От малка мечтаех да срещна мъжа, който ще ме обича

От дребна мечтаех да срещна мъжа, който ще ме обича до полуда, а аз за него ще съм единствена. Такъв образец ми бяха моите родители – през целия им взаимен живот не съм ставала очевидец на разправии и обиди. Дори когато не бяха на едно мнение, без кавги, а добродушно и с смешки реализираха съгласие. С наслада се прибирах в нашия дребен и комфортен дом, където бях обичана, защитавана, насърчавана. Там и с тях се усещах значима.

Когато се омъжих, желаех всичко това да пренеса и в своето семейство. Дълго си затварях очите и мислех, че всичко върви без спънки, само че не беше по този начин. Затова и спокойствието беше лъжливо. През последните 10 години и синовете ни станаха очевидци на нашите кавги и на грозните подиуми. Те се случваха поради извънбрачна връзка на татко им, който не се и опитваше да я резервира в загадка. Не искаше да отиде при другата, тъй като тук бил неговият дом. Но домът е кей за цялото семейство, а разбирателството, доверието и уважението са преди всичко. Вместо това аз трябваше да си мълча, а той да прави каквото си изиска, тъй като на мъжете им е разрешено да изневеряват, а на дамите това е неразрешено.

Съпругът ми не ми е посягал, само че с такива обидни думи ме е наричал, че на моменти даже започнах да се запитвам дали в действителност не съм неудачница, каквато той ме изкарва. Приех го в живота си без изгода, моят дом стана и негов, а в този момент, след 25 година брак, ми натяква, че всичко бил постигнал самичък. И с цел да ме унижи напълно, повтаря, че аз не ставам за нищо, а другата била много-много равнища над мен! И през разум не му минава, че ние като родители трябваше да дадем самочувствие и поддръжка на децата си, а вместо това превърнахме дома си в полесражение.

През годините няколко пъти безусловно спасявах живота му. Последното му тежко прекарване бяха няколко съществени интервенции. Единствено аз го посещавах в болничното заведение всеки ден. Гледах го като малко дете и откакто го изписаха, го хранех, обличах го, приготвях му билки, извеждах го на разходки, следях положението му. И си мислех, че когато човек е близо до гибелта и се е запътил към отвъдното, осъзнава какво е най-важното в скъпия му живот и кой е до него.

Но за следващ път се излъгах. Сега, когато той е безусловно възобновен, аз отново съм никоя. Просто една спънка да бъде благополучен. Пак наскърбява, отново унижава, отново е недодялан. Държи се по този начин освен с мен, а и със синовете ни, за които споделя, че били същите като майка си. Като че ли те са единствено мои, а не наши. Може би ще попитате за какво толкоз се грижех за него? От човечност – в случай че не го бях направила, в този момент нямаше да е жив. Не мога да понеса такава тежест и виновност в душата си. Спокойна съм, че съм направила това, което всеки съзнателен човек би направил. Той не заслужава, знам. Това обаче беше единствено един знак на ориста – в случай че не го е схванал, тя отново ще го посети. Пророчицата Ванга е споделила: „ Направи положително – надявай се. Направи неприятно – чакай го! “ Дали съм направила положително или зло, Господ ще отсъди. Спокойна съм, тъй като не нося грях в сърцето си.

Сега съзнавам, че съм била същински щастлива единствено със своите родители. За тях бях скъпа и това ме крепеше през годините. Чувствам се отговорна пред децата си, че не живеят радостно в сплотено семейство, каквото имах аз. До късно не задрямвам и все се апелирам сутринта, когато се събудя, да е станало знамение, да чуя хубавото си име от устата на мъжа си, а не обидни квалификации. Толкова малко желая – като се прибера у дома, всички да са усмихнати, да има съгласие и поддръжка. Нося добрина в сърцето си, а няма на кого да я дам. И обич – най-красивото възприятие, само че тя… не ме обича. Дните ми са сиви и самотни, няма на какво да се развеселявам. Убийствено е да си с някого и да се чувстваш самичък. Питам се дали в случай че отида в отвъдното, там ще ме чакат моите родители. Дали ще ме упрекнат, че съм била слаба и не съм се борила… Не зная тези отговори. Не зная и по какъв начин да изцелявам душата си. Дано и в моя презрян живот се появи ярък лъч, с цел да го направи по-смислен и по-красив.
Надя
Инфо: Лична драма