Империята на пошлостта: Какво да правим с Российската федерация?
От през днешния ден, сряда, 8 февруари на книжния пазар в страната се популяризира новото проучване на писателя Кънчо Кожухаров „ Империята на пошлостта “.
Книгата е отдадена на Империята на злото, както я назова великият Роналд Рейгън.
За Руската империя, Съюза на руските социалистически републики и Руската федерация са изписани толкоз неистини и полуистини, че всичко, което е построено на тази блатиста основа, е несигурно, изменчиво и подлъгващо като мираж. Съвременният човек няма по какъв начин самичък да реши кое е правилно и кое – фалшификат или манипулативна агитация.
Като употребява неповторими аналитични способи, в „ Империята на пошлостта “ създателят Кънчо Кожухаров съумява да извлече оскъдните бисери на истината от основания през вековете голям масив дезинформация (вж. фрагмента от книгата по-долу). Той обяснява някои от най-болезнените през днешния ден въпроси.
Искат ли руснаците война и за какво? Защо ненавиждат всички останали?
Какъв е манталитетът им, същинският им образ? Може ли светът да ги очовечи и цивилизова?
Какво да чакаме от остатъците на Русия, откакто тя се разпадне?
И най-важното:
Какво да вършим с Российската федерация?
С общителното подпомагане на създателя Faktor.bg показва на своите читатели част от „ Империята на пошлостта “.
ОКОНЧАТЕЛНОТО ЗАРОБВАНЕ
Какво знаем за повратната персона, кръстника на Российската история – Петър I, който тамошните историци непроменяемо назовават Петър Велики? В тяхното схващане думата „ популярен “ замества словосъчетанието „ доста огромен “ или „ доста значим “, или и двете накуп; евентуално по тази причина писатели и пропагандисти непрестанно приказват за великия российски народ, великата Россия, великите Петър, Ленин, Екатерина, Октомврийска гражданска война. С други думи, за тези хора „ популярен “ е на първо място количествена характерност.
В българския език обаче думата „ популярен “ значи не просто доста огромен, а допуска и морална извисеност, достойнство. Някои неща просто не могат да бъдат велики – без значение от размерите си. Една клоака не може да бъде велика. Една терористична организация не може да бъде велика. Държава, наричаща сама себе си „ затвор на народите “, не може да бъде велика.
Изверг като Петър I също не би следвало да бъде именуван величан. Ала обективността изисква да отчитаме обстоятелството, че с промените си той е трансформирал своята страна и народ както никой различен от този момент до момента.
Добре, само че какво го е подтикнало да ги стартира?
През март 1697 година младият московски цар Петър (напомням, че той станал император едвам през 1721 г.) потеглил на неофициална обиколка на Западна Европа като един от 250-те членове на по този начин нареченото Велико посолство, което трябвало да откри съдружници против Османска Турция. Още в самото начало Петър претърпял нечовечен културен потрес. Видяното в Европа го убедило, че в случай че не желае цялостен живот да бъде цар на най-изостаналата в стопанско, културно и научно отношение страна на континента, време за отсрочване няма. Върнал се изпълнен с решителност да вкара Московското царство в европейската цивилизация – непременно, та даже и да се наложи собственоръчно да сече глави.
Наложило се. Преди още да се върне, до момента в който е бил във Виена, по-голямата му сестра, царевна София за повторно след 1689 година се пробвала да направи държавен прелом – този път благодарение на четири гвардейски полка от стрелци. Петър незабавно се върнал в Москва, където заварил протеста сподавен, а учестниците в него – задържани. На 10 октомври 1698 година на Червения площад почнали обществените изтезания на несполучилите превратаджии. Поканили и посланиците на европейските страни. Йохан Корб, секретарят на австрийската легация описал този ден.
„ Пред казармата на Преображенския полк се простира празен терен, над който се издига невисока могилка. Точно тук се правиха изтезанията... Болярите и придворните трябваше да повтарят дейностите на царя, който бе сграбчил секира и сечеше глави. Недалече от лобното място, зад троен кордон стражи крещеше тълпата от дамите и родителите на наказаните. Виковете от болежка на измъчваните се смесваха с ревовете на тълпата... Сто и тридесет метежници бяха изкарани от къщата на главатаря Шеин: очакваше ги гибел, по-ужасна от обезглавяването: набиването на прът и връзването на колело. “
Ето по какъв начин накърненото себелюбие, опасността от прелом и последвалите изтезания ознаменували началото на новата политика на царя: радикални реформи; основаване на мощен флот и оповестяване на страната за империя; търсене на интернационална легитимност посредством промяна на името и герба на страната.
Въпреки голямата опозиция от страна на болярите Петровите промени трансформирали страната, въпреки и с решаващата помощ на властвалите повече от половин цялостен век императрици – неговата щерка Елисавета Петровна и Екатерина II. Петър съумял да докара до дъно персонално единствено едно от своите каузи – Северната война с Шведското кралство. Причините за това се коренят както в калпавия му темперамент (Петър съвсем не изтрезнявал, имал фикс идея за гонене и някои напълно извратени прояви – да вземем за пример при визитата си в един анатомичен спектакъл в Холандия се хвърлил да целува един детски мъртвец.), по този начин и в калпавия човешки материал, който той се опитал да промени.
Но каквато и да е била повода, значимото е, че задачите, които първият российски император си сложил, се оказали непостижими, тъй като той не разполагал с нужните за постигането им принадлежности. Вероятно от този момент датира наклонността за неуспех на всички амбициозни промени в РСР.
Ако обърнем взор обратно, виждаме, че и другият огромен визионер – Иван Грозни – също не постигнал триумф, макар че в гонитбата на задачите си изправил страната пред прага на саморазрушението.
Проблемът и при двамата е, че заради ред условия тяхната визия е била прекомерно материална – заграбването на все нови и нови територии, а това единствено е затвърждавало формиращата мозъците на поданиците им имперска матрица. Така от епохи насам сърцата на руснаците са безусловно отдадени на Империята, но душите и мозъците им спят непробудно – също като душата и мозъка на онази Рус с мътния магьоснически поглед, която Александър Блок разказва в стихотворението „ Рус “:
„ Препасана с реки кристални,
с затрупан от лесове шир,
с блата, със жерави печални,
с магьоснически мъждив поглед... “
и която безименният критик възхвалява по безподобен метод в своята реплика на разбор:
„ Лирическият воин в стихотворението обитава в положение на „ сънливост “. Блок има поради, че Россия и до момента не е излязла от безконечния си сън. В съветската душа са заложени големи вътрешни сили, които чакат своето събуждане. Въпреки цялото си великолепие, страната както и по-рано е бедна и жалка. “
Защо е по този начин? Защо за поета взорът на страната е „ мъждив “, а за рецензия тя е бедна и жалка макар появилото си ни в чеп, ни в ръкав „ великолепие “?
Дали тъй като руснакът не е кадърен да прекрачи имперската концепция и да я остави зад тила си? Отдаден на нея, той в никакъв случай не ще израсне, тъй като не е самостоятелна персона, а единствено част от цялото. Александър Дугин, духовният ментор на Путин и идеолог на евразийството твърди: „ Руският човек не е самостоятелен, т.е. либерал. Ние живеем в общество с друга антропология. За нас частното не е цяло, а част. За нас обособеният субект е просто част от огромния народ. “ Съвременният россиянин е жертван да остане плебей по душа, тъй като персона в същинския смисъл на думата може да бъде единствено свободният човек.
В Россия единственият, който е свободен, е царят, а негови плебеи са даже дворяните, които Петър I със своята „ Таблица за ранговете “ трансформирал в държавни служители. Техните потомци могат да гледат с пренебрежение на сънародниците си, но в душата си знаят, че не са нищо повече от елементарни прислужници.
Огромното болшинство от днешните жители на РСР усърдно са култивирали у себе си имперското, крепостния селяндур, тога. Те са органично непригодни за независимост. Затова даже най-талантливите всред тях не могат да родят истинска и почтена за свободния човек концепция. Най-многото, на което са способни, е да удивят света със своите сюжети – сюжети, каквито той до тогава не е виждал. Не е виждал, тъй като те извират от една психика, която е била осакатена от многовековното иго и робство.
Днес множеството поданици на РФ даже не знаят, че през последните 160 години на три пъти са били освободени от крепостничеството: през 1861-ва, през (с декрет на Александър II), през 1917-а (от кървавата вакханалия, отприщена от Ленин с лозунга „ Граби ограбеното! “) и през 1974 година. На 28 август 1974 година Министерският съвет на Съюз на съветските социалистически републики приема Постановление № 677 за предоставяне на паспорти на колхозниците, с което изравнява техните права с правата на жителите. Това се случва 113 години след отменянето на крепостното право от Александър II.
И не щеш ли през 2022 година те още веднъж се оказват плебеи или по-скоро пушечно месо на следващия умопобъркан в российската власт, който е решил да изпрати най-малко 300 000 (А за какво не и един милион?) души на сигурна гибел, с цел да се задържи още някой-друг месец на трона.
1. ФЕДОРОВСКИ, В. Тайните на Кремъл. Прев. Мария Баева. София: Изток-запад, 2004, с. 47-48.
2. Вж. https://rustih.ru/aleksandr-blok-rus/. Българският превод е на Андрей Германов.
3. Пак там. Вж. разбора след стихотворението.
4. Цитира се по: https://faktor.bg/bg/articles/aleksandar-dugin-novata-formula-na-putin-ruskata-tsivilizatsiya-ruskiyat-svyat-nyamat-darzhavni-granitsi.
Книгата е отдадена на Империята на злото, както я назова великият Роналд Рейгън.
За Руската империя, Съюза на руските социалистически републики и Руската федерация са изписани толкоз неистини и полуистини, че всичко, което е построено на тази блатиста основа, е несигурно, изменчиво и подлъгващо като мираж. Съвременният човек няма по какъв начин самичък да реши кое е правилно и кое – фалшификат или манипулативна агитация.
Като употребява неповторими аналитични способи, в „ Империята на пошлостта “ създателят Кънчо Кожухаров съумява да извлече оскъдните бисери на истината от основания през вековете голям масив дезинформация (вж. фрагмента от книгата по-долу). Той обяснява някои от най-болезнените през днешния ден въпроси.
Искат ли руснаците война и за какво? Защо ненавиждат всички останали?
Какъв е манталитетът им, същинският им образ? Може ли светът да ги очовечи и цивилизова?
Какво да чакаме от остатъците на Русия, откакто тя се разпадне?
И най-важното:
Какво да вършим с Российската федерация?
С общителното подпомагане на създателя Faktor.bg показва на своите читатели част от „ Империята на пошлостта “.
ОКОНЧАТЕЛНОТО ЗАРОБВАНЕ
Какво знаем за повратната персона, кръстника на Российската история – Петър I, който тамошните историци непроменяемо назовават Петър Велики? В тяхното схващане думата „ популярен “ замества словосъчетанието „ доста огромен “ или „ доста значим “, или и двете накуп; евентуално по тази причина писатели и пропагандисти непрестанно приказват за великия российски народ, великата Россия, великите Петър, Ленин, Екатерина, Октомврийска гражданска война. С други думи, за тези хора „ популярен “ е на първо място количествена характерност.
В българския език обаче думата „ популярен “ значи не просто доста огромен, а допуска и морална извисеност, достойнство. Някои неща просто не могат да бъдат велики – без значение от размерите си. Една клоака не може да бъде велика. Една терористична организация не може да бъде велика. Държава, наричаща сама себе си „ затвор на народите “, не може да бъде велика.
Изверг като Петър I също не би следвало да бъде именуван величан. Ала обективността изисква да отчитаме обстоятелството, че с промените си той е трансформирал своята страна и народ както никой различен от този момент до момента.
Добре, само че какво го е подтикнало да ги стартира?
През март 1697 година младият московски цар Петър (напомням, че той станал император едвам през 1721 г.) потеглил на неофициална обиколка на Западна Европа като един от 250-те членове на по този начин нареченото Велико посолство, което трябвало да откри съдружници против Османска Турция. Още в самото начало Петър претърпял нечовечен културен потрес. Видяното в Европа го убедило, че в случай че не желае цялостен живот да бъде цар на най-изостаналата в стопанско, културно и научно отношение страна на континента, време за отсрочване няма. Върнал се изпълнен с решителност да вкара Московското царство в европейската цивилизация – непременно, та даже и да се наложи собственоръчно да сече глави.
Наложило се. Преди още да се върне, до момента в който е бил във Виена, по-голямата му сестра, царевна София за повторно след 1689 година се пробвала да направи държавен прелом – този път благодарение на четири гвардейски полка от стрелци. Петър незабавно се върнал в Москва, където заварил протеста сподавен, а учестниците в него – задържани. На 10 октомври 1698 година на Червения площад почнали обществените изтезания на несполучилите превратаджии. Поканили и посланиците на европейските страни. Йохан Корб, секретарят на австрийската легация описал този ден.
„ Пред казармата на Преображенския полк се простира празен терен, над който се издига невисока могилка. Точно тук се правиха изтезанията... Болярите и придворните трябваше да повтарят дейностите на царя, който бе сграбчил секира и сечеше глави. Недалече от лобното място, зад троен кордон стражи крещеше тълпата от дамите и родителите на наказаните. Виковете от болежка на измъчваните се смесваха с ревовете на тълпата... Сто и тридесет метежници бяха изкарани от къщата на главатаря Шеин: очакваше ги гибел, по-ужасна от обезглавяването: набиването на прът и връзването на колело. “
Ето по какъв начин накърненото себелюбие, опасността от прелом и последвалите изтезания ознаменували началото на новата политика на царя: радикални реформи; основаване на мощен флот и оповестяване на страната за империя; търсене на интернационална легитимност посредством промяна на името и герба на страната.
Въпреки голямата опозиция от страна на болярите Петровите промени трансформирали страната, въпреки и с решаващата помощ на властвалите повече от половин цялостен век императрици – неговата щерка Елисавета Петровна и Екатерина II. Петър съумял да докара до дъно персонално единствено едно от своите каузи – Северната война с Шведското кралство. Причините за това се коренят както в калпавия му темперамент (Петър съвсем не изтрезнявал, имал фикс идея за гонене и някои напълно извратени прояви – да вземем за пример при визитата си в един анатомичен спектакъл в Холандия се хвърлил да целува един детски мъртвец.), по този начин и в калпавия човешки материал, който той се опитал да промени.
Но каквато и да е била повода, значимото е, че задачите, които първият российски император си сложил, се оказали непостижими, тъй като той не разполагал с нужните за постигането им принадлежности. Вероятно от този момент датира наклонността за неуспех на всички амбициозни промени в РСР.
Ако обърнем взор обратно, виждаме, че и другият огромен визионер – Иван Грозни – също не постигнал триумф, макар че в гонитбата на задачите си изправил страната пред прага на саморазрушението.
Проблемът и при двамата е, че заради ред условия тяхната визия е била прекомерно материална – заграбването на все нови и нови територии, а това единствено е затвърждавало формиращата мозъците на поданиците им имперска матрица. Така от епохи насам сърцата на руснаците са безусловно отдадени на Империята, но душите и мозъците им спят непробудно – също като душата и мозъка на онази Рус с мътния магьоснически поглед, която Александър Блок разказва в стихотворението „ Рус “:
„ Препасана с реки кристални,
с затрупан от лесове шир,
с блата, със жерави печални,
с магьоснически мъждив поглед... “
и която безименният критик възхвалява по безподобен метод в своята реплика на разбор:
„ Лирическият воин в стихотворението обитава в положение на „ сънливост “. Блок има поради, че Россия и до момента не е излязла от безконечния си сън. В съветската душа са заложени големи вътрешни сили, които чакат своето събуждане. Въпреки цялото си великолепие, страната както и по-рано е бедна и жалка. “
Защо е по този начин? Защо за поета взорът на страната е „ мъждив “, а за рецензия тя е бедна и жалка макар появилото си ни в чеп, ни в ръкав „ великолепие “?
Дали тъй като руснакът не е кадърен да прекрачи имперската концепция и да я остави зад тила си? Отдаден на нея, той в никакъв случай не ще израсне, тъй като не е самостоятелна персона, а единствено част от цялото. Александър Дугин, духовният ментор на Путин и идеолог на евразийството твърди: „ Руският човек не е самостоятелен, т.е. либерал. Ние живеем в общество с друга антропология. За нас частното не е цяло, а част. За нас обособеният субект е просто част от огромния народ. “ Съвременният россиянин е жертван да остане плебей по душа, тъй като персона в същинския смисъл на думата може да бъде единствено свободният човек.
В Россия единственият, който е свободен, е царят, а негови плебеи са даже дворяните, които Петър I със своята „ Таблица за ранговете “ трансформирал в държавни служители. Техните потомци могат да гледат с пренебрежение на сънародниците си, но в душата си знаят, че не са нищо повече от елементарни прислужници.
Огромното болшинство от днешните жители на РСР усърдно са култивирали у себе си имперското, крепостния селяндур, тога. Те са органично непригодни за независимост. Затова даже най-талантливите всред тях не могат да родят истинска и почтена за свободния човек концепция. Най-многото, на което са способни, е да удивят света със своите сюжети – сюжети, каквито той до тогава не е виждал. Не е виждал, тъй като те извират от една психика, която е била осакатена от многовековното иго и робство.
Днес множеството поданици на РФ даже не знаят, че през последните 160 години на три пъти са били освободени от крепостничеството: през 1861-ва, през (с декрет на Александър II), през 1917-а (от кървавата вакханалия, отприщена от Ленин с лозунга „ Граби ограбеното! “) и през 1974 година. На 28 август 1974 година Министерският съвет на Съюз на съветските социалистически републики приема Постановление № 677 за предоставяне на паспорти на колхозниците, с което изравнява техните права с правата на жителите. Това се случва 113 години след отменянето на крепостното право от Александър II.
И не щеш ли през 2022 година те още веднъж се оказват плебеи или по-скоро пушечно месо на следващия умопобъркан в российската власт, който е решил да изпрати най-малко 300 000 (А за какво не и един милион?) души на сигурна гибел, с цел да се задържи още някой-друг месец на трона.
1. ФЕДОРОВСКИ, В. Тайните на Кремъл. Прев. Мария Баева. София: Изток-запад, 2004, с. 47-48.
2. Вж. https://rustih.ru/aleksandr-blok-rus/. Българският превод е на Андрей Германов.
3. Пак там. Вж. разбора след стихотворението.
4. Цитира се по: https://faktor.bg/bg/articles/aleksandar-dugin-novata-formula-na-putin-ruskata-tsivilizatsiya-ruskiyat-svyat-nyamat-darzhavni-granitsi.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ