглежда, че не съм единствено аз. Системната работа пред компютъра вкъщи постоянно е прекомерно продължителна и води до изтощеност (и евентуално по-бързо увреждане) на очите и повишение на равнището на стрес в организма, са открили медици в Съединени американски щати, провели едно от дребното изследвания по тази тематика.

Освен очите все по-често недоволства и цялото ми тяло.

В офиса има уместно интериорно осветяване, ергономични бюра с дърпащи се поставки за клавиатурата и комфортни, регулиращи се столове. Но при мен, както и при множеството работещи от у дома, работната конюнктура е в действителност домашната. На дивана е комфортно, само че да полегна, не да седнал съм през целия ден. Приспособила съм една маса и един стол за “офис ”, само че в последно време гърбът ме наболява, краката ми от време на време се схващат, чудя се дали гръбначният ми дирек не се изкривява последователно (в детските години не можа, само че в този момент...). Явно заемам “неправилни пози ”, оттова и дискомфортът. Може би ще се наложи да влагам в по-удобни мебели, само че това ще “изяде ” още уикенди, този път по финансови аргументи.
Вярно,

имам си своите свободи, само че чувствам по какъв начин някои от тях като бумеранг

ще ме ударят скоро или не напълно. Хапвам пред монитора когато и каквото се сетя. Хладилникът е на една ръка разстояние. Ядките и шоколадите също. Няма мощ на земята (или да си го кажа в прав текст - регламентирана работна обстановка), която да ме спре. Като прибавя към това обстоятелството, че се движа доста малко, не се засилвам всяка заран с “градска гимнастика ”, т.е. не консумирам сила, подготвяйки се за работа и пътувайки към нея и след това назад, наднормените килограми несъмнено към този момент ми се зъбят отнякъде. Май би трябвало да си купя кантар.

С пушенето е същото. Няма кой да ми го забрани и пепелникът си стои непрекъснато до клавиатурата. Признавам, пуша повече, в сравнение с в случай че прекарвах целия ден в офиса. Така се концентрирам по-добре. Поне с това се извинявам пред себе си. Пък и за какво да не се възползвам от едно от преимуществата на работата вкъщи – неналичието на ограничавания? Опасявам се обаче, че и това сладко прелъщение иска ми се върне тъпкано един ден.

С още едно нещо не мога да се оправя и знам, че това е проблем на всички от групата “по пижама ”.

Личното и професионалното по този начин се сливат,

че не съм в положение да ги разплета по никакъв метод. “Нали по този начин и по този начин си у дома, нищо не ти пречи да сготвиш/изчистиш/простреш ”, считат най-близките. Донякъде са прави, тъй като не претърпявам нечистотия и хаос и все ще се наведа да подвигна някой отпадък, да прибера забравена чаша, да полея клюмнало цвете. Така минута по минута може да се натрупат часове домашна вместо служебна работа. Имам другар проектант, който получава тикове от кучешки лай, тъй като дакелът му непрекъснато го тормози да излизат на разходка – а той би трябвало да довърши плана си. Една преводачка се раздира сред текстове и дребния си наследник, който сякаш е на грижите на баба си, само че все връхлита в нейния по този начин наименуван кабинет. Много са прави специалистите, които поучават: кажете ясно на роднините и приятелите, че вие сте на работа, нищо че сте у дома, и че не трябва да ви безпокоят по никакъв мотив. Да, но по какъв начин да стане на процедура?